Как да не снимаме учи нова книга

Кучета, залези, гробища, пейзажи и скритите лица на луната са част от нещата, които професионални фотографи съветват начинаещите да избягват. В книгата „Photo No-Nos“ („Не“-та на фотографията), нова на англоезичния пазар, над 200 изявени съвременни фотографи представят своите лични табута в изкуството пред обектива, съобщава „Артнет Нюз“.

Подредени азбучно през „Изоставени сгради“ и „Скрийншоти от „Зуум“, списъкът с „не“-та във фотографията е придружен от няколко абзаца относно съответната тема или предмет. Алек Сот например казва, че на върха на неговата фотографска непоносимост са гробищата, докато за Лил Аштън Харис са пейзажите. Ева О’Лиъри отказва да заснема хора отгоре, защото перспективата не е никак щадяща, особено към по-възрастните модели.

Съставител на книгата, която прескача от шеговития към сериозния тон, е Джейсън Фулфорд, самият той познато име във фотографските среди. Задачата му не е била лесна, споделя той, тъй като в началото на проекта всички фотографи му отговаряли в стилистиката на „аз не обичам да си налагам цензура“. Затова се наложило въпросът да се преформулира и сега в книгата са попаднали отговорите на „Какво сте избягвали да снимате преди, но вече – не?“ и „Дайте пример за предмет или тема, която някой ви е казал, че не бива за заснемате, но вие не сте съгласни“. Резултатът е широка гама от своеобразни забрани, вариращи от улични знаци до „снимките от сватбата на майка ми, в които баща ми е изрязан“.

Въпросите са разпратени към фотографите през лятото на 2020 г. и много от текстовите пасажи са свързани с актуалните събития от миналата година. Част от участниците в книгата разсъждават върху етиката за документиране на протестни движения. Стефани Сиджуко казва, че никога не заснема лицата на демонстрантите:

„Дори и да смятаме, че дадена политическа ситуация не въвлича хората в течението си, не съм напълно убедена, че някои кадри няма да бъдат използвани като оръжие по-късно“.

Олу Огуибе е на обратното мнение и споделя, че никога не би си позволил да скрие лицето на демонстрант:

„Има ли фотографът правото – да оставим настрана задължението – да изтрие самоличността на някого без неговото позволение?“.

Подобни разминавания в мненията са характерни за книгата – едно клише за някого е голямо постижение за друг и така „Не“-та на фотографията“ кани читателят сам да намери какво работи за него, вместо просто сляпо да следва съвети.