Историческата вина на България към Македония може би надхвърля сериозно основанията за претенции към нея. Особено когато става дума за предателствата, извършени от комунистите още преди да станат единствената власт в България, а и след това.
Македонският въпрос на Балканите съществува още от времето на Сан Стефанския мирен договор. Берлинският договор го задълбочава. А Великите сили използват тази територия, за да сеят неразбирателства на Балканите през цялата нова история след разпада на Османската империя.
Македония винаги е била разкъсвана между „любовта” на три „майки” – България, Гърция и Сърбия. Всяка от тях има претенции, които на национално ниво изглеждат съществени. В общия контекст на разпокъсаните Балкани всички тези претенции се оказват само повод за нови неразбирателства. Но битката за блудното чедо Македония не спира вече повече от век и половина.
И докато официалните власти в края на ХІХ и началото на ХХ век правят дипломатически сондажи и водят войни за тези територии, на заден план текат уговорки между комунистическите партии на трите страни и в самата Македония. Плетат се козни и се сключват договорки, които на моменти звучат като национално предателство.
Как иначе, освен измяна, може да бъде наречено съгласието на БКП в резолюцията от VІ конференция на Балканската комунистическа федерация (обединение на комунистическите партии на Балканите) от 1923 г. да бъде включен текст, който гласи:
„Петрички окръг принадлежи на Македония, която нейното население приема като единна, отделна страна. БКП признава на това население правото да се отдели от България и да влезе в състава на македонска държава, или да създаде своя автономия (в рамките на България – бел. ред.), или да остане в рамките на българската държава като нейна част”.
В същата резолюция БКП признава правото на населението от Тракия и Добруджа също да се отдели в самостоятелни държави. Именно тогава се ражда лозунгът „Македония за македонците”, който по-късно ще се превърне в държавна политика на България за известно време по времето на Георги Димитров.
През 1943 г. в нелегалния тогава вестник „Работническо дело” е публикуван текст на декларация на Отечествения фронт по македонския въпрос. В декларацията се казва, че Македония е неразривно свързана с българската история и култура, но заедно с това се заявява, че тази територия многократно се е явявала ябълка на раздора между балканските държави и е станала причина България да вземе страната на Германия във войната. Затова ОФ се обявява за създаването на обединена независима Македония. Осъществяването на този „идеал” трябва да стане, след като властта в съседните държави бъде поета от комунистическите партии. Подчертавало се, че гарант на свободна и независима Македония ще бъде Съветският съюз.
Именно СССР стои зад предателския акт, извършен на 20 февруари 1946 г. в Петрич. Тогава БРП (к), както по това време се нарича БКП, и Гръцката комунистическа партия, която е в разгара на гражданска война в родната си държава, подписват договор. В точка 6 на този договор е уговорено следното:
„Македония (гръцка, българска и югославска) трябва да стане независима автономна съветска република в състава на СССР”.
СССР се меси в македонския въпрос директно. Известен е проектът за споразумение между ВМРО и съветското правителство, подписан от члена на ЦК на ВМРО Т. Александров на 10 декември 1923 г. В него между другото се казва:
„ВМРО се задължава да работи съвместно с другите революционни организации на Балканите за федерирането на балканските държави в техните етнически граници, чиито добре разбрани политически и икономически интереси съвпадат с тия на РСР.
Руската съветска република признава ВМРО като единствена изразителка на суверенната воля на Македония.
ВМРО и РСР се сношават чрез свои редовни пълномощници, които ще имат качеството на дипломатически и военни представители.Двете страни, като запазват самостоятелността си в своята вътрешна и външна политика, могат да предприемат конкретни съвместни акции, при общо съгласие, според политическите обстоятелства.
ВМРО с благодарност би приела материалната, дипломатическа и морална подкрепа на РСР.”
През 1946 г. главните опорни точки за решаване на „македонския проблем”, както го наричали в Кремъл, били обозначени и приведени в действие от марионетките на Балканите. Сталин свежда до българското правителство формула за обмен на територии с Югославия, която изцяло отговаря на интересите на Тито. Първият етап предвижда културна автономия на македонците в Пиринско и едва след това може да става дума за обединение. Ръководството на българската комунистическа партия послушно следва заповедите на Москва. На Х пленум на ЦК на БРП (к) Георги Димитров под бурни аплодисменти заявява, че населението на пиринския край трябва незабавно да се определи като част от македонския народ и тази част впоследствие да бъде присъединена към Народна република Македония. През декември 1946 г. българските власти провеждат преброяване в Пиринско, а данните от него „установяват”, че там живеят основно македонци – от 45% в Горноджумайско до 95% в Петричко. Именно тези данни години по-късно служат като основа за претенциите да бъде признато наличието на македонско малцинство в България.
Руснаците се намесват и при създаването на официалния македонски език след 1945 г. Московският професор Самуил Бернщейн пише през 1944 г., че македонците са се отделили от другите славяни и са тръгнали по свой път като са „сформирали нов славянски народ – македонци – който се отличава от другите южнославянски народи”. Той подчертава, че в рамките на проекта „Македония за македонците” е важно създаването на македонски литературен език. Дотогова голяма част от македонците използват българския, а по-малка – сръбския език. Един от основните идеолози на македонската нация – Блаже Конески, смятал, че създаването на самостоятелна македонска азбука има и важно политическо значение, защото самостоятелната писменост е първото условие за развитие на национална култура и формиране на отделна нация.
Първа стъпка към създаването на езика бил изборът кой от местните говори да легне в основата му. Първото предложение – да бъде този от Скопие – отпаднало, защото било отчетено, че има твърде голямо влияние от сръбския език и може да повлияе на хармоничността на фонетичната система. Бернщейн не искал да използва и източните македонски говори заради силното влияние на българския. Затова подбрал битолско-охридския диалект.
При формирането на азбуката Бернщейн предложил да се следват българската и руската традиция, като се внесат буквите „я” и „ю” и да се изключат сръбските влияния. Това не минало, сърбохърватската азбука станала основа на писменото слово. На 3 май 1945 г. правителството на Македония постановило, че в македонската азбука има 31 букви. Този ден се счита за деня на създаване на македонския език.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение