Изкуството на Джаксън Полък – един възхитителен нервен срив

„Тейт Ливърпул“ открива нова изложба, която показва, че животът на Джаксън Полък след 1950-а не е просто една дълга алкохолна криза. Американският художник страда от алкохолизъм, откакто се помни. Умира на 44 години, след като пиян катастрофира с автомобила си. През 2006-а картината му „Номер 5, 1946“ беше продадена на търг за рекордните 140 млн. долара.

„Гардиън“ посвещава статия на Полък (1912-1956), едно от най-значимите имена в абстрактния експресионизъм.

Това е най-тъжната история, която някога ще видите. През 1950-а великият американски художник Джаксън Полък е на върха на кариерата си. Неговите накапани, напръскани и излети галактики от цветове добиват величествена красота. От въпросната година са картините му „Лавандулова мъгла, едно: Номер 31“ и „Есенен ритъм“. В онзи момент Полък рисува така, както свири неговият съвременник саксофонистът Чарли Паркър – на къдрави арабески от свободни импровизации, които накрая по някакъв вълшебен начин придобиват красив смисъл.

Има изящество в това изкуство, което опровергава радикалния метод на създаването си. Да сложиш платно на земята и да плискаш боя върху него изглежда като рецепта за анархия. Полък обаче настоява, че неговото изкуство не съдържа „никакъв хаос, да му се не види!“

Това съвършенство е краткотрайно. Полък е пристрастен към алкохола през по-голямата част от зрелия си живот. Едва след като се жени за художничката Лий Краснър, мести се от Ню Йорк и намира доктор, който му помага да намали пиенето, Джаксън навлиза в златния си период. Но в края на 1950-а всичко приключва. Краснър вини са това преждевременната смърт на лекаря, на когото съпругът й се е доверявал толкова много. Полък хваща бутилката и картините му отиват по дяволите.

Джаксън Полък слага платно на пода, след което го накапва или пръскане с боя.

Или не съвсем? „Тейт Ливърпул“ надниква в мрака на американския художник, за да разбули неоткритите сенки. Важно е, всъщност дори революционно, че новата експозиция се концентрира не върху славните дни на Полък, а върху годините на предполагаемия му упадък от 1951-а до смъртта му в автомобилна катастрофа през 1956-а. След откриващата зала с „класически“ накапани рисунки изложбата се впуска в емоционално пътуване сред черни, замацани, полу-символични картини, на които обикновено се гледа като на симптоми за трагичния упадък на художника.

Номер 5, 1952

През 1951-а Полък, измъчван и препъван в личния си живот, шокира и разочарова артистичния свят в Ню Йорк с експозиция от матови, грозни картини в маслено черно, изпръскани безобразно с капкомер и дебело изчеткани върху грубо платнище, което размазва монотонната чернота. От това тресавище изплуват отломъци на образи. Разкривени лица, плаващи гърди, изтерзано противопоставяне на мъжки и женски тела – тези картини разказват за ужасяващата криза в живота му. Те са пиянски монументи на болката и самосъжалението.

Както настоящата изложба разкрива, те са също и впечатляващи руини, великолепни като изгубени градове. Полък никога не е изоставял смислените образи, дори и в наглед най-абстрактните проявления. Ранното му изкуство изобилства от митология и Юнгови архетипове. В една рядка творба, която открива експозицияна в „Тейт Ливърпул“, Полък капе боя върху фотография на майка и дете. „Избирам да забуля изображението“, казва той. С други думи образът е там – смисълът е там – както винаги. А в по-късните му творби му се изплъзва като болест.

Номер 14, 1951

Мъж и жена, любов и ненавист, секс и смърт – темите в тези плашещо неспокойни грохнали картини са очевидни. През 1951-а Полък не се завръща към фигуративното изкуство. Той по-скоро измисля нов начин на рисуване, толкова грандиозен и свободен, колкото абстрактните водовъртежи, от които придобива форма. Неговите груби лица изглеждат така, сякаш са надраскани с флумастер от чудовището на Франкенщайн.

„В живота на американците няма второ действие“, твърди Франсис Скот Фицджералд. Но в живота на Полък се оказва, че има, при това много непокорно. Той губи изяществото на джаз музиканта, но намира зрелостта на блуса. В неговите големи отчаяни картини собственото му лице съзерцава плътските страдания в сънищата му. Хаосът настъпва и Полък наблюдава как губи себе си.

Изложбата в „Тейт Ливърпул“ хвърля нова ярка светлина върху една американска трагедия. Тя е доказателство, че дори когато Полък затъва в блатото на саморазрушението, той успява да откъсне странния плод, висящ от сплетените дървета наоколо.

Творбата „Номер 5“ от 1948 г., когато е златният период на Полък. През 2006-а картината, направена с капане и пръскане на боя върху платното, беше продадена на търг за рекордните $140 млн.