Как е изглеждало царството, което ни накараха да забравим

Световната история е история на царствата – на възходите и паденията им, на победите и загубите. В България по-скоро с увлечение и носталгия разказваме за времената, когато не сме имали свое царство. Затова първата и единствена книга, посветена на историята, структурата и биографиите на българския владетелски двор от Третото българско царство, издадена през последните 145 години, се появява едва сега – под авторството на проф. Петър Стоянович и доц. Ивайло Шалафов.

„Царска България (1879–1946)“ е своеобразна енциклопедия на Третото българско царство, в която са публикувани не само изследвания, портрети, родословни линии, йерархични структури, но и съдържа над 650 снимки, повечето от които се публикуват за пръв път.

Информацията в книгата „Царска България (1879–1946)“ е систематизирана в осем глави, които покриват почти всичко, свързано с функционирането и развитието на царския двор и аристокрацията у нас. Тя разказва за Третото българско царство и владетелските дворове, за владетелите му, за структурата на придворния апарат и задължения на дворцовите служители, дава описания на резиденциите и домовете на владетелското семейство, изброява и описва ордените, медалите и отличията, връчвани от царя. В нея могат да бъдат открити и такива детайли като спецификата на облеклото, която е външен израз на йерархичните нива, дава и биографиите и портретите на хората от царската свита.

Свитата на цар Фердинанд при посещението му в Цариград през 1910 г. Снимка: „Царска България (1879–1946)“

„Третото българско царство няма благороднически титли освен тези на царското семейство, но има всички останали белези на пълноценна монархия: дворцов живот, който не отстъпва по стил, традиции и ред на този на европейските монархии. Монархът има своята гражданска и военна свита, хофмаршал, който стои начело, канцлер на ордените, шамбелани, камерхери, флигел-адютанти, тайни секретари, лични съветници, камердинери, лейбмедици и пр. Княгините имат своите придворни дами и аташирани към особата си офицери. През 1908 г. е създадена и Дворцовата гимназия – специфичен образователен институт, в който се обучават царските деца. С течение на годините владетелят учредява под личния си патронаж и с личните си средства редица културни, научни и музейни институции, които се наричат Царски и имат съответния специален статут – Царската зоологическа градина, Царските природонаучни институти, Царската ентомологична станция, Царската ботаническа градина и др.“, разказват авторите на изследването, появяващо се за пръв път след век и половина.

София – един напълно европейски град, 20-те години ХХ в. Снимка: „Царска България (1879–1946)“

Идеята за аристократичен елит в Третото българско царство след пет века чуждо владичество е твърде крехка и неясна. По-малко от 40 години, след като Фердинанд става първият цар на България след Иван Шишман, комунистическият преврат преобръща нещата. За толкова кратко време изграждането на елит и аристокрация е изключително трудно. А и тези десетилетия са твърде кратки, за да бъдат анализирани без значително отдалечаване във времето.

„Царската тема у нас все по-отчетливо надживява тенденцията да бъде разглеждана като нещо табуизирано, елитарно и екстравагантно. Въпреки липсата на социални предпоставки, в периода до 1944 г. тя запазва особения си характер както обществено, така и медийно. След Втората световна война „царското“ е поставено под почти пълно запрещение, а научни изследвания и архивна работа в това направление остават привилегия предимно на лоялни на властта историци и литератори“, гласи цитат от енциклопедичния труд „Царска България (1879–1946)“, излизащ под знака на издателство „Книгомания“.

Двамата автори историци смятат, както казват в предговора, че въпреки обема и детайлите, това е само повърхностен, макар и задълбочен поглед към царството и царстването. Поставяйки начало на дебат по техни собствени твърдения, те се надяват на по-пълно и обширно изследване на тези години, потопени в сенките на комунистическата цензура.

„Александър остава в народното съзнание като „героя от Сливница“, Фердинанд – като бащата на „националните катастрофи“, Борис – като „народния цар“, Симеон – като „царя дете“ – отбелязват авторите на книгата. – Всяка от тези характеристики има своето основание – къде повече, къде по-малко, – но надали отговаря напълно на носителя си. Най-далеч този знак за тъждество е при цар Фердинанд, комуто и врагове, и поданици не прощават демонстрацията на превъзходство и покрай провала на шестте военни години зачеркват останалия четвърт век съзидание. Най-близо подобно прозвище е до характера и живота на цар Борис, при когото реалната емпатия към проблемите на страната и делника на граждани и селяни в пъти надхвърля умишлеността в изграждането на „народния“ образ.

Княз Фердинанд и княгиня Мария Луиза, 1893 г. Снимка: „Царска България (1879–1946)“

Дълбоко в първата половина на двадесет и първото столетие темата за царете и царското е на път да се превърне в делнична дори за вечно будния български дух и е възможно той да позволи спокойствието на историческия разказ да измести провинциалните страсти. От подозрение в задължителна политическа принадлежност тази ниша на миналото най-сетне трябва да премине към надпартийния прочит, в който виновността не е първостепенна цел на изследването. „Царското“ най-сетне трябва да намери мястото си не извън скобите, а в изследването и тълкуванието – подобно на всеки друг феномен или период.“

Военната свита на княз Фердинанд, 1888 г. Снимка: „Царска България (1879–1946)“