Софийска филхармония МЕГАБОРД

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Къде е мястото на живите класици?

„По закона на писателя“, Деян Енев

Деян Енев е един от светците на съвременната българска литература. Вероятно е или ще стане един от мъчениците й. Снимка: Румен Добрев - Къде е мястото на живите класици?

Деян Енев е един от светците на съвременната българска литература. Вероятно е или ще стане един от мъчениците й. Снимка: Румен Добрев

Прочетох „По закона на писателя“ на Деян Енев. Какво очаквате да кажа? Какво може да каже някой малък човек за историите на Деян Енев?

Той е един от светците на съвременната българска литература. Вероятно е или ще стане един от мъчениците й. В своите малки книжки той продължава да разказва притчи и истории за други книги, за забравени и изчезнали автори. Така откри „Калуня-каля“ и продължава да праща съобщения с тарамбуката на цялото ни племе, белким чуем дори и през няколко граници, прочетем, дано се върнем.

Po-zakona

Понякога дори и аз употребявам клишета, пишейки тези малки неформални бележки. Поради което бих искала да побегна на лесната им съблазън. Това е книга, в която Деян Енев търси смисъла на писането. Си. На писането. На четенето. На помненето. Което ме наведе най-внезапно на други, уж не толкова пряко свързани размисли.

Как, според вас, сегашните деца четат и разбират старите български майстори? На словото, имам предвид. Как ли ще си обясни моето чаве „Под игото“, когато някога въобще го запозная с него? (Признавам, при нас е още по-сложно заради многоезичността и многонационалността, която съвсем ни вади от контекста.) Вазов пак добре, Елин Пелин и Йовков. Ами Смирненски? Вапцаров – освен божественото „Прощално“? Ами „Българи от старо време“? „Мамино детенце“? Чинтулов? Леле-майко, даже не ми се почва да мисля детайлно по програмата.

Аз съм привилегирована. Има доста обективен шанс, че малкият няма да бъде дообразован в българско училище и програма, поради което неговата лична – с българската литература и култура – ще я правя аз. Затова ще я реформирам радикално, по лична преценка. Да, ще му налея основите, но ще бъде съвсем друга „архитектура“. Ще го оставя да открие някои неща, само когато и ако наистина иска да влезе в материята отпреди век и половина. Защото – да, част от материята е вече на век, повече или по-малко. Някои неща са наистина прекрасни и ще останат вечна част от темелите ни, други се ронят. Културата е като историята на една държава, оказва се подвижни пясъци. Зависи от погледа, контекста, които променят нейния смисъл, колкото и вечна да изглежда.

Това ме връща обратно до малката книга на Деян Енев. Ако в момента в българската литература има жив, безкомпромисен класик, то несъмнено това е този мъдър писател. (Можем заедно да допишем списъка.) Той е от едно поколение, което не видя много от облагите на предишния режим, но изпита всички унижения и страдания на прехода. Както казах, мъченик в развитие. Личи от всеки текст, загорчен с 20-то кафе и окаден с прекалено много цигари. Малко по-младите (Господинов, Карабашлиев, Попов) вероятно ще оцелеят житейски, разкрачени между творчески residences, стипендии, редакторство, сценарии и драматургия. Друго поколение, други инстинкти, адаптивност.

Тези от прехода обаче стават курбан пред очите ни.

Как би трябвало да третираме живите си класици? Като ги оставяме да робуват, маскирайки се на репортери в едни кочини (защото да, понякога само там зареждат дебитните карти със заплатите)? Като потвърждаваме, че знаем и за таланта им, и за безизходицата (говоря теоретично, нямам представа каква е личната житейска ситуация на г-н Енев), но не купуваме книгите им? Като блъскаме напред с доброволното си съучастие бестселърите на автори-продукти на личния си маркетинг, както и еднодневки на шоумени? Нормално. Така вероятно е било и по времето на Балзак и Достоевски.

Мястото на класиците обаче е в училищата и в университетите. На живите класици най-вече. По две идеални и една прагматична причина.

Първо, защото така младите души могат да направят връзката между реалността, каквато я познават и красотата на мисълта и словото. И да открият тази магия.

Второ, защото класиците не трябва да са хабилитирани професори, доценти или асистенти, за да водят младите мозъци напред. Университетите и училищата трябва да се молят за честта да ги държат на една почетна длъжност, присъствие, като жива „катедра“ в храма им (или лектори по писане). Да не отварям въобще темата кой и как учи журналистите, а и бъдещите орачи на умове на мислене и писане. Тези, дето не могат да пишат, кой.

А третото и най-прагматично: авторите, които са в училищната и университетската програма, се четат. Ерго, купуват. Т.е. това е най-достоверната и честна подкрепа, която една система може да им даде.

Да не говорим, че скъпите паметници със светещи очи седят на едно място и гледат минувачите строго, докато си правят селфита с тях. А книжките и думичките са преносими. И хиляди „вътрешни“ и външни българи, а след тях и техните поотчуждени деца трябва да ги имат като постоянен паметник в душичките си.

Такива ми ти работи ми минаваха през акъла като четях малката, скромна, красива книжка на Деян Енев.


Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Още текстове на Виолета Станичич може да прочетете ТУК.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах