Как българските художници изгубиха битката с тоталитаризма

Опит за изследване на творческата съпротива срещу тоталитарното завладяване на изкуството и почти пълното му превръщане му в лакей на господстващата БКП може да се види в Софийската градска художествена галерия през следващите близо 3 месеца.

Изложбата проследява историята на една неравна битка, в която от едната страна е държавата, превзета от верните на Москва комунисти, разгърнали цялата мощ на съдебната система и репресивните органи – а от другата са творците, въоръжени с четки и таланти. Случилото се, особено в първата част на разглеждания период – от 1944 до 1985 г. – е подобно на случая с карикатуристите от „Шарли Ебдо“, но е продължило – макар и със затихваща интензивност над 40 години и е в неизмеримо по-големи, държавни мащаби.

Карикатури на Райко Алексиев, заради които е убит след 9 септември 1944 г.

Историята е разказана чрез оцелелите платна, скулптури, карикатури, но и в много текстове, също и документи от архивите на Държавна сигурност, които изясняват и обогатяват пейзажа в културата след 1944 г. у нас. Материалът е достатъчен за основата на научно изследване – и такова най-вероятно ще се е появи в близко бъдеще. Изложбата ще бъде съпроводена от дискусии и прожекции на филми, свързани с изследвания период.

Галин Малакчиев, „Арлекин“, 1964 г.

„Част от тази история познаваме добре, друга не чак толкова“, заяви на откриването авторът на проекта, изкуствоведът Красимир Илиев. Той е наредил малка, облицована в черно зала в дъното на дясната част на галерията, където бяха за първи път са показани доноси, милиционерски протоколи и части от досиета на известни художници. А на стената в голямата зала срещу входа, под начертана червена линия и малко по-ниско от останалите, са закачени картини, които в определени периоди не е било възможно да бъдат показвани, защото не съответствали на партийната червена линия. В тази група попадат дори картини на Владимир Димитров-Майстора.

Авторът на проекта Красимир Илиев на откриването на изложбата. Зад него – автопортрет на Майстора, който не е бил показван след 1944 г., и картина на Иван Милев – дълго време неодобряван от новата власт.

Още в първите дни след 9 септември 1944 г. някои от най-известните художници са арестувани. Повечето от останалите ентусиазирано се втурват да участват в пропагандните кампании на новата власт – поради идейна убеденост, наивна вяра, по принуда или от меркантилни съображения.

Никола Танев, „Манифестация по случай обявяването на републиката“, 1946 г. Статуята на площада е проект от гипс, поставена е временно, но преди да бъде изваяна почива Георги Димитров и на мястото решават да му издигнат мавзолей.

В периода до 1956 г. идеологическият натиск, налагащ социалистическия реализъм, става толкова жесток, че част от истински талантливите художници се виждат принудени да спрат да творят. С лекото отпускане на клещите на режима следва време на мъчително, а за доста от тях и невъзможно възстановяване.

За разлика от ислямските терористи, партията не се е задоволявала само да забранява окарикатуряването на своите (партийни) божества. Съветските другари са разработили стройна система, прилагана безпрекословно и у нас какво трябва да се рисува и как. Най-високо в арт йерархията стоели портретите на вождовете.

Фактите говорят, че повечето художници приемат наложените им правила. Но има личности, които остават верни на себе си и отказват да се приобщят. Борис Денев, а по-късно и Иван Георгиев-Рембранда, спират участието си в художествения живот. Христо Явашев, а след него и Любомир Далчев бягат на Запад, Кирил Петров, Лика Янко, Галин Малакчиев в различни периоди се затварят в себе си. Тодор Цонев рисува тайно своя карикатурен летопис на тоталитаризма, а Генко Генков живописва като луд и псува…

Христо Явашев, „Селяни почиват на полето“, рисувана преди да избяга от България

Златю Бояджиев, „Мини Перник“, 1945 г.

Иван Кирков, „До брега“, 1961 г.

Тодор Цонев, „Сближението“, 1976 г.

Бунтуването срещу принципите на социалистическия реализъм е също форма на вътрешна съпротива, възможна във втората част на изследвания период. Някои щастливци успяват да „узаконят“ бунта си като Златю Бояджиев, Атанас Пацев, Димитър Казаков… Може би е имало и други, за които още не знаем.

Ако изложбата, озаглавена „Форми на съпротива 1944 – 1985“ се беше случила по-рано, вероятно щеше да предизвика нечуван скандал в средите на художниците и арткритиката. Днес, трийсет години по-късно, живеем в култура, в която скандалите са ежедневие и рядко имат последици. Все пак някои от героите са живи и дори продължават да бъдат фактори в обществения живот – така че можем да очакваме и реакции. Премълчаването ще е знак на съгласие.

След откриването на „Форми на съпротива 1944-1985“, вече навън – пред залата, трима известни с чувството си хумор кинодейци обсъждаха, че това май е било единственото по-мащабно културно събитие през последните 20 години, преминало без присъствието на един от последните живковски министри на културата Георги Йорданов.

Александър Дяков, „Дух и материя“, 1965 г.

Илия Бешков, „Сън в зимна нощ“, 1945 г.