Как да убиеш писател

Преди да започна да чета „Мозайка от убийства“, погледнах биографията на Антъни Хоровиц. Оказа се, че това е писател-машина – има десетки книги и сценарии. Но по-важното е, че е и писател, който познава вкуса на хората и тайната как се печели публика. А е усвоил това, защото очевидно обожава предшествениците си.

Той е единственият, оторизиран от фондация „Конан Дойл“ да продължи серията за Шерлок Холмс. Той е съсценарист на „Убийства в Мидсъмър“ и на сериала за Поаро. Той е в основата на изключително успешния сериал „Войната на Фойл“, спечелил почитатели и у нас.

Хоровиц е застанал точно на ръба между криминалната драма и драматичния реализъм, между класиката и съвременната литература, удобно настанен в увлекателните си сюжети, в които е виртуоз, и в нестандартния си поглед към обществото.

За някого би прозвучало еретично, но няма начин да го сравня с днешните автори на масова литература. По-скоро бих погледнала как се вписва сред доайените на словото в съвременна Великобритания, към които – видно и от романа му – той се отнася с огромно почитание. Говоря за имена от ранга на Иън Макюън, Мартин Еймис, Казуо Ишигуро.

С „Мозайка от убийства“ Хоровиц всъщност – съзнателно или не – е постигнал грандиозна реабилитация на криминалния роман в цялото му великолепие. Загадките, съчетани с дълбочинно познаване на човешката психология, винаги са събуждали интерес. В подобен роман има от всичко: увлекателен сюжет за пикантност, характерни и отличаващи се образи, драматургична последователност и – в този случай – прекрасен език.

Романът на Антъни Хоровиц (изд. „Еднорог“) притежава и още много достойнства. Той е картина на английското общество едновременно в две епохи – десетилетието след Втората световна война и съвремието. Идеята, че хората си остават същите, въпреки че социалните промени се отразяват на битието им, е почти скандална, но и много смислена. Няма по-добър начин за доказване на тази теза, освен чрез проникване в най-тъмните кътчета на човешката душа, закоравяла след няколко престъпления.

Като цяло романът притежава атмосферата от романите на Агата Кристи и от сериала „Убийства в Мидсъмър“. Но и много още – погледът на автора се отправя към почти неизследвана (и очевидно силно криминогенна) територия – тази на издателския бизнес. Книгата е изградена на няколко нива – фикция във фикция в реалността, като и трите се пропиват една в друга непрестанно. Има ръкопис без финал в роман с изненадващ финал и продължение след него. Връзките с реалността са едновременно много здрави и много рехави. Хоровиц не се страхува да използва истински имена – включва внука на Агата Кристи Матю Причард например. Говори за актьори, писатели, хора от шоубизнеса. Използва факти от реалността за доказване на фикция, но и вмъква елегантно измисленото в реалното, без да нарушава целостта му. В епилога включва дори себе си в интервю с измисления си герой.

Тази иронична многопластовост е литературната пищност на романа. Това е може би първата кримка в света, в която има едновременно трима детективи – този от недовършения ръкопис, редакторката, която разследва предполагаемото убийство на автора му и самия Хоровиц, който ги проследява като всевиждащо око.

Романът е изпълнен и със сарказъм, насочен към литературния живот. В него наистина присъства „издател изедник“, разказва се за трудностите да пробиеш, независимо от таланта си, за недостига на интерес към сериозната литература, за мъчителната и съвсем не бляскава работа на редакторите и издателите. Към писателите писателят Хоровиц се отнася с незлобливо презрение, окарикатурява ги така, че читателят има възможността да ги детронира.

Единият от детективите е редактор – проява на дълбоко уважение. Всъщност, именно редакторите са тези, които проникват най-дълбоко в книгите, изследват всичките им нива, недостатъци и достойноства, точно както прави истинският детектив. Това, което се случва с редактора в книгата, също е алюзия за истинското състояние на нещата в тъмната страна на издателския бизнес. Очевидно тенденциите са световни.

Майсторството си на голям автор Хоровиц доказва без съмнение. Достатъчно е да се отбележи виртуозната смяна на стилистиката в различните части на романа всеки път, когато това се налага от сюжета. Сякаш се чуват едновременно няколко авторски гласа, което е от съществено значение за достоверността на романа.

Освен това едно от най-интересните неща в наратива е блестящата игра на думи, която всъщност е и в основата на криминалната загадка. Тук е мястото да се отбележи, че преводът на Богдан Русев е пример за това как трябва да се превежда подобен текст. Без да жертва качествата на оригинала, преводачът е успял да го преформатира така, че да бъде достъпен на български с цялата пищност и многозначност на каламбурите. Подобни преводи са все по-голяма рядкост и затова постижението на Богдан Русев е особено значимо.

„Мозайка от убийства“ е широкоспектърен роман, който би доставил удоволствие едновременно на любителите на кримките, които обичат вкусен сюжет, и на тези читатели, които търсят дълбоки литературни емоции.