Износът на комунизъм от СССР започва с атентата в „Св. Неделя“

Преди 100 години в София се случва най-големият атентат по това време в света. Платени от Коминтерна и СССР терористи взривяват катедралния храм „Света Неделя“ по време на заупокойна литургия за погребението на генерал Коста Георгиев. По това време в църквата се намира почти целият столичен, държавен и религиозен елит на България. Умират над 160 души, ранени са повече от 500. Царят, основна цел на атентата, е на друго погребение – на загиналите по време на нападението срещу него в Арабаконак.

Ужасът на случилото се отеква в целия свят. И до днес в архивите на някои от най-големите световни медии – „Ню Йорк Таймс“, лондонския „Таймс“, дори в новозеландски и австралийски вестници – се пазят репортажи от София, в която се фокусира погледът на света.

Практически така започва битката на съветските комунисти срещу всички държави, които не са от техния лагер – точно с този атентат. След като са потиснали съпротивата в собствената си страна, те вече „изнасят комунизъм“ навън и започват с най-слабите точки, намират благодатна почва сред българите.

Днес, сто години по-късно, като че ли нищо не се е променило, всичко е забравено и уроците от историята не са научени.

Предлагаме ви да прочетете откъс – описание на атентата, от книгата на Стефан Груев „Корона от тръни“ в превод на Слава Ораховац, Никола Бонев и Евгени Силянов.

Десета глава
Атентатът в „Света Неделя“

(…)
Атентатът срещу царя и невероятното му избавление причиниха страхотно сътресение в страната, което бе последвано от такъв изблик на радост, че новината за едно друго престъпление, извършено същата вечер, предизвика по-слаба реакция, отколкото при нормални обстоятелства. Няколко часа след засадата при Арабаконак един известен генерал и член на парламента беше убит пред черквата „Св. Седмочисленици“ в София, когато се прибираше у дома си. Запасният генерал Коста Георгиев, един от основателите на Военната лига, беше влязъл в политическия живот след блестяща военна кариера като влиятелен депутат от проправителствения Демократически сговор. Убийците избягаха, а мотивите на престъплението останаха неизвестни.
Поради ранга на Георгиев държавното погребение бе оповестено на втория ден след убийството, на Велики четвъртък от Страстната седмица.
Столицата, която още не се бе съвзела от силните вълнения след покушението срещу царя, бе дълбоко опечалена от смъртта на популярния генерал. На 16 април многобройни групи от граждани се бяха наредили по улиците, водещи към катедралата „Св. Неделя“, където щеше да се състои погребалната служба. В 14:30 ч. следобед траурната процесия тръгна от дома на жертвата, който се намираше на улица „Цар Шишман“ №39. Най-отпред военна музика свиреше траурни маршове, а след ковчега вървяха пеша цялото семейство на генерала, повечето министри, висши офицери и голям брой приятели и почитатели. Кортежът стигна „Св. Неделя“ в 15 часа. Катедралата беше препълнена с хора. Софийският митрополит Стефан беше вече там и чакаше, заобиколен от свещениците в златни одежди.

На площад „Св. Неделя“ под звуците на камбаните и химна „Кол Славен“, изпълняван от военна музика, колеги на генерал Георгиев вдигнаха ковчега на раменете си и го внесоха в изпълнения с тамян корпус на черквата. Сред тях вървяха вдовицата и двете й малки деца. Вътре в черквата хорът пееше „Достойно ест“, докато министрите, официалните лица, генералите, членовете на парламента и стотици други видни граждани заемаха местата си.
Един свещеник започна да чете от посланията. Хорът отговори с ехтяща „Алилуя“. Изправен до владишкия трон, митрополит Стефан огледа отбраната публика. Цялото правителство и почти целият елит на столицата бяха събрани в катедралата. Той погледна към отворения ковчег. По-малкото дете на покойника беше втренчило поглед върху лицето на мъртвия си баща като хипнотизирано и тази гледка болезнено засегна митрополита. Сега идваше неговият ред в литургията. Дяконът благоговейно изнесе Евангелието от олтара, постави го отворено на главата си и коленичи пред владиката. Пеенето на хора спря и гласът на митрополит Стефан прозвуча в тишината с „Мир всем“, приканващ верующите да изслушат с пълно внимание Евангелието на Св. Йоана. С мелодичен напев приятният му глас рецитираше думите на Христа до юдеите в Йерусалим:

„Истина, истина ви казвам, че който слуша словото мое и вярва в тогоз, който ме е проводил, има живот вечен и на съд няма да дойде, но преминал е от смъртта към живот.“

Той едва произнесе думите „от смъртта към живот“, когато неописуема експлозия разтърси катедралата и страшен трясък, по-силен от гръмотевица, заглуши ушите му. Покривът над централната част на църквата се срути, затрупвайки мнозина от богомолците, а въздухът се изпълни с гъст прах и пушек; на зашеметената тълпа за миг й се стори, че е дошъл краят на света. В следващия момент писъците и воплите на ранените върнаха реалността, ужасната реалност на трупове, осакатени тела, кръв и парчета от човешка плът сред развалините на черквата. Докато много мъже, жени и деца бяха убити мигновено, стотици ранени, повечето от тях в безсъзнание, бяха затрупани под камари от тухли, мазилка и греди. Беше като сцена от Дантевия „Ад“. И наистина, касаеше се за „адска машина“, която терористите бяха взривили под купола на храма.

Митрополит Стефан направи усилие да се овладее. Първо си помисли, че бе станало страхотно земетресение, „последвано от истински ураган от взривове и дълбока тъмнина“. Потънал в прах, той се изкашля и извика с всички сили: „Велик е Господ! Той няма да ни изостави! Господ скоро ще ни изпрати светлина и въздух“. Като по чудо в този момент един слънчев лъч влезе през прозореца и проникна през мрака и праха, разкривайки целия ужас на смазаните тела, агонията на умиращите, ръцете, патетично прострени за помощ.

До митрополита дякон Яков още държеше Евангелието, отворено на страницата на св. Йоан, 5,24. Митко, момчето, което прислужваше в олтара, уплашено и със сълзи на очи се втурна към владиката и се вкопчи в жезъла му.

— Какво стана, Ваше Високопреосвещенство? Какво ще правим сега? — питаше ужасеното дете.

Като същински призраци от оня свят, залитащи и зашеметени, оцелелите търсеха изходите през гъстия прах, като мнозина от тях бяха окървавени и с разкъсани дрехи. Министър-председателят Цанков беше жив, макар и ранен, и успя да излезе навън. Вътрешният министър Русев беше ранен на няколко места, но и неговият живот бе вън от опасност. Генерал Тодоров, герой от войната и бивш главнокомандващ, отчаяно търсеше жена си в развалините, но намери само трупа ù. Бившият военен министър Ляпчев, един от първите, излезли от катедралата, даде непосредствените си впечатления от станалото на ужасената тълпа, събрана на площада:

— Внезапно стана огромна експлозия и всичко притъмня. За щастие, аз стоях под две арки, така че избегнах нараняване… Минута по-късно пушеците започнаха да се разнасят и аз с шест или седем души се намерих прав, докато всички други лежаха на пода. Парчета мазилка падаха от стените и покрива… Постепенно, сред стенания и плач, богомолците започнаха да дават признаци на живот. И всички се втурнаха към вратите и прозорците, много от които бяха широко отворени… Много прояви на героизъм бяха отбелязани и най-голямо кавалерство бе показано спрямо жените и децата.

Макар че никой от министрите не беше убит, сто и шестдесет души загубиха живота си в чудовищния атентат в „Св. Неделя“, едно от най-ужасните политически масови убийства на века. По една чудна случайност цар Борис не присъстваше на погребалната служба. Жертвите сред управляващия елит обаче бяха много тежки: генерали, полковници и много други висши офицери, както кметът на столицата и началникът на полицията, загинаха при експлозията.

Когато стана ясно, че отвратителното престъпление е било извършено от комунисти и марксисти земеделци, вълна от неудържима народна ярост заля страната.
(…)