Кайсиево сладко, или бързата смърт на нравствеността и духовността

Александър Солженицин, останал в историята на литературата с „Архипелаг Гулаг“ и „Един ден на Иван Денисович“, написани в тъмата на страховитата съветска цензура, твори с пълна сила и през 90-те, когато реалностите са променени на пръв поглед. Съветският съюз го няма, но отгласът от 75 години тираничен комунизъм все още е жив, особено в съзнанието на хората, неуспели да настигнат историята.

В разказите си, писани през 90-те, Солженицин отново разобличава комунистическия режим и показва каква страховита сила е притежавала така наречената „власт на пролетариата“. Героите му съчетават безпределния трагизъм на битието и инстинктивно жизнелюбие, а писателят рови в дълбочина теми като вина, предателство и отговорност за собствения избор. В крайна сметка Солженицин, изгнаникът, винаги говори за избора – между живота и смъртта, между предателството и верността, между свободата и несвободата. Когато пише творбите, събрани в сборника „Кайсиево сладко“, той вече е изживял най-страшните събития в живота си – лагер, изгнаничество, отхвърляне – и е стигнал до отчайващия извод, че нравствеността и духовността са категориите, които в условия на политически и социални кризи първи се сриват.

Читателят наблюдава неочаквани, шокиращи съпоставки между исторически обстоятелства и нравствени решения. Основното, което изгражда повествованието, е сблъсъкът.

Част от разказите в сборника „Кайсиево сладко“ са писани, след като Солженицин завършва през 1990 г. историческия си епос „Червеното колело“ и белязват периода, когато взима решение да се върне в Русия през 1994 г. Тогава, в условия на кризата на нравите, белязала 90-те години в Източна Европа, той наистина променя собствената си морална система и започва да вижда врагове в тези, които са го приютявали в най-тежките му години. Така самият Солженицин се превръща в един от своите герои.

Със сборника „Кайсиево сладко“ издателство „Лист“ отбелязва 105-годишнината от рождението и 15 години от смъртта на писателя, благодарение на когото светът разбира за жестоката действителност в съветските трудово-изправителни лагери. Някои от разказите в книгата са излизали на български език в превод на Лиляна Минкова и Манол Наков, но повечето, писани след 1994 г., се публикуват за първи път, преводът им е на Боряна Даракчиева.

Предлагаме ви откъс от разказа „Кайсиево сладко“, предоставен от „Лист“.

Кайсиево сладко

1

… Малко съм ошаматен и ако не пиша дотам ясно – вие все пак четете, няма да съжалявате. Казаха ми, че сте прочут писател. В библиотеката ми дадоха книга с ваши статии. (Аз съм завършил училище, тук, на село.)

Нямах време да прочета всичко, прочетох няколко. Вие пишете, че основата на щастието е нашето колективно селско стопанство и у нас и най-бедният селянин вече се вози на свой велосипед. Пишете също и че героизмът у нас вече се превръща в част от живота ни, а целта и смисълът на този живот е трудът в комунистическото общество. Искам да ви кажа, че същината на този героизъм и на този труд е калпава, заквасена с нашето изтощение. Не знам къде сте го видели всичко това, вие и за чужбина много пишете, колко е лошо там и колко пъти са ви гледали завистливо: ето, вижте, руснак. Е, аз също съм руснак, казвам се Федя, или ако щете, Фьодор Иванич, и ще ви разкажа за себе си.

От време оно живеехме в село Лебяжий Усад, Курска губерния. Но сложиха край на нашата представа за живот: започнаха да ни наричат кулаци, защото имахме покрив от поцинкована ламарина, четири коня, три крави и хубава градина. А най-хубавото нещо в тая градина беше едно клонесто кайсиево дърво – което всяка година раждаше богато. Колко съм се катерил по него с малките ми братя, че от всички плодове най обичахме кайсиите – а като ония кайсии никогаш вече няма да вкуся. Мама вареше от тях сладко в лятната кухня, а ние се гощавахме с пяната. А кога дойдоха да ни разкулачват и искаха да разберат къде какво сме скрили, ни заплашваха, че ще отсекат дървото… И го отсякоха.

Откараха ни цялото семейство и още няколко с каруци в Белгород – а там ни наблъскаха в една конфискувана църква като в зандан и водеха още хора от много села, нямаше къде да се изпънеш на пода и не ни даваха нищо за ядене, кой каквото си е донесъл от дома. На гарата докараха влак през нощта и настана голяма патаклама при качването, пазачи търчат напред-назад, фенери се люлеят. А тате ми вика: „Поне ти бягай, бягай!“. Сколасах да се скрия сред навалицата, а нашите потеглиха към тайгата, към задънената улица на живота, и нищо повече не знам за тях.

То и моят живот се преобърна. Къде да се дяна? Не мога да се върна на село, а градът уж голям, а за мен място няма, къде да се скрия? Кой ще ме приюти, да си навлече беля на главата? И макар че вече бях голям, намерих си обиталище при безпризорните деца. Те се криеха в разрушени къщи, в обори, в шахтите. Милицията не се занимаваше с босоногите хлапетии, че нямаше къде да ги дене, не можеш всички да ги затвориш и да ги храниш. А те бяха мръсни, парцаливи, кални. Можеха да ходят по къщите да просят храна, ама те диви – тичат на банди из пазара, обръщат сергиите, бутат търговците, един граби стоката, друг ще среже дамска чантичка, от ръцете може да ти я изтръгне – и айде, беж. Или пък се втурнат в ресторанта, търчат между масите и плюят в чиниите. Кой не свари да си опази чинията, спира да яде, а пък келешите това и чакат – всичко дояждат. И на гарата крадяха, и на асфалтовите котли се грееха. Само че сред тях аз изглеждах твърде здрав, личах си, не бях дете и не бях толкоз парцалив. Можех да им стана главатар, да си седя в скривалището, а тях да пращам да ми носят плячка – ама съм твърде милозлив за тая работа.

Скоро ме залови една оперативна група от ГПУ и ме вкараха в затвора. Отпърво не им издавах кое как е: щом съм арестант, хубаво, дрънках разни врели-некипели, но после ме заплашиха с единична килия и си викам, няма да се отърва с лъжи, затуй си признах, че съм кулашки син. Задържаха ме до зимата. После решиха да не ме пращат при моите хора – че как да го намерят моето разсипано семейство? Всичките хартии бяха съвсем объркани, та, значи, наредиха ми да се явя в Дергачи до Харков и там да представя на местните власти справка за освобождаването ми. И не ме питаха гепеушниците какво ще ям без пукната пара, само ме накараха да се разпиша, че няма да казвам никому нито дума за туй, дето съм го изтърпял през тия месеци в затвора на ГПУ, иначе пак ще ме приберат, без съд и присъда.

Излязох аз, ама накъде да хващам? Как да продължа мизерното си съществуване? С какво да се добера до Дергачи, или пък да бягам, накъдето ми видят очите? Още като тръгнах по улицата, към мен се приближиха две жени, сякаш са ме дебнали. Стара и млада. От ГПУ ли са ме пуснали? Викам – да. А да съм виждал такъв и такъв човек? Казвам – в нашата килия нямаше такъв, ама имаше още много килии и все претъпкани. Тогава свекървата ме пита дали съм гладен. Аз ѝ отвръщам, че вече съм свикнал с глада. Поведоха ме с тях. В една влажна стая в мазето. Свекървата прошепна нещо на булчето и тя излезе, а старата се хвана да ми вари три картофа. Аз ѝ казвам: „Те сигурно са ви последните“. Пък тя: „По-важно е да нахраним затворника“. Сложи на масата и бутилка конопено масло. Аз – ще ме прощавате – ама като вълк се нахвърлих. Старата вика: „Може да сме бедни, но все пак не сме в затвора, а Бог е рекъл да храним човек като теб. Може някъде и нашия да го нахранят“. Тогава се върна младата – и ми подава една рубла хартиена и две на монети – за пътя. Повече, вика, не можах да събера. Не исках да ги взема, ама старата ми ги пъхна в джоба.

На гарата видях бюфет със закуски и направо ми прималя. Щото почнеш ли да ядеш, вече няма спирка. И… изядох аз тези пари, и без туй не стигаха за пътя. През нощта се промъкнах на влака, без да показвам билет, и след няколко гари пристига контролата. Вместо билет показах справката за освобождението ми от ГПУ. Той се спогледа с кондуктора и кондукторът ме отведе в неговото купе. „Въшки имаш ли?“ Аз отвръщам: „Че кой арестант няма?“. Той ми рече да легна под пейката и да кажа на коя гара да ме събуди.

Останах с добро впечатление от Дергачи, ама не ми се удаде да поживея там. Явих се в местния съвет, регистрираха ме и веднага ми наредиха да отивам във военкомата, като се направиха на ударени, щото аз още не съм навършил години за военна служба. Лекарят само ми хвърли един зъркел и ми даде картонена книжка, а в нея сив печат „т/о“. Значи – „тилово опълчение“. После ме изпратиха в друга къща, при човек от строителната служба към ХЛЗ – Харковски локомотивен завод. Аз му казах, че всичките ни хубави дрехи ги взеха при разкулачването. Бях парцалив: протрито сетре, селски панталони, а подметките на ботушите ми бяха тъй напукани, че скоро щях да остана бос. Той рече, че това не било причина за клинчене. „В тила ще ти дадат дрехи, носени, чорапи и ботуши.“

А аз си викам – лесна работа, трябва само да докажа на колко съм години, и с това ще се свършат страданията ми. Обаче те вече ме бяха отписали, никой нищо не искаше да чуе и… ме изпратиха. Близо до ХЛЗ за тиловото опълчение бяха построени бараки: със стени от два слоя дъски, а между тях дървени стърготини. Дето има дупка между дъските или ако някоя е разхлабена – се сипят стърготини и вятърът ги разнася из бараката. Дюшеците бяха пълни с тях, а малката възглавница – със слама. В една барака имаше по един взвод от т/о. И в тия бараки бяха наблъскани четири хиляди опълченци, което правеше полк. Нямаше нито една баня, нито перално и никой не получи униформа, а веднага ни изпратиха на работа. От ХЛЗ ни казаха: „Работиш, докато пукнеш“. Копаехме основи за строежа на три цеха. Кой знае защо, щяха да ги строят почти изцяло под земята и отгоре щяха да се виждат само покривите им. Изнасяхме пръстта с носилки, по двама, и бяхме опасали като жив конвейер целия изкоп. Влизаме в изкопа по двама и по пътя копачите хвърлят на носилките лопати пръст. Докато минеш покрай всички копачи, става толкоз тежко, че не можеш да устискаш. Ама… опъвахме и това е. Този изкоп се копаеше денонощно, за да не замръзне през нощта земята, а понякога се случваше и да удължават смяната. И всичко по военному: лягай, ставай, строй се за работа – тръбата тръби. Столовата беше за 600 души, ама първо хранеха хиляда волнонаемни, а после 4000 т/о, сутрин нямаше закуска, обядът закъсняваше почти до вечерята. Пък и отива нашата смяна на обяд, там още ядат други, тъпчем от крак на крак пред столовата, понякога и във виелица, и то само за малко топла храна. Прибираш се в бараката от студа и там въшките се съживяват и почваме да ги мачкаме. Не остана в живота ни никаква прилежност. Който си беше мундарин – съвсем се измундари.

Не стига работата, ами и политруците ни проглушаваха ушите и не ни оставяха на мира. Или ще довтасат вечер, или по време на почивка – и не спират да ти тъпчат главата с идеологически приказки за съзнателност, за същността на производителността на труда при Петилетката за четири години. А над всички тях беше комисарят на целия лагер Мамаев, със значка „Член ВЦИК“ и нашивки на черните петлици.

Сред опълченците имаше и синове на непмани – те бяха дошли с големи куфари, топло облечени и получаваха колети от дома. Имаше и обикновени престъпници, лишени от право на глас. Имаше и местни – тях и у дома ги пускаха в отпуск. Но най-много бяхме синовете на кулаци, почти всички парцаливи, ама началството не забелязваше. Моето сетре и горната риза се протриха на лактите, панталоните ми зейнаха на едното коляно, а обувките ми дотам се разпаднаха, че се виждаха ватенките, такава работа. А краката си увивах с парцали от разкъсани чували, които намирахме на строежа. Отгоре пък ги омотавах с тел.

От тоя мизерен живот започнаха да ми излизат циреи, обаче лагерният лекар само ги мажеше с йод и ме пращаше пак на работа. Започнах да слабея и вече се бях прежалил – тялото си изобщо не усещах, като чуждо. Обраснах целият, спрях да се бръсна.

И тогава една вечер тръбиха сбор. Строихме се всички на снежното поле зад бараките. Появи се комисарят с револвер на колана, с неколцина политруци и писар с хартии. Комисарят закрещя с цяло гърло и ни съобщи, че от тук нататък за никакви скатаващи се няма да има пощада – а съд и разстрел. После тръгна покрай строя, като буташе този-онзи, пък писарят записваше от коя рота и кой взвод са. Бутна и мен: „Тоя също“. Писарят записа. След това ни разпуснаха. Вечерта в бараката дойде взводният: „Комисарят нареди да работиш в почивния ден, щото си бил симулант. Не знам кой те е докладвал. Казах в щаба, че не е така, ама не ми обърнаха внимание, никой не може да отмени заповед на комисаря. Така че утре поработи, а вдругиден тихомълком ще те пуснем почивка“.

Беше февруари. През нощта се развихри силна виелица, после започна дъжд, а на сутринта хвана лед. Аз овъртолих краката си с парцалите и тръгнах. Бяхме единайсет души – пратиха ни да работим в склада за дървесина. Там имаше купчина тънки, дълги трупи и ни казаха да ги пренесем на друго място, на четиридесетина метра.

– Ако свършите по-рано, ще се приберете в бараките, ако не – ще работите и през нощта.

Аз мълчах, щото вече ми беше все тая, но другите – те бяха все непмански синчета, гражданчета, сити и облечени – заявиха, че били в почивка и нямало да работят. Взводният, няма как, тръгна да доложи в щаба, а пък той беше далече. В снега имаше само една пъртина и по нея едвам се ходеше. Дрехите ми бяха на парцали, студеният вятър ме пронизваше. Казвам им:

– Момчета, вие както искате, ама аз ще работя, че иначе ще замръзна.

Един веднага ми скочи:

– Провокатор, нарушаваш солидарността!

А пък аз:

– Ами дай да си сменим дрехите и няма да работя.

А другите:

– Нищо, остави го да работи. Ще дойде взводният и ще види, че сме свършили нещо.

Взех един кол и разхлабих горния ред замръзнали трупи, направих от тях рампа и започнах да търкалям другите надолу. Бяха заледени и се търкаляха лесно. Работех така и даже горещо ми стана.

Изведнъж от другия край на двора чувам силен вик. Комисарят заобиколил скришом от задната страна, а пък зад него трамбоват взводният и още народ от щаба. А момчетата ги чакаха да дойдат по пъртината.

Комисарят измъкна пистолета си, прицели се в тях и като ревна:

– Всички ще ви арестувам! Боклуци буржоазни! Към лагера! На трибунал!

И ги поведоха, а на мен казва:

– Ти защо приличаш на просяк?

– Аз съм разкулачен, гражданино комисар.

Той ме перна с черната си кожена ръкавица по голото коляно.

– И долни гащи ли нямаш?

– Имам, гражданино комисар, ама само един чифт. Няма къде да ги изпера, пък са мръсни. Постоянно ги нося и тялото ми заболя, ризата ми стана като гумена. Затуй бельото денем го заравям в снега до бараката за дезинфекция, а нощем го обличам.

– А одеяло имаш ли?

– Нямам, гражданино комисар.

– Давам ти три дни почивка.

И одеяло ми дадоха, два чифта дълго бельо, ватирани стари панталони, нови ботуши с дървени подметки – трудно се ходеше с тях по леда.

Но аз вече много страдах и бях покрит с циреи. След няколко дни припаднах по време на работа. Свестих се в болницата. Оттук ви и пиша. Лекарят ме заведе в кабинета на началника:

– Този човек е толкова изтощен, че ако не се подобрят условията му на живот, гарантирам, че до две седмици ще умре.

А началникът каза:

– Знаете, че за такива болни при нас места няма.

Обаче още не са ме изписали. И ето, аз ви разказвам моето положение, защото на кого друг да пиша? Роднини нямам и от нийде нямам подкрепа. Сам закъде си? Аз съм роб на обстоятелствата и животът ми носи само страдания. Сигурно няма да е много скъпо да ми изпратите малко храна? Имайте милост…