Фредерик Бегбеде, саркастичният бунтар, язвителният и непочтителен французин, отново излиза на българския пазар с последната си книга „Човекът, който плаче от смях”.
Повечето читатели безспорно ще усетят препратката в заглавието към „Човекът, който се смее” на Виктор Юго. Сюжетната връзка между двете книги също е видима. Юго извежда своя герой от низините до върховете на обществото. Същото се случва и с героя на Бегбеде, който повтаря съдбата на познати реални фигури – водещия телевизионно реалити шоу Доналд Тръмп става президент, а известният като „клоуна Бо-Джо“ Борис Джонсън – министър-председател на Великобритания. И не са само те примерите в днешното ни общество. Френският писател ни подсказва, че скоро „смешен” ще бъде синоним на „нацистки”. Противоречието в това твърдение не е негова приумица, а е извод от състоянието на обществото ни, което едновременно осмива всичко, но и го приема много сериозно.
В романа се срещаме с любимия герой на Бегбеде – Октав Паранго, рекламист в първия роман, ловец на модели във втория. В третия алтер-егото на автора се преобразява в хуморист, участник в сутрешно радиопредаване.
Романът, преведен на български от Георги Ангелов, е едновременно саркастичен, забавен и много сериозен, защото документира етап от общественото развитие, който съдържа в себе си всички противоречия, които обичайно хуморът изчиства.
Предлагаме ви откъс от „Човекът, който плаче от смях”, предоставен от издателство „Колибри”:
Всеки мой поглед е зов за помощ, всяка жена, която срещам е възможност. Аз съм последният представител на един изчезващ вид – жалкият сваляч. Всичките ми дрехи задължително трябва да са безкрайно меки, за да предизвикат милувка. Като герой на роман съм забавен, но съм ужасно труден в живота. Странно е как ме обичат преди и след, но никога по време на. След като бях изхвърлен от рекламата и от модата, минах на свободна практика като писател-хроникьор. Продавам таланта си, проституирам с перото си. Мога да водя томбола за отварянето на някой магазин, да се шегувам по микрофона в гараж, за да лансирам дадена кола, да напиша предговор за ресторантски гид, да интервюирам Карл Лагерфелд за пресконференцията на календара „Пирели“ – приемам всичко, което ми се плаща. Не съм толкова богат, както преди, но това горе-долу е положението на всички, които познавам. Вече съм толкова съсипан, че чета само безплатни списания: „Ер Франс“, „Ер Франс Мадам“, „Летище Париж“, „Палас Кост“, „Стилист“ и „Бонбон“. Знам повече за новите петзвездни парижки хотели, отколкото за развитието на войната в Сирия. Косата ми е дълга като на Месията, но Той никога не е доживял подобна старост. Оприличават ме по-скоро на афганска хрътка. Миналата година направих опит да се подстрижа, но дъщеря ми ме заплаши да се запише в Социалните служби, преди да започне процедура за отказ от бащинство. Често закъснявам и съм пиян. Забравям всичко, дори имената на хората в моето семейство. Обичам изгрева, когато небето се обагря в цвят „Белини“ . Небе, което съчетава шампанско със сок от праскова – това е всичко, което желая от венецианската живопис. Прехвърлих половината от живота си, а положението ми е несигурно като на стажант. Ще завърша живота си като начинаещ или по-скоро, ще съм прекарал целия си живот в започване на нещо. Разбирам защо понякога ми казват, че съм „начеващ“ – начеването е моята специалност. Не умея да завършвам. Аз съм човек на първия опит. Някъде, мисля, бях написал, че „всичко е временно – любовта, изкуството, планетата Земя, вие, аз, най-вече аз“. Спортувам един час седмично, но тялото ми не става мускулесто. Ям, без да дебелея, прониквам, без да се втърдявам. Годините минават, светът се променя, а аз – не. Лежал съм в клиники за рехабилитация и съм се връщал към токсикоманията седмица след това. Волята ми е колкото на найлонова торбичка, която плува насред Гълфстрийм. Толкова се мразя, че трябва да вземам „Виагра“, за да мастурбирам. Не знам защо, но не страдам. Когато всичко върви на зле, поръчвам си водка с „Ред Бул“ и поемам малко кетамин – винаги има някакво решение. Мисля, че съм прекалено чувствителен, за да позволя нещо да ме засегне. Страхувам се от безразличието си. На тези, които ме наричат арогантен, ще отговоря като Жискар, че не притежават монопол над сърцето, но не съм убеден, че в гърдите ми има❤️, което бие. Животът ми е уан мен шоу в старо кабаре, което скоро ще бъде преобразувано в магазин за калъфи за смартфони. Играя представлението си пред все по-оредяваща публика – вас. Знаете ли как си даваме сметка, че славата залязва? Хората, които срещам на улицата, мислят, че ме познават лично. Питат ме дали ще ходя на Бъдни вечер в Мартен… Един контрольор във ФДЖ ми каза, че вече ме е проверил, а не беше… Непознати си правят среща с мен идната събота в тенис клуб… Когато загубиш известността си, хората те възприемат като смътно познат. Вместо да крещят от радост, разпознавайки те, те бърчат вежди и се почесват по главата. Разпознават те, но не те познават.
Най-често чуваното изречение е:
– Октав, даваш ли си сметка, че вече не си на петнадесет?
Не се опитвам да бъда смешен, опитвам се да бъда млад, съвсем различно е. На гроба ми ще пише: „Октав Паранго – умрял, защото отказал да остарее.“
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение