Как Достоевски обяснява агресията на Путин

Нина Хрушчова, правнучка на покойния съветски лидер Никита Хрушчов, пише следното:

„Русия е хипотетична култура. Управлявани от деспоти в по-голямата част от историята ни, ние сме свикнали да живеем в измислен свят вместо в реалността“.

Но ако наистина Русия съществува в измислен свят, оплетена в по-големи от живота герои и театрални сценарии, какво можем да кажем за прочутия ѝ водач днес, Владимир Путин? Как класическата руска литература може да освети този лидер и неговите агресивни политики?

Да вземем определено реалната и последователна политическа драма в Крим например. Конфликт, който е далеч от разрешаване, Украинската криза се превърна в най-кървавата силова разпра в Източна Европа, откак Югославия беше все още цяла държава. Започна като прекратяване на търговски преговори между украинския президент Виктор Янукович и Кремъл и ескалира във въоръжено насилие между прозападни протестиращи и местни власти, оставяйки предостатъчно място за опортюнистичните руснаци да нахлуят в Крим. Но за Путин това не е просто за потушаване на безредиците. Става дума за националното величие.

Андрю Кауфман, изследовател на руска литература в Университета на Вирджиния, твърди, че украинският конликт „не е просто геополитически. Той е дълбоко вкопана драма на руската душа, която е там от векове“. Според Кауфман тази драма показва онова, което руските автори на XIX век, и в частност Фьодор Достоевски, наричат „руска душа“. Точно тази душа е това, което служи на империалисткия авторитаризъм.

Действията на президента през 2014 г. не са изолирани явления, нито пък са единствените за него. С близо 70% одобрение в обществото, Путин сe радва на здрава подкрепа. Но защо? Какво в руското общество позволява възхода на такъв агресивен автократ? За да разберем наистина Владимир Путин, трябва да се обърнем към писанията на Доскоевски, които характеризират по същество руската душа. Както е концептуализирана при автора, руската душа хвърля светлина върху политиката на Путин по отношение на отношенията с Крим и източните съседи на страната.

Душата на Путин

Когато тъкмо встъпилият в длъжност американски президент Джордж Буш се срещна с Владимир Путин за първи път, побърза да оцени характера му.

„Погледнах го в очите – каза на пресконференция след срещата Буш. – Усетих същината на неговата душа.“

Срещата на върха в Словения целеше да установи дипломатически отношения между Русия и Съединените щати и да положи основите за бъдещи преговори. По време на разговора, Буш се опита да оцени истинските намерения на Кремъл в ерата след Студената война.

Заради вижданията за Русия като световна сила, САЩ следи Путин отблизо. Неговите авторитарни тенденции на местна почва и сплашването на по-малки държави зад граница влязоха в сблъсък с администрациите на Буш и Обама. По време на престоя си на поста, руският президент е непроницаема, мистериозна, непреклонна фигура. Той вижда мощна Русия, която стяга хватката върху собствените си граждани и върху съседните страни в името на патриотизма. Джо Байдън, в отговор на инцидента с руските хакери, заплашили да компрометират президентските избори в САЩ през 2016-а, нарече Путин диктатор – „човек, който бърка вилнеенето с могъщество“.

Разбира се, деспотизмът и агресията не са нещо ново за Русия, нито за Путин; страната ги обвързва с националната си идентичност от векове. Обърканата история на автокрацията оформя руската душа и сама я уверява във величието на Москва и решаващата ѝ роля в световната политика.

Буш нямаше нужда да гледа в очите на Путин, за да разбере това; той можеше да се обърне към руските писатели, които ясно са го идентифицирали. Путин всъщност е продукт – опасно, осезаемо отражение – на руската душа. И руската литература, както пише Кауфман, е „място, където го виждаме в пълен блясък“. Драмата, която се разгръща в Кремъл днес, може да бъде проследена назад във времето до месианската визия на Фьодор Достоевски.

Улавяне на руската душа

Достоевски смята, че Русия има спусната небесно мисия да води всеславянската християнска империя.

„Русия ще завоюва и в крайна сметка притегли славяните към себе си – пише авторът в „Дневник на писателя“. – Първоначално те ще се обръщат към нея в трудни времена, но впоследствие, един ден, ще се върнат обратно, ще се притиснат към нея с пълно, като по детски, доверие. Всички те ще се върнат към родното си гнездо.“

Русия, според Достоевски, е най-духовно развита от всички славянски нации. Като майчина държава в едно семейство от страни, тя неминуемо ще абсорбира околните държави и народи обратно към лоното си. И техните лидери трябва да работят в посока на тази майчинска мисия.

В зората на падането на Съветския съюз и духовния смут, появил се заедно с него, руснаците прилепнаха към това триумфалистко, месианско мислене.

„След всички трагедии в руската история на ХХ век и униженията за последните 20 години много обикновени руснаци виждат недвусмислено доказателство за своето национално достойнство – всъщност превъзходство – сред близките народи“, пише Кауфман.

За разлика от Толстой, който определено е патриот, но признава уникалността, стойността и човечността на всяка нация, Достоевски твърди, че мисия на Русия е „общо обединение на всички хора от всички славянски народи“. Когато Студената война започва да се нагнетява, руснаците прегръщат тази идея за нация, орисана да обедини и властва над съседите си.

Путин притегля именно тази идея.

„Добре известно е, че Путин разпространява някои от текстовете на Достоевски сред провинциалните губернатори“, казва д-р Уилям Милс Тод, преподавател по литература в Харвард.

Афинитетът на Путин към Достоевски и други месиански писатели пред Толстой е атестат за предпочитаната му гледна точка – жаждата му за единен блок на славянските народ с Русия начело. Когато президентът говори за своите „братя по оръжие“ или за възстановяването на единението между Украйна и Русия, той сякаш повтаря самия Достоевски. Когато направи агресивно настъпление в Крим и го анексира към Русия, той действа съгласно руската душа.

Опасната интерпретация на Путин

Достоевски вярва в основните принципи на богобоязливото християнство и съобразената според него визия за Русия с Христос в центъра ѝ. Руските лидери, в утопията на писателя, биха управлявали всеславянската империя с чисти намерения, смирение и любов. Русия, изградена върху християнските принципи на безкористната благотворителност, би била гостоприемна спрямо съседите си в Крим, не би използвала сила.

Като жертва на репресии от властта, Достоевски интуитивно се противопоставя на потисничеството, политическите манипулации и дръзкото, предимно силово правителство – всички от които Путин страстно упражнява. Той лишава водещи медии от независимостта им и ги превръща в канали за пропагандата на Кремъл. Влиятелни журналисти, критични към администрацията му – като Анна Политковская, умишлено са набелязвани и дори убивани. За да предизвика недоволство у дома и да легитимира авторитарните си действия, той разпространява твърдения за чуждестранни шпиони и западна намеса във вътрешните дела на Русия.

Путин, следователно, усуква, изкривява и моделира Достоевски, за да се впише в интересите му.

„Както така често се случва с културните заемки, Путин е взел само онези аспекти от посланието на Достоевски, които намира свойствени за целите си“, подчертава Кауфман.

Президентът поощрява гражданство, което чувства силна национална идентичност и впряга желанието на обществото за нация, превъзхождаща останалите. Той рядко цитира антинационалистки настроения Толстой, но за сметка на това се позовава постоянно на месианските философи на ХХ век. Путин обрисува Русия като божествено предопределена да управлява в бъдеще. И е готов да оформи империята си на всяка цена, дори и ако това означава оплюване на Запада.

В Кремъл, повлиян от руската литература, Владимир Путин въплъщава мащабната визия на Достоевски за страната. Това е визия за ролята ѝ на световната сцена; една от руските гордости. Той е „изпълнен с онова дълбоко чувство на руснака“, казва Хрушчова и добавя:

„И все пак има смелостта да живее в реалния свят“.

В състоянието си на международна известност Путин лежи на философската и културна структура, която Достоевски е изградил преди близо век и половина.

„Харвард политикъл ревю“ е известно американско издание за политика и култура с близо половинвековна традиция. То се списва и публикува изцяло от студенти на университета в Харвард, а редакцията му се помещава в тамошния Институт по политология.

Преди няколко години „Харвард политикъл ревю“ получи приза за „изключително колежанско политическо писане“ на Националния пресклуб на САЩ, а много от авторите на изданието получават предложения за работа от медии като „Политико“, „Ню Йорк Таймс“, „Ал Джазира“ и т.н.