„Измамените“ на София Копола

КАН, специално за „Площад Славейков“

Никак не ми се искаше тъкмо навръх 24 май да пиша за американски филм. Но програматорите в Кан очевидно не са се съобразили с празника на Светите братя Кирил и Методий и нашият филм „Посоки” ще има премиера на 26-и следобед. Затова като компромисен вариант реших на 24 май да празнувам и да не пиша, а да оставя „Измамените” на София Копола за 25-и. Наивно надхитряне с календара, за да не обидя празника.

Но пък и бездруго този романтично-сексуален трилър от времето на Гражданската война в САЩ (1861-1865), в чийто сюжет млади момичета от пансион за благородни девици и тяхната наставничка спасяват ранен капрал от армията на Северните щати, не ме развълнува особено. Още повече, че когато капралът оздравява, всички в пансиона се надпреварват да флиртуват с него, ала след като той „прегрешава” и влиза в стаята на една от тях, останалите му отмъщават с вечеря от отровни гъби. И той се оказва измамен!

Филмът безспорно е майсторски направен, София Копола вече е доказана режисьорка и владее добре занаята. Звезди като Никол Кидман (настойничката в пансиона), Колин Фарел (раненият капрал), Кирстен Дънст и Ел Фанинг не й отказват участие, въпреки тривиалните им персонажи. (Кидман и Фарел отнова са партньори на екрана след ирландският филм „Убийството на свещения елен” – маниакален психотрилър на гръцкия режисьор Йоргос Лантамис.) Но от друга страна, истина е, че след „Изгубени в превода” (2003) София Копола не успява да надскочи себе си – нито в костюмната драма „Мария Антоанета” (2006), нито в по-късния „Някъде” (2010), въпреки „Златния лъв” от Венеция, нито в луксозната драмедия „Блясък” (2013).

Впрочем, преди да застане зад камерата, тя има сериозна биография като актриса в 23 филма и между тях малки роли в „Котън клуб” (1984), „Междузвездни войни” (1999), както и в трилогията на баща й Франсис Форд Копола „Кръстникът” (1972-1990). А той, след като постигна всичко като режисьор, стана сериозен винопроизводител с прекрасна винарна в долината Напа и произвежда елитни калифорнийски вина. Киното вече му е хоби, прави отвреме-навреме по някой филм и се грижи повече за стилния си филмов музей във винарната, където наред с многото фотоси, сценарни екземпляри, реквизитни вещи и костюми от филмите му, централно място заема колата на дон Вито Корлеоне, с която Марлон Брандо се возеше в „Кръстникът”. Така че и дъщеря му София, независимо какви филми ще продължи да прави, има подсигурено бъдеще.

Добро програмно попадение в осмия фестивален ден се оказаха два руски филма: „Кротката” на Сергей Лозница в основния конкурс и „Задух” на дебютанта Кантемир Балагов във второто състезание „Особен поглед”.

Постер на „Кротката” на режисьора Сергей Лозница

Лозница е от новите любимци на Кан. И двата му игрални филма досега са били в състезанието за „Златна палма”. Остро критичният „Щастие мое” (2009), който осветява нелицеприятни нюанси от съветското минало на родната му Украйна и военната психологическа драма „В мъглата” (2012) останаха без отличия на Лазурния бряг. Но показателно е, че селекцонерите не са подминали и новия му филм. „Кротката” е многостранна европейска копродукция на Франция, Германия, Русия, Холандия, Литва и Украйна. В нея концентрацията на сатирична острота срещу държавната машина в Русия е доведена до максимална степен. Безсилието на субекта пред смазващата воля на властта първоначално е в параметрите на житейската достоверност (сблъсъкът на малкия човек със студеното административно-бюрократично безразличие). Но с развитие на разказа темата се обостря до хипертрофирана художествена метафора, което е съзнателно авторско решение отвъд битовата достоверност. Любопитно е дали сега третият опит на Лозница да спечели одобрение от журито ще се увенчае с успех? По-скоро не, но предположенията ще се изяснят на 28 май вечерта при обявяването на наградите.

В подобна посока на ярка социална критичност е и „Задух” на младия Кантемир Балагов (роден 1991 година). Той разработва привидно съвсем частен сюжет от живота на малка еврейска общност в град Налчик, столица на Кабардино-Балкарската автономна република в Северен Кавказ. Действието се развива в края на 90-те години на миналия век. Но основното драматургично събитие (отвличането на двама млади годеници в деня на годежа им и усилията на техните семейства да ги откупят от похитителите), в първия сюжетен план наистина може да изглежда като изолиран прецедент. Ала родителите неслучайно не се обаждат в полицията – те отлично знаят, че тя няма да предприеме нищо. Затова изпълняват условията на бандитите, въпреки трудността да осигурят искания паричен откуп.

Сцена от „Задух“ на Кантемир Балагов

Във втори план обаче присъстват потресаващи кадри от войната в Чечня (съседната Кавказка република) с ужасяващи екзекуции на пленници, които илюстрират беззаконието в региона. Но по-важно е, че зад конкретния случай филмът успява да очертае потискаща картина на липсващата държавност в района. И което е още по-важно, във финала категорично се налага убедително човешко послание, че в трудни житейски моменти субектът оцелява в малката родова общност и тя стои над всички превратности на съдбата. Така филмът действително се издига над сюжета си и преминава в по-висока нравствена орбита с универсални обобщения за философските устои на битието. А това го освобождава от локална обвързаност и му придава универсално звучене.

Очевидно заради това селекционерите в Кан са го включили в конкурса „Особен поглед”. Дали и Кантемир Балагов няма да се окаже сред бъдещите любимци на Кан и след 2-3 години да гледаме следващия му филм на Лазурния бряг? Защото Кан има и такава традиция – да открива нови таланти и да ги подкрепя през годините.