Изложбата на Недко Солаков, завършена след 40 години

Осем платна от студентските години на художника разказват стара любовна история в галерия „Сариев“

„Да извадиш най-ранните си картини, неподписани и непоказвани досега, е осмеляване, което малцина могат да проявят“, казва за изложбата на Недко Солаков (на снимката) писателят Георги Господинов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Изложбата на Недко Солаков, завършена след 40 години

„Да извадиш най-ранните си картини, неподписани и непоказвани досега, е осмеляване, което малцина могат да проявят“, казва за изложбата на Недко Солаков (на снимката) писателят Георги Господинов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Осем стари „почти картини“ представя Недко Солаков в пловдивската галерия „Сариев” – непоказвани досега пред публика, които заедно образуват едно изцяло ново произведение. На практика, без тогава да го знае, художникът е започнал тази нова своя творба като студент през 1977 г., работил е по картините в нея 4 години, около 40 години по-късно ги е подписал и в края на това лято я е завършил.

С „(почти) Картини” Солаков се връща в студентските си години и отново излага на показ личния си свят, но този път не тъмната му „агентурна” страна, вече осветена в „Строго секретно”, а интимната биография на първия си брак, приключил също по онова време.

Осемте платна, избрани да разкажат тази конкретна история, са подбрани от художника и галерията измежду 15 картини, рисувани между 1977-а и 1981 г., на които попаднал при преместването на ателието си. Той ги синхронизира с хронологията на семейните си отношения и така, чрез сюжетите и техните подтекстове в осемте платна, а и чрез живописните търсения и, разбира се – чрез текстовете, с които Солаков обича да дорисува картините си, представя развитието и края на връзката с първата си съпруга.

Ето думите му към първото платно (в което авторът признава чуждо влияние). Той е оптимистичен, напук на „тягостното кандилкане”, у него се появява и красиво видение с лятна рокля:

„Много е странно това платно, явно аз съм си го грундирал, с прекалено големи дупки е. Иначе – видимо съм повлиян от М.Б. По това време основно ползвах влак, за да се прибирам в Габрово. Имаше един в 17 и някакви минути, който пристигаше в Габрово около 23 часа. Шест часа кандилкане. Когато пресичаше Балкана, беше много тягостно, особено през зимата, когато изпод седалките от изкуствена кожа извираше зверска топлина, суха при това. Явно тогава ми е хрумнало да направя тази композиция. Но не е зимна картинка – видението в коридора развява лятна рокля.“

1. „Във влака, 1977 г.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Следващата „почти картина”, „Очаквайки я”, е изглед в сиво-студени тонове към отдавна несъществуващата тераса за посрещачи на Софийското летище. Топлинката в този хлад носят червените райета в увития около врата на художника ръчно плетен от бъдещата съпруга шал, които се повтарят в няколко детайла от кулата на авиодиспечерите.

Историята на тази дълга ученическа любов, прераснала бавно в брак, който бързо стига до развод, е събрана в малък бял куб на галерия „Сариев” – по две платна на стена, рисувани по горещите следи на емоциите. И посетителят изложбата ще-не ще се оказва в центъра на романтичната история и творческите търсения на художника като млад.

5. „Стрелбище, 1979-80 г.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Следващите картини – „глави” от този романс, се развиват зад спуснатото райберче, което спира „Хазяйката” да надникне в спалнята, по „Пладне”, на „Стрелбището”, после художникът (или някой друг) е „Изоставен”… и накрая, въпреки раздялата, или по-скоро тъкмо поради нея, историята на „Селският луд” завършва с хепиенд.

Киномания

Самата изложба също би могла да завърши с хепиенд, но той би бил пълен, само ако се намери колекционер или институция, които да откупят цялото произведение – осемте картини със затвореното пространство и надписите – което едва ли ще се случи. По-вероятно е отделни клиенти да се сдобият с отделните „почти картини” – със (художникът има технология за това) или без текстовете към тях.

7. „Люлка, 1980 г.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Каквото и да се случи, „(почти) Картини. Недко Солаков” е една от най-интересните, цялостни и въздействащи български изложби, поне от тези, които видях, тази година. Струва ми се, че на Венецианското биенале на съвременното изкуство тази работа би направила по-силно впечатление, отколкото настоящето ни представяне, макар и на пръв поглед да не отговаря на заявената тема „Да живееш в интересни времена”.

Но ако се замислим, напълно отговаря. Подобно на „Как живеем” на Букова и Лютаков, „(почти) Картини” също използва така актуалните рециклирани материали – собственото изкуство на автора, произведено преди 40 години. И също предлага любопитен диалог – между младия художник и възрастния. А смисловите пластове дори са още повече.

8. „Селският луд, 1981 г.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Последният (но не по значение) бонус от изложбата-творба е удоволствието от срещата с платна на художника, който отдавна не е показвал у нас нова живопис – макар и тези картини да не са никак нови, и да са част от нещо по-голямо, те все пак не са представяни публично.

„(почти) Картини. Недко Солаков” може да бъде разгледана в галерия „Сариев”, Пловдив, до 25 октомври.

***

Предлагаме ви текста на Георги Господинов, написан специално за изложбата:

(почти) Картини. Недко Солаков

Да извадиш най-ранните си картини, неподписани и непоказвани досега, е осмеляване, което малцина могат да проявят. То е като да поканиш гости в някогашната си младежка стая, която още пази тогавашния хаос и тайни. Но в това е и големият шанс за нас като публика. Недко ни се е доверил и допуснал много близо, в това твърде лично пространство на началата, преди опитността да е заличила колебанията. Макар че неговата опитност и можене са видими още тогава. Всъщност през целия си път Недко Солаков има куража да превръща личната си история в изкуство, да споменем само „Строго секретно“ или по-късно „Fear“ и т.н.

С тази изложба влизаме в ателието на миналото, за да видим, че още там, в самото начало, Недко разказва. Ние не просто гледаме, а четем и слушаме картините на Недко Солаков. Не само защото са снабдени с текст, а защото в самите тях винаги се таят истории.

Тук са историите на дремещите във влака, съсипани от умора рицари на всекидневието. (Умората е тази, която вади тялото от бронята на идеологията при редица художници от този период. Умореното тяло е отвъд соц канона.)

Има нещо реално и нереално, нещо почти реално в тези картини, както е с надничащото през вратата призрачно лице на хазайката в младежката квартира, където издайнически и магично светят яркочервените обувки на тайна гостенка. Тук, в тази поредица, е онзи, който чака една жена на летището, като в самото чакане вече има предчувствие за изоставяне – което и ще се случи в следващата картина „Изоставен“.

Тук е детето в гръб, люлеещо се в някаква изначална сребристосива празнота. Тук е стрелбището на детството, с което всеки от нас има своя лична история – най-често историята на мечтаното и отказаното. Тъкмо това предлагаха стрелбищата в крайна сметка, контрабанда на един лъскав и недостижим свят в миниатюр. И в тази най-цветна картина няма как да пропуснем сумрака, от който се очертава силуетът на дете.

Както и в другите картини с почти всекидневие, ще ни следва едно затънтено, надвиснало, сгъстено, сиво и сребристо, безутешно небе. Нищо-неслучването на късните 70-те, в които трябва да се случи собственият ти живот. И тъгата, която е възможна в онази възраст, когато си почти в живота. Ранните картини на Недко улавят тъкмо тази тъга, която тогава усилено заличаваха, приписвайки на младостта „жизнерадост и дръзновение“.

Тези картини рисуват всъщност (авто)портрет на художника като млад. И това, че са събрани заедно тук за първи път, ни кара да видим как те се свързват една с друга по естествен начин, разказват обща история.

Защо „(почти) Картини“? От скромност? От дистанцираност? Сами по себе си картините са си абсолютно самостойни и завършени. Но нямаше да е Недко, ако не сложи това „почти“, за да разколебае, да ни накара да си поблъскаме главите, да концептуализираме с него, да мислим върху недовършеностите и началата. Тези „почти картини“ от някога са подписани едва сега с надлежно отбелязана дата (2.8.2018) и снабдени с написана в момента лична история, свързана с тях и времето на създаването им. Така сертификатът на разказа заедно с подписа ще превърнат онези още-не-картини в цялостни, завършени, вече-отвъд-картини. Картини, отложени във времето, които ще се осъществят тъкмо сега, пред очите ни, 40 години по-късно.

Накъсо – тази изложба ни показва не само посоките, по които ще върви оттук насетне художникът, но и нещо също така важно – посоките, които ще изостави. И ще видим как Недко Солаков отива нататък, минава на други нива. Ще остане ръката, историите, състоянията, които тръгват оттук. И онова особено вълнение, че сме присъствали на нещо много лично, връщащо ни в началото на собствения ни почти живот.

Bookshop 728×90