Как да излекуваме фанатик

Не вярвам, че е възможно изведнъж да пламне любов между палестинците и израелците. Нито очаквам, че ще бъде открито чудотворно решение и противниците ще се прегърнат просълзени в сцена на братско помирение ала Достоевски – „О, братко мой, ще ми простиш ли някога, как можах да постъпя толкова долно, да ти отнема земята, по дяволите земята, стига ми твоята обич!“.

За съжаление, не си представям нищо подобно. Не очаквам и „меден месец”. В най-добрия случай се надявам на честен и справедлив развод между Израел и Палестина. А разводите никога не са щастливи, дори и да са честни и справедливи. Те нараняват и двете страни и са болезнени за всички.

Това важи с особена сила за този случай, тъй като нашият развод ще е повече от странен, защото довчерашната двойка ще продължи да живее заедно. Никой не иска да се изнесе от апартамента. И понеже той е малък, ще трябва да се реши кой ще остане в едната спалня и кой ще вземе другата, как ще се раздели всекидневната; трябва да се помисли сериозно за кухнята и банята.

Изключително неудобно, нали? Но все ще е по-добре от настоящия ад, в който живеят всички в обичното ни отечество. Отечество, в което палестинците – мъже, жени и деца – са малтретирани, преследвани, унижавани и ограбвани ежедневно от жестоката военна машина на израелското правителство. Отечество, в което народът на Израел е тероризиран ежедневно от безскрупулни и безмилостни нападения над цивилни мъже, жени, деца, ученици, младежи. Всяко друго решение е за предпочитане пред това, което имаме сега. И след като преминем през жестокия, но справедлив и честен развод и създадем две държави, разделени, грубо казано, по демографски принцип – не бих се наел да чертая нова карта тук, но в общи линии границите би трябвало да следват тези от 1967-а, с няколко приети и от двете страни промени и специални клаузи за спорните свещени места в Йерусалим, – та щом разводът приключи и разделянето се окаже неоспорим факт, вярвам, че не след дълго и израелците, и палестинците с готовност ще започнат да си ходят на гости и да пият кафе заедно.

Ето тогава наистина ще дойде времето за кафе. Нещо повече, предричам, че малко след като споразумението за разделяне на апартамента влезе в сила, ще сме в състояние да готвим заедно в малката кухня, тоест ще създадем общо стопанство. Може би дори общ пазар за Близкия Изток. А защо не и единна валута? В едно мога да уверя европейците: конфликтът в Близкия Изток е мъчителен, жесток, кървав и глупав, но определено няма да ни отнеме хиляда години, за да създадем наш еквивалент на еврото. Ние ще бъдем много по-бързи и ще пролеем много по-малко кръв. Така че не ни гледайте високомерно и не размахвайте укорително пръст към нас – глупави евреи, глупави араби, кръвожадни фанатици, екстремисти и терористи. Нашата кървава история ще бъде по-кратка от вашата. Знам, че в тази част на света е рисковано да се пророкува, тук конкуренцията в бизнеса с пророчествата е огромна. Но ще поема риска и ще предрека, че тук няма да се избиваме стотици години, както повелява европейската традиция. Ще бъдем много по-бързи. Колко бързи? Ще ми се да можех да ви отговоря, но не подценявам късогледството и глупостта на политическите лидери и от двете страни. Въпреки това съм убеден, че все някога ще стане.

Първата решителна крачка би трябвало – трябва! – да бъде съгласие за създаване на две държави. Израел трябва да се върне към първоначалното си предложение от 1948 година: признание за признание, държава за държава; независимост за независимост, сигурност за сигурност. Мирни граници за мирни граници, уважение за уважение. Палестинските лидери от своя страна трябва да се изправят пред народа си и най-после да заявят високо и ясно, че Израел не е просто една историческа случайност, не е натрапник, а родина на израелските евреи, колкото и да им е неприятно на палестинците. Ние, израелците, също следва да кажем високо и ясно, че Палестина е родината на палестинците, колкото и проблемно да ни се струва. Най-лошият момент от израелско-арабския, израелско-палестинския конфликт е вече в миналото, в десетилетията, когато двете враждуващи страни дори не произнасяха името на противника си.

Палестинците и арабите не можеха да си обърнат езика и да произнесат мръсната дума „Израел”. Наричаха го „ционистката държава” или „измислена държава”, „напаст”, „поквара”. „Ал даула ал мазума” – „изкуствена държава” или „изкуственото образувание”. Години наред мнозинството от арабите и особено палестинците възприемаха Израел като пътуващ цирк. Мислеха си, че ако протестират достатъчно настойчиво, светът ще си прибере Израел и ще го пренесе някъде другаде, в Австралия или в друг затънтен край на света. За тях Израел беше просто лош сън, кошмар, който ще изчезне, ако потъркат очи. Досадна пъпка – ще се почешеш, и ще ти мине. И наистина се опитаха, всъщност на няколко пъти, да премахнат страната ни с военна сила. Но се провалиха и това ги разгневи. Не че през тези години израелците се държаха по-добре. Те категорично отказваха да произнесат думите „народа на Палестина”. Използваха различни евфемизми, като „местните” или „арабското население”. Бяхме по-големи пан-араби дори и от режима на Насър в Египет, тъй като ако вярваш в единството на арабите, проблемът с палестинците изчезва. Арабският свят е огромен. И ние дълго си затваряхме очите за факта, че палестинците не могат да намерят дом в него. Не искахме да видим и чуем истината.

Това е вече минало. Време е двата народа да признаят взаимно съществуването си. Сега по-голямата част от хората и от двете страни осъзнават, че другите няма да си отидат. Дали това ги радва? Ни най-малко. Доволни ли са? В никакъв случай. Моментът е мъчително болезнен. Все едно са се събудили в болницата след упойка и са видели, че единият им крайник е ампутиран. На всичкото отгоре болницата е ужасна, персоналът е безсърдечен, а двете фамилии, които чакат резултатите в коридора, се проклинат взаимно и в един глас ругаят лекарите. Точно така изглежда Близкият Изток днес. Но поне всички знаят, че операцията е неизбежна; всеки разбира, че страната трябва някак си да се подели на две национални държави. Едната ще е предимно еврейска, не изцяло, но предимно, защото евреите имат правото да са мнозинство в едно малко парче земя, което, след оттеглянето ни от окупираните територии, вероятно ще представлява една трета от площта на някое британско графство. Но това парче земя ще бъде признато от израелците, от нашите съседи и от целия свят за наша родина. Преди това обаче трябва да заплатим съответна цена – палестинският народ да получи същото право на отечество, по-малко дори и от израелското, но лично тяхно.

Не се ли намери решение за тези хора, Израел няма да види мир и спокойствие, дори и да постигне съгласие със съседите си.

Бих искал да предложа първия съвместен проект, който израелските евреи и палестинските араби биха могли да реализират веднага, щом разводът между тях приключи и появата на двете отделни държави стане факт. Този проект трябва да осъществим сами, без чужда помощ и в него двата народа трябва да инвестират по равно – долар за долар: – общ паметник на нашето минало и на глупостта ни, на собствения ни идиотизъм. Защото вече всички са наясно, че след подписването на мирния договор, палестинският народ ще получи много по-малко от това, което му беше предложено преди петдесет и пет години, преди пет войни, преди да загинат сто и петдесет хиляди – от наша и от тяхна страна. Ако през 1947-48 година палестинските лидери не бяха толкова фанатизирани, ако не бяха толкова упорити и неотстъпчиви, ако бяха приели резолюцията на ООН от ноември 1947 година… Израелските държавници също имат свой принос за този паметник на глупостта, защото можехме да сключим по-изгодно, по-убедително споразумение, ако не бяхме толкова надменни и опиянени от силата си, ако не бяхме такива егоисти и толкова безкомпромисни след победата през 1967 година.

И на двата народа им предстои сериозно ровене в миналото, за да осъзнаят грешките си. Но добрата новина е, че блокажът е преодолян. Ако сега се проведе референдум или се направи публично допитване в цялата територия от Средиземно море до река Йордан и всеки – независимо от религия, обществено положение или политическа принадлежност, без значение с какъв паспорт е и дали изобщо има паспорт, – бъде попитан не кое, според него, е справедливото решение, не какво иска да стане, а какво мисли, че ще стане в крайна сметка, предполагам, че около осемдесет процента ще отговорят: разделяне на две държави.

Някои биха добавили на мига: „И тази ужасна несправедливост ще бъде краят!”. Ще го кажат хора и от двете страни. Но важното е, че мнозинството вече знаят какъв е изходът. Хубавото е, че по-голямата част и от израелците, и от палестинците са по-напред в мисленето си от своите лидери – за пръв път от сто години насам. И в скоро време и в двата лагера ще се намерят държавници с поглед в бъдещето, които ще се изправят и ще заявят: „Ето, това е! Толкова. Можете да продължите да сънувате библейските си сънища, да бленувате за времената отпреди четирийсет и осма или след шейсет и седма, мечтайте, колкото си искате, за мечтите цензура няма. Но реалността е в общи линии границата от шейсет и седма”. С прибавянето или отнемането на някой сантиметър тук или там чрез взаимно договаряне. И неокончателно, непосочващо крайния изход споразумение за светите места, защото за тях е възможно единствено подобно решение. В момента, в който политическите лидери и от двете страни са готови да го предложат, те ще открият, че народите им са готови да го чуят. Не, няма да са щастливи, но ще са готови. По-готови от преди. Благодарение на страданията и кръвопролитията, но все пак готови.

И накрая искам да добавя още нещо. Какво можете да направите вие? Какво могат да направят тези, които формират общественото мнение? Какво може да направи Европа? Какво може да направи останалият свят, освен да клати глава и да повтаря: „Какъв ужас!”? Две са нещата, може би, три. Първо, тези, които диктуват общественото мнение в Европа, имат навика, подобно на директорка на девически пансион от Викторианската епоха, да размахват пръст ту към едната, ту към другата страна и да възкликват: „Как не ви е срам?”. Често откривам – в най-различни – европейски вестници отвратителни неща или за Израел, или за арабите и исляма. Опростенчески, тесногръди статии от хора, убедени в правото си да съдят.

Аз не се чувствам свързан с Европа по никакъв начин, освен чрез болката на родителите и предците ми, оставили в гените ми несподелена любов към стария континент. Но ако бях европеец, не бих си позволил да размахвам пръст към никого. Вместо да лепя етикети на израелците или палестинците, бих направил, каквото мога, за да помогна и на двете страни, защото в момента те са на прага на най-трудното решение в историята си. С изтеглянето си от окупираните територии и изоставянето на повечето от новопостроените селища, израелците ще трябва не само да преосмислят представата за себе си, но и да се справят с вътрешното недоволство и отпор. Те ще поемат сериозен риск за сигурността си и то не от страна на Палестина, а от бъдещи екстремистки арабски сили, които след време биха могли да използват палестинската територия за нападение над Израел, чиято широчина след изтеглянето от окупираните райони ще бъде само дванайсет километра в най-тясната си част. Това означава, че бъдещата палестинска държава ще започва само на около седем километра от единственото ни международно летище. Палестина ще бъде на двайсет километра от половината население на Израел, Йерусалим ще е на границата. Няма да е лесно за Израел да вземе това решение, но той трябва да го направи. Палестинците от своя страна ще трябва да жертват територии, които преди 1948 година са били изцяло техни, и това също няма да е леко. Сбогом, Хайфа, сбогом, Яфа, сбогом Беер Шева и много други градове и села, които някога са били арабски, но вече не са и никога няма да бъдат част от Палестина.

Ще е болезнено, адски болезнено. Така че, ако у вас има капчица съчувствие, сега е моментът да го предложите и на двете страни. Вече няма нужда да избирате дали да бъдете на страната на Израел, или на страната на Палестина.

Бъдете на страната на мира.

Откъс от есето на Амос Оз „Между правото и правото“ – част от книгата „Как да излекуваме фанатик“, отпечатана у нас от издателство „Милениум“.