Където са парите, там е истината

„Пролетта на варварите“ е пълна с обрати, фалити, авантюри и екзотика. Без много пикантерии (швейцарците избягват да говорят за сексуалния си живот). Но с много сарказъм. От романа на Йонас Люшер може да се извадят много изводи, но един от тях е особено печален: човекът е инертно същество, но се превръща в диво животно, когато спестяванията му са застрашени.

Циничният швейцарски индустриалец Прайзинг е в командировка в Тунис, където е поканен да прекара една седмица със Саида, дъщерята на местен гангстер. Поемайки ангажимент да я придружи на сватба в луксозен курорт в пустинята, който някога е бил берберски оазис, Прайзинг се запознава с юпита от лондонското сити. Марк и скоро отдалата му се Кели образуват ядрото на тази шумна и самонадеяна група млади хора. А Прайзинг става близък с Пипа и Санфорд, родителите на младоженеца. Бъдещата снаха изминава разстоянието до „олтара”, възседнала камила, в това време никой не подозира, че глобалната финансова система е на ръба на колапс.

Щеше да е трагикомично и приказно-гротескно, ако от безумията на финансистите не произлизаха пасиви за всички. Докато се борят с махмурлука си, гостите научават за срива на британската лира и целият им свят рухва изведнъж. Разбира се, банкрутът на Англия засяга и Тунис. Като швейцарец Прайзинг е сравнително недосегаем за истерията, но бързо си дава сметка колко е крехко равновесието на съвременната цивилизация.

Историята с тринайсетте камили и последвалото вцепенение е пряка илюстрация на проблемите, които отприщва бързото и случайно забогатяване, независимо от националния контекст – казват му „втвърдяване”, социална безотговорност или нихилизъм. Това, че човешкият живот няма фундаментален смисъл или крайна цел, го прави безценен, тъкмо то налага съпричастност и защита на човешкото достойнство. Без значение черен ли си, или розов. На Буда ли се кланяш, или на Христос. Фалшът, алчността, ламтежът за повече (независимо от цената) в XXI век са перфидно маскирани като проекция на стремежа към повече демокрация…

Помните ли как през 2007 г., когато финансовата криза още не се беше развихрила докрай, люксембургският премиер Жан-Клод Юнкер обобщи причините за малодушието на много негови колеги политици:

„Ние всички знаем какво трябва да се направи, но не знаем как да бъдем преизбрани след това”.

Накратко, когато настъпят тежки времена, помощ могат да предложат единствено тези, които не се интересуват от непосредствената реакция на избирателите. Но тъкмо защото им пука за тях.

Сарказмът на Йонас Люшер в „Пролетта на варварите” е унищожителен:

„Където са парите, там е и истината. Санфорд, който разчитал много на аналитичните си способности, нямал друг избор, освен да стигне до обезпокоителното прозрение, а именно че това перверзно общество е усвоило в най-перверзната и извратена версия тезата на Уилям Джеймс за измерването на истината в нейната „кеш стойност“, мисъл, от която по гърба му пролазвали тръпки. Защото, ако Джеймс е прав, а Санфорд нямало как да се усъмни в твърдението, че полезността е критерий за истината, тогава проблематиката на започналото още от дните на Маргарет Тачър все по-широко разтваряне на ножицата на доходите означава не само неравномерно разпределение на парите, но и неравномерно разпределение на истината“.

Референдумът за излизането на Великобритания от Европейския съюз неслучайно породи цунами от коментари във всички световни медии. Не е ли лицемерно някой, който не обича мигрантите или онова, което се смята за ефект от миграцията, да прокламира демократични ценности? Дали гневът на британците беше следствие от бюджетните съкращения през изминалите 5-6 години, или от компрометирания модел за растеж на Великобритания, задвижван от дългове преди 2007-а? И наистина ли повечето хора са толкова втренчени в пъпа си, че не могат да се отнесат към други хора като към човешки същества, а не като към безлични членове на някакво чуждоземно множество?

Според романа на Люшер живеем във времена, в които вече не се цитират стихотворения, затова пък новите политици и „модерните млади хора” се усъвършенстват докрай в умението да rattle off some old chestnuts – да дрънкат стари кестени. Да говорят отривисто и витиевато и… да не казват нищо съществено. Да мислят за собственото си бъдеще (т.е. за „бъдещето на нацията”) и дотам. О, да, днешните млади приемат безкритично възможностите си за развитие и нямат търпение да оправдаят всички съществуващи клишета. Остава да си отговорим на въпроса какви бяхме ние, какви бяха родителите ни. И какво постигнахме с всичката си воля да облагородим света…