Как Алън Милн намрази Мечо Пух

Преди 60 години хлапетата – а и техните родители – изгубиха един от най-обичните гении на детската литература: Алън Милн, създателя на „Мечо Пух“. „Предполагам, че всеки от нас тайно си мечтае за безсмъртие“, написал Милн през 1926-а, малко преди неговият Пух да превземе света. Писателят получил своето безсмъртие, макар и не по начина, по който се надявал.

Бремето на успеха

През живота си Милн написал седем романа, пет документални книги, 34 пиеси и многобройни статии. Работил е като редактор в „Гранта“ (бел. ред. – британско литературно списание и издателство) и като помощник-редактор в „Пънч“ (бел. ред. – несъществуващо вече британско сатирично списание).

Професионалната му цел била да пише каквото си иска. „Пънч“ най-накрая одобрил един от текстовете на младия писател и Милн ликувал.

„Доказах, че мога да си изкарвам прехраната, като пиша. Един ден щях да бъда редактор на „Пънч“. Бях най-щастливият човек в Лондон“, пише той през 1939-а в автобиографията си, озаглавена красноречиво „Вече е твърде късно“ (It’s Too Late Now).

Милн написал и четири детски книжки, които съставят серията „Мечо Пух“, както и поетичните сборници „Когато бяхме малки“ и „Сега сме на шест години“. Детските му книги общо са само около 70 хил. думи, колкото е обемът на един среден роман. Но огромната им слава изличила спомените за всичките други произведения, които вече бил написал.

Успехът на историите за Пух уронил репутацията и на творбите му за възрастни, които Милн създал по-късно.

„Струва ми се, че ако напиша нещо по-малко реалистично и по-малко недвусмислено от „котката седна на чергата“, значи „се отдавам на приумици“. Не ми се позволява нищо по-различно – оплакал той във въведението към пиесата си „Вратата от слонова кост“ през 1928-а. – Щях да бъда обвинен, че това са някакви мои приумици по отношение на котките; това не е истинска котка, а просто едно въображаемо котенце, което авторът на „Мечо Пух“ толкова очарователно е измислил за наше удоволствие.“

Ърнест Шепърд, автор на политически карикатури в „Пънч“, който после илюстрира книгите „Мечо Пух“, изпитвал същото. Преди смъртта си през 1976-а той нарекъл Пух „онази глупава мечка“ и изразил съжаление, че изобщо се е захванал с нея.

Писателят искал да остави по-литературно наследство, а не просто едно не дотам интелигентно мече.

След книгите „Мечо Пух“ Алън Милн опитал отново да пише за Пух. Но дори някогашните му читатели не го приветствали.

„Уменията му не го бяха изоставили, но публиката беше; а накрая и редакторът Е. В. Нокс му каза същото. Всички съжалявахме за нещо“, посочва синът му Кристофър в мемоарите си „Омагьосани места“ (1974).

Истинският Кристофър

Алън Милн не бил единственият, който страдал от славата на „Мечо Пух“. Като първообраз на Кристофър Робин в някои отношения синът бил по-известен дори от баща си. Както написало американското сп. Town and Country под една снимка на писателя, Милн е „английски драматург. Детски поет с божествени хрумки. Постановките му имат успех в Ню Йорк. Също така той е бащата на Кристофър Робин“.

Семейството не предпазило Кристофър от общественото внимание. Давали му адресираните до него писма от деца, а той старателно им отговарял с помощта на бавачката си. Постоянно го снимали заедно с баща му или самостоятелно. Когато бил на седем години, участвал в аудиозаписите на „Мечо Пух“ – експлоатация, която по-късно братовчед му казал, че недвусмислено показва „нелицеприятната страна на Пухизма“. Следващата година на прием пред 350 гости Кристофър рецитирал части от книгите и изпълнил песента „Приятелят“. През 1929-а участвал в конкурс, посветен на мечето.

Кристофър Робин Милн открива статуя на мечка в Лондонската зоологическа градина през 1981 г.

Горе-долу по това време Милн решил да не пише повече детски книги. Усещал, че е време да каже „сбогом на всичко това“ и да промени отново литературната си насока – нещото, което толкова силно желаел в миналото. Но истинската причина най-вече се състояла в това, че бил „смаян и отвратен“ от прекалено голямата слава на детето си.

„Мисля, че истинският Кристофър Робин получи повече публичност, отколкото исках. Не желая К. Р. Милн някога да каже, че предпочита името му да е Чарлз Робърт“, подчертал Милн.

През 1930-а Кристофър отишъл в пансион. Както отбелязва по-късно, тъкмо тогава започнала онази „любовно-омразна връзка с измисления ми съименник, която продължава и до ден-днешен“. (Другите момчета му се подигравали безмилостно. Съседите му постоянно въртели грамофонната плоча, която бил записал, докато накрая тази шегичка им омръзнала и му дали плочата. Кристофър я разбил на парчета.)

Напълно непознати хора смятали, че познават – и могат да съдят – Кристофър. На 60-ата годишнина от първата книга за мечо Пух критикът Крис Паулинг написал:

„Имало ли е някога по-непоносимо дете от Кристофър Робин?“

Още по-унизително било това, че както Кристофър набляга в мемоарите си, тези мнения се основавали на герой, който нямал нищо общо с него. Семейството му дори не го наричало Кристофър Робин, а се обръщало към него с прякора Били. И баща, и син държели да подчертаят, че Кристофър е литературен герой. Но не всички правели разлика – и може би имало известна причина за това, тъй като първите илюстрации на Шепърд съвсем приличали на истинското момче.

В илюстрациите на Ърнест Шепърд, който също не хранел симпатии към Пух, измисленият Кристофър Робин приличал много на истинския Кристофър Робин.

След обезсърчителен период на дълго и безплодно търсене на работа, завършилият университет Кристофър започнал да изпитва истинско негодувание както към книгите за Пух, така и към баща си.

„Той беше постигнал своето със собствените си сили и остави зад гърба си пътека, по която да го следват. Но дали наистина постигна това изцяло със собствените си сили? Някъде там не се ли бях намесил и аз? В песимистични моменти, когато кръстосвах Лондон в търсене на работодател, който иска да използва моите таланти, ми се струваше, почти, че баща ми е стигнал там, където е, като се е катерел върху детските ми рамене, че ми е откраднал хубавото име и не ми е оставил нищо друго, освен празната слава да бъда негов син“, пише Кристофър.

Алън Милн имал също толкова проблеми с Пух и Кристофър Робин, колкото и синът му.

„Отказах се да пиша детски книги. Исках да избягам от тях, както едно време исках да избягам от „Пънч“; както винаги съм искал да избягам. Напразно. Както един прозорлив критик отбеляза: героят в моята последна пиеса, Господ да й е на помощ, беше „просто един пораснал Кристофър Робин“. Нищо по-различно“, споделя авторът.

Когато Милн пише в „Къщичката в къта на Пух“, че „в това омагьосано място в средата на Гората — едно малко момче и неговото Мече винаги ще си играят“, той няма представа колко е прав. Наследството му може и да не е толкова литературно, колкото му се е искало. Но дори сега, 60 години след смъртта на Алън Милн, момчето и неговото мече все още си играят по страниците, както и във въображението на милиони деца по света.