Извинението на Боил Банов за политическия театър

Насред страстите покрай Народния театър, някак тихо мина една премиера, която всъщност е много по-свързана с болките на съвремието ни. За пръв път след много години бившият министър на културата Боил Банов се върна към театъра. Режисьорът постави съвременната румънска комедия „Чумата“ на Камерна сцена в Сатиричния театър.

Най-впечатляващото в това негово решение е практически политическото изявление, което прави с тази постановка. Струва ми се, че Банов специално е избрал тази пиеса, за да демонстрира как самоиронията е здравословният изход на умния човек, попаднал за известно време в политиката. „Чумата“, особено в това сценично решение, е политическо изявление. С този спектакъл Боил Банов изглежда се извинява на културата и на хората за участието си в политическия театър.

Още в началото в залата се появява един министър – министър на земеделието (Петър Калчев), който възнамерява да си говори тайно със своите хора по време на представлението и е избрал точно това място, защото „кой ще си помисли, че министър на земеделието ходи на театър. Той министърът на културата не ходи…“.

Големият конфликт в пиесата е появата на чума по свинете в едно румънско село. Държавата възнамерява да ги унищожи, но фермерите не са съгласни. Оттам произтичат множество абсурдни, но и много познати ситуации. Корупцията е основен герой в този спектакъл, корупция на много нива – от обикновените притежатели на хиляди недекларирани свине до самия министър, който пази топлото си място. Ако фактът, че мястото на действието е Румъния, не беше толкова категорично подчертан (подозирам, че това е и някаква режисьорска форма на застраховка), никой нямаше да се усъмни, че сюжетът е български. Общият ни балкански абсурд е видим, разобличен и осмян.

Боил Банов не си е позволил обаче да излезе извън Езоповия език. Не е улеснил публиката, не я е обидил, повтаряйки родните вестникарски заглавия, и не прави директни аналогии. Това всъщност засилва въздействието, защото всеки сам за себе си открива и приликите, и разликите. Изкуството в този случай принуждава зрителя сам да рационализира анализа на всекидневното, да свърже емоционалната си реакция към една фикция с логиката на събитията в реалния свят.

По същата причина режисьорът не е избрал типажен подход към образите на селяните, те са неочаквани, непознати. Само това, което им се случва, е обичайно. Министърът и неговият инспектор от друга страна, които при това играят сред публиката, а не на сцената, са като излезли от телевизора, разпознаваеми и умело клиширани.

Публиката се смя искрено, въпреки че режисьорът бе бягал от подхода на крайностите, който обичайно цели да изтръгне реакция от зрителите. Въпреки абсурдите – като превърнатия в изключително вкусен салам убит инспектор, или пияната жена на единия свинар (Деница Даринова) – нищо не беше гротесково. Беше нормално, на ръба между фикцията и реалността. И това само по себе си беше катарзис – хората в залата осъзнаха, че зад сериозността на официалните новини има и втори пласт, който позволява да се надсмеем над себе си и над онези, които иначе ни „страхуват“.