Йордан Радичков, или колко е важно да те интервюират

„Човек трябва да е убеден, че има огромни сила и енергия у себе си, че може да хване целия свят ей тъй, в шепата си, че вода да пусне. И колкото повече съхрани това безумие, този оптимизъм и огромна вяра — толкова по-дълго ще съхрани себе си. Естествено, животът взема ръбовете, позаглажда, както се заглаждат речните камъни, но колкото по-дълго е това единоборство с всичко, което се изпречва по пътя му, толкова по-далеко стига човекът.“

Този откъс е част от най-интересните разговори с Йордан Радичков, които излизат в сборника „Йордан Радичков. Интервюта“ (изд. „Нике“). Събрани са 24 интервюта с писателя в телевизията и печата, провеждани от началото на 60-те до средата на 90-те години.

„За да интервюираш Йордан Радичков, се иска голям кураж и сигурно немалка доза лекомислие“, казват някои от събеседниците на писателя. Пред тях той говори за детството си, за семейството си, за фантастичните си, почти нереални ранни спомени, за фолклора, театъра, литературата, за българската душа.

„Нашият народ е наименувал всяко дръвце, всяка трева и цвете, всяка горска поляна, птица, всички скали и могили, и долищата, и горските бранища – казва Радичков. – По този начин ние сме уважили всеки кът и всяка част от земята ни, дали сме име на всичко, тъй както се дава име на всяка част от човешкото лице, очи било, вежди било, скули, уши, чело и така нататък. Затуй, мисля аз, че трябва да продължаваме да гледаме земята си, както се гледа човешкото лице — право в очите… И да внимаваме, ако това лице почне да се загрозява. Защото, ако загрозяваме него, то всъщност ние собственото си лице загрозяваме и ще осъмнем един ден всичките сипаничави.“

Представяме Ви едно неочаквано интервю с писателя – неочаквано дръзко зад хумористичната форма, в която е направено. Излязло е във вестник „Народна младеж“ на 28 май 1967 г. Не е подписано.

Йордан РАДИЧКОВ:
Учудва ме появата на странно припкащи хора

Преди няколко месеца лицето Йордан Димитров Радичков подаде молба да бъде назначено за писател. Ние изискахме от същото да ни направи една автобиография и да посочи няколко лица, които го познават като какъв е, с цел да съберем от тях лични сведения. В хода на проучването в редакцията се получиха и няколко анонимни сигнала, чиито доблестни автори съобщаваха много важни неща, с цел да помогнат. След проучването ние извикахме въпросното лице и под формата на интервю го подложихме на кръстосан разпит, поискахме му и да даде в комисията собственоръчно написани произведения. То ги представи.

По-долу публикуваме част от материалите от проучването и заключението на комисията във връзка с Йордан Радичков.

Йордан Радичков е роден през 1929 година в село Калиманица, бивша Берковска околия. В София идва през 1952 година, за да започне работа в редакцията на в. „Народна младеж“, която, за съжаление, по-късно напуска. Първата книга с разкази издава през 1959 година. Досега са излезли осем негови книги с разкази и новели, два филма и пиесата „Суматоха“ в Сатиричния театър. Последната книга на писателя е пътеписът за Сибир „Неосветените дворове“. Негови работи са превеждани в Съветския съюз, Полша, Чехословакия, Унгария, Югославия, Румъния, включен е в едно издание на ЮНЕСКО в Париж, предстоящо е и издаването на книга в САЩ.

– Другарю Радичков, ние сме младежка редакция, нашият вестник се чете само от младежта, какво бихте ѝ пожелали?

– Да си остане млада.

– Обичате ли да Ви интервюират?

– Разбира се, защото интервюираният човек струва много повече от човека, дето не е интервюиран. Познавах едного, той не бе интервюиран и трябва да Ви кажа, че беше нищо човек. Добре, ама един ден му излезе късметът, интервюираха го и след като го интервюираха, той много се издигна и стана значителен човек. Затова всеки гледа да го интервюират.

– Известно е на всички ни, че писателите черпят своите теми и сюжети от живота. Вие откъде сте почерпили материал за Вашето творчество?

– Всички черпят от едно и също място. Аз минах малко по-късно оттам, видях откъде са черпили, но нали сега писателите станаха много, кой откъде мине и черпи, кой откъде мине и черпи, и изчерпали почти всичко, щото само от едно място черпят. Каквото беше останало на дъното, аз го посъбрах и се помъчих да влезе в работа. Тъй че на други места не съм ходил да черпя ни теми, ни сюжети; дори мястото и да пресъхне, аз пак ще черпя от него.

– Не си ли спомняте да сте се заканвали публично, че ще отидете при по-богати извори, за да донесете от тях вода?

– Не съм се заканвал, защото зная още от младини, че който не може, той се заканва. Аз имам река на мое име, реката Йордан, и е известно на всички, че не един езичник се е покръствал в нея. Но на тази река аз не съм ходил, защото съм си мислел винаги: нека другите се покръстват в реката, аз няма какво да се покръствам, защото без това съм си Йордан. Ако е въпросът, аз и държава имам на мое име, но не е там въпросът!

– Кои бяха Вашите подбуди, за да напишете „Суматоха“?

– Подбудите бяха много. Един ден аз се срещнах заедно с тях в едно кафене, подбудите пушеха, пиеха кафе и ме поканиха на масата си. По-късно подбудите се разотидоха и на масата освен мене не остана нито една подбуда. Други срещи с подбудите не съм имал и не е вярно, че съм се виждал с тях, че съм поддържал връзка и че съм бил в течение на техните замисли. Помня само, че подбудата, която си отиде последна, беше руса, но не можа да остане по-дълго, защото имаше някакъв замисъл и отиде да се занимава със замисъла си.

Така че не мога да твърдя, че тия подбуди са били мои. Те просто си седяха на масата в кафенето, а после се разотидоха. Лоши хора по-късно разпространили слуха, че съм бил имал някакви съмнителни подбуди, щом като съм искал да правя суматоха. Заявявам, че я направих без всякакви подозрителни подбуди, за което може да се попита и самият режисьор Методи Андонов, както и актьорите.

– Защо тогава не става ясно кой задига лисицата в суматохата?

– Ние с Методи Андонов няколко пъти подлагахме на разпит актьорите, а така също и певицата, дето твърди, че е бързата кафява лисица, но никой не можа да отговори как точно е изчезнала лисицата. Методи Андонов дори ходи да разговаря с певицата на четири очи, но и на четири очи тя му казала, че нищо не знае. По-късно научих, че един човек от публиката видял как Шушляка задигнал лисицата — свил я в чантата — и ние търсихме тоя човек, но не можахме да го открием.

– Кои са любимите Ви зверове?

– Язовецът, защото никога през живота си не съм виждал язовец. В моя край всички варят сапун само от язовци, мъжете по цял ден вадят язовците от дупките, а жените ги варят на сапун, за да перат с него ризите. Но макар че варим сапун от язовци, никой още не е видял тоя звяр в очите. Язовецът е разпространен и в съседни държави и дори белите вълци от Турну Магурели пеят следната песен:

Турну Магурели,
Турну Магурели,
потънал в зеленина до уши.
Млади язовци при пълна луна
твоя кукуруз бастисват!

– Обичате ли да Ви интервюират?

– Разбира се, защото това е най-удобната форма да излъжеш някого. Още навремето жена ми ме интервюира дали я обичам и аз отговорих, след това тя ме интервюира дали искам да се оженим и аз пак отговорих утвърдително. От тогава досега тя ме интервюира непрекъснато, защото тая форма на общуване много ѝ хареса. Ако човек иска да запази семейството си, трябва да се опре на интервюто, като предостави пълна възможност на жена си да го пита непрекъснато. И колкото повече жената интервюира мъжа си, толкова по-крепко става семейството. Също като в печата.

– Някои смятат, че у нас още не е настъпил разцвет на сатирата. Споделяте ли тяхното мнение?

– Не. Сатирата не е цвете за мирисане, та да цъфти. Тежко ѝ, ако някога стане цвете за мирисане!

– Изненадан ли сте от появата на странно летящите тела?

– Не. По-скоро учудва ме появата на странно припкащи хора. Някой значителен човек си върви най-достойно и твърде тежко стъпва, а тия странно припкащи хора припкат непрекъснато край него, ту ще изприпкат напред, за да отворят вратата, ту ще припкат, за да вземат палтото му, а някои просто припкат от едно място на друго: това ще чуят, друго ще научат, тук ще отидат с припкане да направят някой донос, там ще отидат с припкане да Ви се усмихнат. Изобщо припкащият човек е едно много странно явление, още неизучено, дори академик Келдиш не пише нищо за него и досега от никого не е фотографиран. Защото припкащият човек толкова енергично припка, че дори не можете да фотографирате лицето му.

– Вярно ли е, че сте от „Левски“?

– Нямам нищо общо с него, аз съм от „Славия“.

– Зли езици твърдят, че „Славия“ е ходила в Рим, но не е видяла папата.

– Папата или купата?

– Става дума за купата. „Левски“ например е видял папата.

– „Левски“ е видял папата, но не е видял Рим, а ние от „Славия“ не сме видели папата, но пък познаваме Рим, ако е въпросът да се заяждаме.

– Какво смятате за публиката на „Левски“?

– Смятам, че е духовита, но няма чувство за хумор. Когато отборът ѝ печели, тя вика „Ура!“, а когато загуби — го псува. При нас, славистите, е тъкмо обратното — ние викаме „Ура!“, когато загубим, защото до всяка победа човек стига единствено по пътя на пораженията.

– През зимата в печата се появиха открити писма до Вас по повод преустройството на Народния театър в София. Какво смятате във връзка с тия спорове?

– Когато богомолците се боят да спорят за бога, те спорят за църквата.

– Кой порок ненавиждате?

– Търпимостта.

– Кои хора не харесвате?

– Благонадеждните.

– Кога човек разбира, че се е разделил с младостта си?

– Когато престане да върши глупости, човек се разделя с младостта си и става благоразумен старец.