Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Изповедта, отклонила Лев Толстой от самоубийство

Дни преди 108-годишнината от смъртта му, на българския книжен пазар излиза автобиографичното му есе (откъс)

„Животът на нашия кръг, на богатите и учените, не само ми опротивя, но и загуби всякакъв смисъл. Всичките ни действия, разсъждения, науката, изкуствата – всичко ми се стори като детски каприз. Разбрах, че не може да се търси смисъл в него“, пише Лев Толстой.  - Изповедта, отклонила Лев Толстой от самоубийство

„Животът на нашия кръг, на богатите и учените, не само ми опротивя, но и загуби всякакъв смисъл. Всичките ни действия, разсъждения, науката, изкуствата – всичко ми се стори като детски каприз. Разбрах, че не може да се търси смисъл в него“, пише Лев Толстой.

Изповедта на Лев Толстой, спасила го според някои литературоведи от тежката депресия, в която изпада след 51-ата си година, предстои да излезе в самостоятелен том на 16 ноември – дни преди годишнината от смъртта на големия руски класик. „Изповед“ е автобиографично есе, отбелязало преломен момент в живота на писателя, когато цялото му разбиране за света рухва. Въпреки краткия си обем – едва 100 страници, текстът и до днес се приема за един от ключовите на писателя.

Когато навършва 51, Толстой е в лошо психическо здраве, анализирайки живота си, решава, че е „безсмислено зло“. По това време „Война и мир“ и „Ана Каренина“ вече са му донесли слава и обещание за литературно безсмъртие, здрав е физически, има голямо семейство… и мисли за самоубийство.

„Аз сякаш бях живял, живял, вървял, вървял, бях стигнал до пропаст и ясно бях видял, че пред мен няма нищо, само гибел. Не можеш нито да спреш, нито да се върнеш, нито да затвориш очи, за да не гледаш как пред теб няма друго, освен измамата на живота и щастието, истинските страдания и истинската смърт, пълното унищожение“, пише Толстой.

„Изповед“ идва като спасение – на хартия писателят излива всичките си страхове, грехове, съмнения – и това премисляне из основи на живота му го съхранява. Думите му са привидно подредени, но потокът на мисълта му е несъмнен знак за психологическа нестабилност.

„Живях така близо две години и у мен се извърши преврат, който се готвеше отдавна и чиито заченки винаги са били у мен. Случи се това, че животът на нашия кръг, на богатите и учените, не само ми опротивя, но и загуби всякакъв смисъл. Всичките ни действия, разсъждения, науката, изкуствата – всичко ми се стори като детски каприз. Разбрах, че не може да се търси смисъл в него. Докато действията на трудещия се народ, творящ живота, ми се видяха като единственото истинско нещо. И разбрах, че смисълът, който се придава на този живот, е истината; и аз го приех“, пише Толстой.

В есето той разсъждава над разнообразни теми – споделя мислите си върху класически текстове от Библията, посочва кога пътищата му се разделят с тези на божието слово и анализира текстове на Платон, Буда и Шопенхауер.

„Изповед“ е писана през 1879 г., последните абзаци в нея са добавени три години по-късно.

„Изповед“ е съчинение, което едновременно вярва и разчита на собствения си патос. С читателя също е сключен пакт за взаимно доверие, за извървяване на пътя заедно. Наред със саморазкриването, е видимо и удовлетворение от признатите истини и от достигнатите прозрения, желание те да станат общовалидни – авторовият глас отпразнува процеса на духовното пробуждане. „Изповед“ дава началото на Толстоевата проповед“, пише Иван Ланджев.

Д-р Иван Ланджев, университетски преподавател по руска литература и специалист по късното творчество на Толстой, е автор на послеслова на „Изповед“.

Преводът на Денис Коробко е от оригиналния текст на Толстой. Корицата е на Димитър Кьосев.

„Изповед“ на Лев Толстой е първото издание на новото българско издателство „Кръг“, импринт на издателство „Лист“.

Предлагаме Ви откъс от изповедта на Толстой.

I

Кръстен съм и съм възпитан в православната вяра. Учиха ме на нея и в детството, и през цялото ми юношество и младост. Но когато на осемнайсет години завърших втори курс на университета*, вече не вярвах в нищо от онова, което бях усвоил.

Съдейки по някои спомени, никога не съм вярвал сериозно, а просто съм се доверявал на наученото и изповяданото пред мен от възрастните, но това доверие е било доста нестабилно.

Помня, че когато бях на единайсет, едно момче – той вече отдавна не е между живите – Володенка М., дойде някаква неделя при нас и ни съобщи най-новото си откритие, което направил в гимназията. Състоеше се в това, че Бог не съществува и че всичко, на което ни учат, е просто измислица (1838 г.**). Спомням си и как по-големите ми братя се заинтересуваха от тази новина и ме повикаха на разговор. Също колко много се оживихме всички и взехме идеята за нещо любопитно и напълно възможно.

Освен това помня, че когато по-големият ми брат Дмитрий, вече в университета, неочаквано се отдаде на вярата с присъща за натурата си страст и почна да ходи на служби, да пости, да води чист и нравствен живот, всички ние, дори най-зрелите, не спирахме да му се подиграваме и неясно защо го кръстихме Ной. Помня как Мусин-Пушкин – докато бе попечител на Казанския университет – ни кани на танци и с насмешка убеждава брат ми (който иска да откаже) с аргумента, че и Давид е танцувал пред ковчега. Тогава разбирах шегите на възрастните и си правех извод, че катехизисът трябва да се учи и трябва да се ходи на църква, но нищо от това не бива да се взема твърде на сериозно. Помня и че като много млад четях Волтер*** и присмехът му не само не ме възмущаваше, а напротив – забавляваше ме.

Моето откъсване от вярата се случи по същия начин, по който се е случвало и се случва и сега с хората от нашата прослойка. Струва ми се, че обикновено става следното: хората живеят като всички останали, а всички живеят въз основа на началата, които не само нямат нищо общо с вероучението, но и в по-голямата си част са негова противоположност; вероучението не попада в ежедневието и в контактите с другите никога не ти се налага да се сблъскваш с него, и ти самият в собствения си живот няма нужда да се справяш с него; то се изповядва някъде там, далеч и независимо от всичко. Ако и да се срещнете, ще е само като с външно, нямащо общо с ежедневието явление.

По живота на човек, по неговите дела, както сега, така и тогава, не може по-никакъв начин да се разбере дали той е вярващ или не. Дори и да има разлика между онези, които явно изповядват православието, и тези, които го отричат, тя не е в полза на първите. Както сега, така и тогава явното признание и изповядване на православието в повечето случаи се среща у тъпи, жестоки и безнравствени люде, които се имат за много важни. Докато умът, честността, прямотата, добродушието и нравствеността се откриват най-често у тези, които споделят, че не вярват.

В училищата се изучава катехизис и децата биват карани да ходят на църква; от чиновниците се изисква да приемат причастие. Но човек от нашия кръг, който вече не учи и не е на държавна служба, и сега, а в миналото още повече, може да живее десетилетия, без нито веднъж да си спомни, че е сред християни и че самият се има за изповядващ православието.

Така че, както сега, така и преди, вероучението – прието на доверие и поддържано от външен натиск – полека се топи под влиянието на знанията и жизнения опит, които са му противоположни; и човек често дълго живее, въобразявайки си, че у него е цяло онова, което му е било съобщено в детството, а то всъщност отдавна е заличено.

Един умен и честен мъж на име С. ми разказа как е престанал да вярва. Вече бил на двайсет и шест, когато веднъж, преди да заспи след дневния лов, по стар, останал от детството навик, взел да чете молитва. По-големият му брат, който бил с него на онзи лов, лежал върху сеното и го гледал. Щом С. приключил и тръгнал да си ляга, брат му попитал: „Ти още ли правиш това?“. Повече не си рекли нищо. От онзи ден С. престанал да вярва. И вече от трийсет години не се молел, не се причестявал и не ходел на църква. И не защото се е присъединил към убежденията на брат си, не защото в душата си е взел решение, а понеже казаното било като опрян пръст в стена, готова да рухне от собствената си тежест; казаното било знак, че там, където дотогава мислел, че има вяра, отдавна вече било празно; и затова думите, които изричал, и кръстенето, и поклоните, които правел по време на молитва, всъщност били напълно безсмислени. Осъзнавайки това, той не могъл да ги извършва повече.

Така е било и все още е, мисля си, с огромно количество хора. Говоря за тези с образование като нашето, които не се самозалъгват, а не за онези, които превръщат самия предмет на вярата в средство за достигане на каквито и да било временни цели. (Те ще да са най-натуралните неверници, защото, ако за тях вярата е средство за напредване, то излиза, че тя съвсем не е вяра.) Хората с нашето образование са в положение, при което светлината на знанието и живота е разтопила изкуственото здание, и те или вече са го забелязали и са освободили място, или още не са го забелязали.

Преподаденото ми в детството вероучение изчезна от мен, както и при другите, с тази разлика, че по силата на това, че от малък започнах много да чета и мисля, отричането ми стана съзнателно по-рано. На шестнайсет години спрях да се моля и по собствена подбуда отказах да ходя на църква и да говея. Не вярвах в онова, което ми бе съобщено някога, но вярвах в нещо. Изобщо не можех да кажа в какво обаче. Вярвах и в Бог, или по-скоро не го отричах, но в кой Бог – не успявах да разбера; не отричах и Христа, и учението му, но в какво се състоеше същото учение, не знаех.

Сега, когато си спомням онова време, аз ясно виждам, че вярата ми – тази, която е движела дните ми, извън животинските инстинкти, – единствената ми истинна вяра тогава е била в усъвършенстването. Но в какво се заключаваше то и каква бе неговата цел, не можех да кажа. Стараех се да се усъвършенствам умствено – учех се на всичко, на което успеех и с което ме сблъскваше животът; опитвах да усъвършенствам волята си – създавах си правила, които да следвам; усъвършенствах се физически, задълбочавах силата и ловкостта си с всевъзможни упражнения и с всевъзможни лишения се приучавах на издръжливост и търпение. И смятах всичко това за самоусъвършенстване. В началото, разбира се, бе нравственото усъвършенстване, но скоро то бе заменено с усъвършенстването изобщо, тоест с желанието да бъда по-добър не пред мен самия или пред Бог, а с желанието да бъда по-добър пред останалите. И съвсем скоро този стремеж да бъда по-добър пред хората бе изместен от желанието да съм по-силен от тях, тоест по-славен, по-важен, по-богат.


* Година по-късно, през пролетта на 1847-а, Лев Толстой напуска Казанския университет. Установява се в семейното имение в Ясна поляна, на 200 километра от Москва – бел. ред.

** Описаният от Толстой случай датира от септември 1839 г. По това време момчето е вече пълен сирак, след като майка му и баща му се споминават през 1830 и 1837 г. През май 1838 г. умира и баба му и Толстой се мести да живее при по-далечни роднини – бел. ред.

*** Волтер (1694-1778) води непрестанна борба срещу религиозния фанатизъм – бел. ред.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg