Йълдъз Ибрахимова: Водата е по-ценна дори от културата, пестете я

Йълдъз Ибрахимова ще излезе на сцената на джазфестивала в Банско на 11 август, вторник. Заедно с нея публиката ще чуе биг бенда на турските военно-въздушни сили, „Орлите на джаза”. Ще ги дирижира Мурат Аксой. 

Поканихме Йълдъз Ибрахимова в един горещ летен ден преди Банско, за да чуем мислите й не само опаковани в музика. За да разговаряме за свободата – не само в импровизацията, а и в миналото, и в бъдещето. Научихме и каква е мисията на живота й – не, не е само културата.

– Има страшно много джаз, вдъхновен от лятното време. С кои парчета бихте възпели един ден като днешния?

– Днес… В момента наум ми идва Summertime на Гершуин. Всеки път, като я пея, ми е като за първи път. Импровизацията е онова моментно чувство на свобода, което страхотно зарежда.

– Доколко импровизацията е репетирана при Вас?

– Не е репетирана. Импровизацията при мен е абсолютно освобождаване. Знам за тези, които са направили първите стъпки в джаза – големите звезди от началото на 20 век – че при тях има и импровизации, изработени предварително. Разбираемо е, когато я има умората от дългите турнета – не се оставяш само на една спонтанна импровизация. Тя винаги носи рискове. Но аз обичам да рискувам по този начин.

– Не се ли е случвало да Ви секне вдъхновението?

– Да секне – не. Но усещам, че човек невинаги може да бъде в блестяща форма, особено гласът му. Моят инструмент е жив орган, трябва да го пазя, защото нямам резерва, както при инструменталистите. Аз живея според това кое е най-доброто за моя глас – за тези сантиметър и половина две гласни връзки.

Аз живея според това кое е най-доброто за моя глас – за тези сантиметър и половина две гласни връзки.

– Страхувате ли се от онзи миг, когато гласът Ви ще каже „дотук“?

– Не мисля за това. Но може би ще намеря някакъв начин, с който пак да правя музика, да изразявам с глас своите чувства – независимо, че гласът ми няма да е в пълен капацитет. Живият организъм си има своето развитие, възход и накрая умора. Аз пея от 14-годишна възраст, когато започнах да взимам уроци по пеене. На 15 ме приеха в Музикалната гимназия в София.

– Сега дъщеря Ви Суна е приета да учи в Музикалната академия…

– Приета е и тук, но кандидатства и в Консерваторията в Анкара. Да видим къде ще избере.

– Защо не кандидатства с пеене, а с контрабас?

– Двоумихме се. С мои приятели музиканти от оркестри разговарях с какъв инструмент да кандидатства. Аз лично не исках да е с пиано – защото е изключително тежка задача да бъдеш пианист солист, конкуренцията е жестока. Пианистът няма шанс, ако не стане солист, да бъде член на симфоничен оркестър. Аз мисля за бъдещето й, за това да си намери работа. Иначе са толкова години напразен труд… Музиката е нещото, с което ако не се занимавате, много бързо ви изоставя и излизате от форма – и като певец, и като инструменталист.

– Има ли напрежение между масовата и елитната култура в Турция, каквото виждаме в България?

– Не бих казала, че е толкова конфронтирано в Турция. Разбира се, има едно общество, което е с добро образование и с култура. Съществува и разбиране към хората, които не са имали възможност да живеят на по-високо ниво, да са по-образовани – те пък си имат своя среда. Макар че там турската народна музика е на пиедестал – ползва се с уважението на всички.

На Балканите традиционната музика е пропита с многовековна култура. Знаете, че човешката цивилизация е възникнала в страните около Средиземно море. Културите в този район си влияят една на друга. И Турция е на кръстопът, и България, и Гърция – въобще балканските страни са на кръстопътя на големите цивилизации в историята на човечеството. Това за всички нас е един огромен плюс.

– Огромен плюс, но и минус – тук винаги са се кръстосвали интересите на големите сили в политиката. Но Турция като че ли повече успява да отстоява националните си интереси, за разлика от България. Имате ли такова усещане?

– Доколко една държава може да отстои своите национални интереси докрай…? Невъзможно е. Едва ли има държава в света, която да е абсолютно независима. Просто трябва да се гледа напред в бъдещето, взимайки си поука от миналото – кое е било грешка и кое е било положително, прогресивно. Защото войните не водят до нищо добро. Историята го показва – една шепа хора могат да станат богати, но за народите войната е катастрофа.

– Турското робство непрекъснато се завръща в обществения дебат у нас. Неотдавна Райна Кабаиванска заявяви в интервю, че според нея в България турско робство не е имало, защото не сме били роби в античния смисъл на думата. Имате ли отношение по този казус? Робство ли е било, или не?

– За Османската империя е писано много – не само за българите. Мога да Ви кажа, че най-потиснати – а това не го видях в българските учебници – са били хората, живели в Мала Азия. Тези, които са били най-близко до Истанбул, са били принудени да плащат най-големите данъци. Независимо кой султан е управлявал Османската империя – всеки един от тях е държал турския народ на изключително ниско ниво като култура и образование. Султаните са говорили на език, който е бил неразбираем за народа. Неграмотността е била огромна. Едва няколко процента са можели да четат и да пишат до идването на Ататюрк. Държали са народа в неведение, в неграмотност – естествено, за да ги управляват по-лесно. Този механизъм действа във всеки век.

– Въпросът беше за робството – робство ли сме преживели, според Вас?

– Знаете ли – питала съм се защо султаните не са наложили турския език в цялата Османска империя. А където са минали англичани… – ето, в Австралия съм била, в Нова Зеландия – навсякъде налагат своя език. Налагат го в Америка, в Индия – това е огромната страна, от най-богатите във всяко едно отношение. Примерно една голяма част от музикалните инструменти произлизат от Китай и Индия, от преди хиляди години. Бях в Южна Африка – тя няма нищо общо с европейската култура. Там хорта са били не експлоатирани, а подлагани на изтребване…

В ЮАР бях изпратена от Обединените нации, представлявайки България и Турция, на Световен форум по екология и социално развитие. От докладите, които бяха изнесени, могат да Ви настръхнат косите. Ние, човеците, се унищожаваме – както себе си, така и всичко наоколо. Водиха ни в рудниците за диаманти, в които отношението към работниците е било нечовешко. Едва ли някой би могъл да издържи да работи дълго време там. Знаете, апартейдът беше доскоро, до идването на Мандела. В тази страна всички говорят също английски.

А в Османската империя не са насилили поробените народи да говорят турски език.

– Но пък са ги подлагали на смяна на религията.

– И все пак България по време и след Освобождението си е останала християнска. Както и всички на Балканите, като си помислите – гърците, румънците. Босна и Херцеговина са приели мюсюлманството, но не и турския език. Османската религия не е наложила своята култура.

Османската империя не е налагала своя език и култура на поробените народи. За разлика от англичаните.

– Всъщност не е ясно кое откъде е – ежедневната ни реч е пълна с турски думи и изрази.

– Да, в българската реч има много турски думи. И не само у нас. Но това според мен е било политика на Османската империя – поробвала е, но не е наложила своята култура като задължителна. Англия е малка островна държава, а е завладяла огромни територии в сравнение с това, което е тя. И е наложила и своята култура, и своя бит, и какво ли още не. Докато султаните не са наложили своя начин на живот.

– Как се чувствахте, когато учехте за турското робство в училище?

– За мен нямаше разлика дали мое приятелче е българин, турчин или арменец. Важно беше да е човек, да уважава себе си и другите.

Спомням си в четвърти-пети клас, когато се стигна до часа по Турско робство – тогава всички деца ме погледнаха и учителката реши да поясни: „Да, деца, Йълдъз е туркиня, но тя е от добрите турци“. И децата се усмихнаха, приеха го. Беше много добър подход – да не се разделят хората по националност, което ги кара да се конфронтират.