Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Изтрещяване за уморената, плаха българска култура

Обръщане на смисъла, игра с моралните категории, пощипване на застоялото и заспалото – това ни е нужно

Дразнене. Това е смислът на съвременното изкуство на провокацията. На снимката: Иво Димчев - Изтрещяване за уморената, плаха българска култура

Дразнене. Това е смислът на съвременното изкуство на провокацията. На снимката: Иво Димчев

„Лудостта на един е реалност за друг.“
Тим Бъртън

Сигурна съм, че точно тази новина ви е минала покрай ушите. В моите обаче направо звънна. Френският авангардист Абраам Поаншьовал, определян като „специалист на екстремния пърформънс“, преди два дни измъти десетина яйца. Правилно прочетохте – измъти яйца. Направи го в Пале де Токио в Париж – мястото, където във френската столица можеш да видиш едни от най-интересните съвременни артисти и техните работи.

Новината чух по българско радио. Беше съобщена в онзи раздел след основните новини, където се поместват т.нар. „любопитни факти“, леките „тъпотии“, които евентуално ще развеселят оклюмалия от тегави, проблемни събития българин. В същото това комюнике беше разяснено още, че този артист имал и други подобни акции – седял например цели осем дни зазидан в кухината на скала, тежаща дванадесет тона. За мътенето на пиленцата пък Поаншьовал бил в нещо като гигантски прозрачен правоъгълник с подходяща влажност и температура, разположен на специален стол и завит с юрган. Впоследствие, тъй като новината наистина ме заинтересува, разбрах, че артистът излизал от плексигласовата си клетка едва за половин час на ден, а процесът на мътене се наблюдавал от публика. Намерих и снимки, има и видео…

Сега си представете, че този артист не е французин, а българин. Представете си, че измисля въпросния проект и отива с него, надлежно описан, да го предложи например в „Квадрат 500“ (за друго място, което би претендирало за музей на модерното изкуство у нас, не се сещам). Представете си, че го представя пред Министерство на културата, например. Там, където всъщност е някак логично да се предлагат алтернативни арт форми, тъй като от тях обикновено не се печели, поне докато артистът не стане световна звезда, и имат нужда от финансиране и евентуална подкрепа.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Представихте ли си го?

Значи вече сте си представили и последствията – отегчени кабинетни служители в костюми и с мушката по прозорците, сърдити физиономии и иронични подсмихвания, назидателни министри и техните съветници, които обясняват на въпросния „откачен“, че това „няма да мине“. И които бащински го съветват да заложи на „разбираемата красота“ – пейзаж на цъфнала вишна на фона на снежна планина, например, или добре… нещо по-авангардно, като например кръг, нарисуван в квадрат или пък… айде, може и флашмоб, чували сме ги и ние тия работи.

Сигурна съм, че същото подигравателно пренебрежение биха отнесли, ако се бяха родили българи, още много други световни артисти. Например онази японка, дето рисува всичко с точки! Яйои Кусама се казва, на осемдесет и нещо, с една ярко розова към цикламено коса, обсебена от полка дотс. В японското общество, където традиционализмът уж бил по-силен от този в България, тя е звезда, с все диагностицираните си психически проблеми. У нас обаче няма съмнение, че агитката от специалисти по всичко щеше да я обяви за измамница, която се е сетила да рисува точки и от това е направила милиони, та следователно никакво изкуство не е това! Като Кристо – намерил си номер да пакетира и те ти го: целият свят му се възхищава, само ние, българите, си знаем, че нищо не струва! Щото всеки един от нас е потенциален Кристо, на когото… абе, на когото не са му се стекли така добре нещата и не е имал късмет.

Днес научих името на Никита Голубев. Също артист. Рисува картините си върху мръсни камиони, автобуси и каросерии, като просто премахва част от полепналата по тях прах. Не се очертава да стане милионер засега (все пак в Русия се става богат по други начини), но собствениците на возилата явно са оценили изкуството му, защото настоятелно не ги мият, та да могат да му ги дават като поле за изява. Творчеството му… хайде да не дразня високия български критерий за изкуство… та, работата му не само не е масово оплюта и разнищена от критики, ами е разбрана и приета. Не искам да си мисля, ако този артист ни беше сънародник, какви щеше да ги отнесе от съвременното ни всеразбиращо и широкоскроено общество. Нищо чудно и някой бой да изяде – като ще ми се прави на артист и ще ни рисува по мръсните камиони, за да ни подсказва, че е време да ги минем на автомивка…

Дразнене. Това е смислът на съвременното изкуство на провокацията. Неговата задача е да извади зрителя от защитената му зона на познати неща, усвоени възприятия и логични реакции и да го остави да преживее нещо ново. То не е нужно непременно да води до красиви емоции и люлякова наслада. Обектите или актовете му могат да те доведат до гняв, до сълзи, до страх, до ужас дори, както и до неконтролируем смях или чувство на неудобство. В самата си същност задачата на изкуството е именно такава – да те вади от всичко, което познаваш и в което се чувстваш уютно и незастрашен.

Някога все така извън приетото са били наричаните днес класически платна. В началото на миналия век търсенето на нови изрази и форми, на нови послания и пътища е довело до толкова екстремни артистични събития, че и днес отзвукът от тях все още изненадва и провокира. Театърът на дадаизма например, в който актьор стои сам на сцената пред зрителите, не мърда и не казва нищо с часове – та това и днес би се приело като изключително провокативно, нищо, че се е случило реално за първи път преди сто години. Творческата лудост (както и медицинската такава, стига да е впрегната в качествено изкуство) е необходима на едно общество именно защото го кара да се погледне отново. Принуждава го да излезе от рамките си и да огледа това, което е постигнало, определило и приело. Този тип изкуство не е самоцелна претенция (въпреки че има и такива, разбира се, но те си отпадат от само себе си), а обръщане на смисъла, игра с моралните категории, пощипване на застоялото и заспалото. Пък обществото се нужда от това точно както човекът се нуждае от своите „изтрещявания“, за да си види границите и да ги прескочи.

Тази лудост я няма у нас. Появи се отчетливо през деветдесетте, когато артисти правеха пърформанси (Орлин Дворянов, Венци Занков…), нови театрални формации играеха в нетипични пространства и по „скандален“ начин (Възкресия Вихърова, Лилия Абаджиева, Галин Стоев…), стрийт артът едва (но обещаващо) започваше, а музикалната среда се напълни с цветни и дръзващи музиканти. Тогава и в началото на миналото десетилетие съм гледала театър в руини, мазета, домашни тавани, строежи, фоайета, гора. Слушала съм музика, която нищо не ми говореше, но ми отвори сетивата за нов вид чуване. Имаше я лудостта, беше красива и заразна и въпреки че също не беше масово разбирана (не би било нормално да е така), имаше своето място и публика и изглеждаше сякаш ще си го има завинаги. Това беше изключително приятно усещане! Отдъхване, че емоционалната арт провокация ще е наблизо, когато обикновеностите те затиснат твърде силно…

Покрай артиста, измътил тези пиленца, седнах да си припомня кога за последен път съм преживявала нещо подобно в България. Мисля, че беше преди дванайсет години, когато гледах LiliHandel на Иво Димчев в „Червената къща“. Тогава получих от него по време на спектакъла малко шишенце с кръвта му. Хората бяха смутени, но преживяваха физическия театър емоционално. На подобни спектакли рядко биха попаднали динковци и кифли, така че във всички случаи публиката разбираше, че изкуството не предполага винаги да бъде дублирана красиво някаква перфектна реалност. Тези спектакли бяха събития. Хвърлени камъни в блатото на толкова уморената, казионна, подредена и плаха българска култура.

Днес Иво Димчев работи предимно по света. Както Кристо. Както Тео Ушев. Както Котарашки, който, оказа се, е нещо като вътрешен емигрант в страната си – тесногръдото българско общество така и не се интересуваше и няма да се интересува от него. Галин Стоев работи във Франция. Орлин Дворянов разказва за онова време на надежди пред млади хора, студенти и малкото останали интересуващи от подобно изкуство у нас. Разказва, но вече не прави подобни неща – изтощил се е да се обяснява „какво е искал да каже“. С Венци Занков се случва кажи-речи същото. Преди години водеше нещо като лектория в столичното ъндърграунд място „Хамбара“, където прожектираше непоказвани или слабопознати документални кадри от онова време и артистични късометражки. Очаквах тези вечери като спасение, като глътка въздух. И не само аз – залата едва побираше желаещите, които седяха по земята, висяха по стъпалата, подпираха се по стълбовете един в друг, но бяха там, защото дишаха друга реалност.

Не знам къде са тези хора днес. Не вярвам, че са започнали да засищат културния си глад с кръстосващите страната и сцените бързооборотни, злободневни и маркетингово създадени спектакли (нямам нищо против тях, имам против те да са единствени), нито че са станали фенове на статуите със светещи очи и музиката, посветена на „яката дупара“. Сцената за алтернативно изкуство се стопи като майски сняг под тежестта на театралната реформа, тоталното опростачване на нацията и общественото отношение на презрение към културата и изкуството като цяло, особено в тези, „неразбираеми“ и „притеснителни“ за простака негови варианти.

У нас не е модерно и перспективно да си артист. Пък да си алтернативен артист си е направо грях. Доказателство са и випуските, излизащи от академиите ни по изкуства – в последните години не съм чула там да се е създала една по-различна формация – всички искат да са в сериала по телевизора, да свирят „на щат“ по оркестрите или кротко да рисуват онова, което светлинрусевците са им посочили за правилно. Тъга, умора, скука и безкраен конформизъм. Подкрепен от държавната политика, която влага пари в кичозни паметници и бутафорни театрални форми и дори не си дава зор да запази поне образците на онзи някогашен авангард, които днес са част от българската културна съкровищница. Сетете се за лепенките по увредените платна именно в онзи „Квадрат 500“…

Лудостта у нас се приема за заплаха. Лудите се сочат с пръст и се имитират с презрение. Винаги е било така, просто имаше години, в които въпреки това красивата творческа лудост искаше да се изяви. Днес почти я няма. Свряла се е в някакви труднооткриваеми бърлоги и формации, самоорганизирала се е в полуразпадащи се сдружения, за чието съществуване знаят само най-силно заразените от нуждата да я преживяват. Знаете ли например кои са „36 маймуни“? А „Сдружение за съвременно алтернативно изкуство и култура По действителен случай“? Чували ли сте за dkstrkt, за Y_NOT и Yves_O? А за проектите на Derida Danсe Studio, извън курсовете им по танци? Знаете ли какво се случва на сцената на ДНК – новия театър за алтернативно изкуство в сградата на НДК?

Сигурно не сте. И затова не сте виновни вие. Виновна е държавата, че се срамува от този тип изкуство и не смята за нужно да му помага. Виновни сме и журналистите, че се покоряваме на маркетинговите претенции на неразбиращите изкуството и не говорим за него публично. Виновно е образованието ни, което приема изкуството единствено като база за преподаване на морални категории, не като самостоен предмет, който заслужава да се преподава с разбиране и интерес, от истински професионлисти. Виновен е манталитетът ни, който в затвореността и ограничеността си е готов да оплюе, преди изобщо да види, камо ли да преживее. И гадната ни, българска злост, която ще предпочете да накаже, вместо да поощри, да унижи, вместо да даде крила, да низвергне, вместо да въздигне.

Само три неща накрая. Може би не знаете, но точно в момента в София има една световна изложба. На инсталационния артист Нилс Нова в галерия „Райко Алексиев“, организирана благодарение на друга забележителна българка – художникът и визуален артист Свобода Цекова. За това написаха малко издания, никой не се постара да се разчуе. Вие обаче не я пропускайте, заслужава си.

Утре (понеделник) пък в ДНК един български артист ще започне свой четиридневен уъркшоп. Името му е Християн Бакалов, хореограф и пърформър. И той работи в чужбина. В уъркшопа му може да участва всеки – на всяка възраст, във всякакво физическо състояние, без никаква подготовка. Изисква се само готовност да станете част от нещо различно. Направете го.

На 27 април изложба в София, във Vivacom Art Hall, открива Франк Уве Лайзипен или Улай – фотографът, пърформънс артистът и мъжът, реално създал кариерата на Марина Абрамович. Намерете време да я преживеете на място.

Тези три уникални в световен мащаб събития се случват у нас, благодарение на личните усилия на отделни артисти, журналисти и фенове.

И въпреки осъзнатата неподкрепа на държавата.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах