Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Как да мразим с основание

Има ли съмнение, че ако някъде пиян политик направи скандал, заплашва и обижда, той най-вероятно ще е националист? Но работата не опира до любовта към нацията, а до омразата

Снимка: Румен Добрев - Как да мразим с основание

Снимка: Румен Добрев

Речта сама по себе си е физическо действие, но по-важни са физическите действия, които предизвиква, както и „националният гений” е усетил: „Казана дума – хвърлен камък”. В смисъл: с дума можеш да счупиш прозорец, ръка, крак, да събориш двете кули в Ню Йорк, да пратиш евреите в газови камери…

Рожден ден в полутъмен нощен бар, броят на изпитите чаши расте, скафандърът на музиката неизбежно прави разговорите на четири очи. Срещу мен застава нисък набит мъж, познавам го – депутат, минал през две-три партии и коалиции, известен с публичните си „изцепки”, на които неведнъж съм реагирал, също публично. Гледа ме с такава омраза, че имам чувството, че очите му ще изхвръкнат като тапи на шампанско:

– Да не си посмял да ме наричаш простак!

– Това точно не съм казал.

– А какво си казал?

– Че ти нямаш право да наричаш шефовете на обществените медии проститутки, само защото не те канят в ефир толкова често, колкото ти се иска.

– Защо да нямам право?

Не виждам смисъл да му отговарям.

– Не са ли проститутки, а? Не са ли? Не са ли?

Мълча по същата причина.

– Проститутки са, проститутки са, проститутки са…

Продължавам да мълча. Той е пиян и едва се сдържа:

– Ела навън да се разберем какви са.

Не помръдвам, естество. Тогава избухва:

– И ти си проститутка! Проститутка, проститутка, проститутка… – не спира да повтаря на все по-висок глас.

Изключвам и се замислям, че като не може с юмруци, е започнал да ме удря с думи и това му носи същото истерично удовлетворение като от побоя, който би ми нанесъл навън. По едно време забелязвам, че е изчезнал, навярно е решил, че ми стига. А може наоколо наистина да е имало проститутка, която с готовност да се е озовала на виковете му и да са тръгнали нанякъде.

Опитам се да си представя как правят секс. Не успявам, но се сещам за Ромен Гари – известният като Емил Ажар френски писател, който през 1946-48 е дипломат в София. От комунистическите служби му пращат неустоима красавица, за да изкопчи от него информация. Когато вече са в леглото, той си мисли само за едно – да не се изложа, че излагам не себе си, а френската нация. Дали националистите всяка нощ не се чувстват подложени на такова изпитание?

Има ли съмнение, че партиите на ниския набит депутат все са националистични, както има ли съмнение, че въобще, ако някъде пиян политик направи скандал, заплашва и обижда, той най-вероятно ще е националист. Но работата не опира до любовта към нацията, а до омразата. До това, че словото на омразата вирее най-добре на този политически терен, че веднага става „бон тон” в партийните къщи, построени върху него, независимо кой и кога ги е построил. Защото национализмът, разбира се, съвсем не е наша национална „привилегия”, той си е такъв, готов да налита на бой, навсякъде по света.

Ето как с хладна добросъвестност го описва американския му изследовател проф. Стивън Гросби:

Ако делиш света на два антагонистични, непримирими и воюващи лагера – единия на твоята собствена нация и другия на всички останали нации, при което вторият бива разглеждан като непримирим и неумолим враг, то тогава става дума за идеологията на национализма… Например при френския национализъм може да се поддържа убеждението, че за да бъдеш добър и лоялен представител на френската нация, трябва да мразиш всичко английско и германско и че онзи, който не изпитва тази омраза, не е „истински” французин.

У нас възможните обекти на националистична омраза са повече от френските и има тенденция да се увеличават, като съвсем не се ограничават до чуждите нации и етноси: освен традиционните – турското и ромското малцинство, и мюсюлманите и хомосексуалистите, и съседите на Балканите, и бежанците, и американците, и Европейския съюз като цяло, и сякаш най-вече – либералите, както националистите презрително наричат представителите на нацията, които не са националисти (впрочем, напоследък обичат да ги наричат либерасти).

Откъде идва тази нестаена, неовладяна, непреглътната, а откровено агресивна омраза? Отговорът едновременно е изненадващ и усукан. Както психолозите са установили, подтикът на агресивната омраза е фрустрацията, т.е. при националистите омразата (ако поне е автентична, а не е театър за наивни избиратели) е предизвикана не от друг, а от собствената нация. От разочарованията от нея. Колкото си по-недоволен от себе си, от своите, от мястото си сред тях, толкова повече ги мразиш, трупаш агресия.

Фройд отбеляза, че „дори лекарят може да бъде несъзнателно агресивен към болни, които не може да излекува”. Именно несъзнателно – не си в състояние да допуснеш до съзнанието си, да признаеш произхода на твоята омраза, непременно трябва да го замаскираш, „да избиеш топката от игрището”, да насочиш агресията си навън – към чужди нации, етноси, религии…, или да я върнеш към различните вътре в твоята общност, към либералните, толерантните, към тези, които не искат да мразят.

Националистите, подобно на лекаря на Фройд, неосъзнато мразят нацията си, защото никога не им се струва достатъчно здрава (в смисъл на недостатъчно „чиста”), все не успяват да излекуват „примесите” й от чужда (не нейна) кръв, вяра, сексуална ориентация. Тук кръгът се затваря: колкото повече се проявява национализмът с неговото преживяване на многообразието като болест, толкова повече той разболява нацията.

Най-тежката диагноза по тази линия, поставяна в най-ново време, е националсоциализмът. Самите националисти, колкото повече се радикализират, толкова повече се предават на болестта, превръщат се в психиатрични казуси и най-тежкият случай пак си остава Хитлер. Но и местни примери не липсват.

Разбира се, вместо да мразиш, има и друг начин да спасиш травмираното си национално самочувствие – да обичаш далечното минало, да строиш крепости и паметници. Рискът е, че отлетият цар Самуил със светещи очи става за реклама на електрически крушки – на Охридското езеро като туристическа дестинация, на реконструирания Женски пазар, към който води едноименната улица…

Впрочем, най-големият риск си остава ходенето по нощни барове.


Бел. ред. – текстът е публикуван в българското издание на списание „Ескуайър“.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90