Как един съветски пенсионер промени българската история и Тодор Живков му повярва

Често чуваме твърдението, че всеки има право да твърди каквото пожелае. А хората пък имали право да изберат на какво да вярват. Всъщност, историята показва, че това е опасна игра. Този подход позволява да бъдат приемани като факти измислици, които пускат корени и се разрастват във времето, променяйки фактите, създавайки алтернативна, фалшива история – нещо, което наблюдаваме с уплах и изумление днес в интернет. А трябва да се поучим от примерите, които дори не са толкова стари – само на около половин век.

През 60-те години на ХХ в. един съветски пенсионер, неуспял поет и надарен с богата фантазия и познания (цялата мистификация, изградена от него, изисква много четене), решава да запълни дните си и едновременно с това да придобие слава. Митът за „учителската фамилия Раменски“ е една от най-големите и дълготрайни фалшификации и мистификации на ХХ век, при това в медийно ограничения социалистически свят.

Антонин Раменски, роден 4 години преди революцията в Русия, пасвал чудесно на своето време – бил комсомолски агитатор, политкомисар по време на Втората световна война, после заемал средновисоки административни постове… През 60-е години се пенсионирал и се почувствал изолиран. И тогава започнало митотворчеството.

Цялата сложна система от измислици е влязла в историята като „Легендата за учителската династия Раменски“. През 1961 г. Антонин прави първата крачка към създаване на мистификацията, като обявява, че в семейния си архив има документи с надписи и бележки, създадени от ръката на самия Владимир Илич Ленин.

Той предоставя документите на изследователи и журналисти, „артефактите“ влизат в официалните музейни колекции, свързани с Ленин, а най-големите съветски издания – „Вечерна Москва“, „Огоньок“ и дори „Правда“ излизат с огромни заглавия за откритието.

Но на Раменски Ленин някак не му е достатъчен. Другата икона на Русия и Съветите е Александър Пушкин. И – каква изненада! – оказва се, че фамилията учители Раменски са били в близък контакт и с него. В архива на Раменски внезапно е открит руският превод на романа на Уолтър Скот „Айвънхоу“ от 1820-а с автограф и рисунки от самия Пушкин, подарен на един от семейство Раменски. Освен това във фамилната съкровищница били запазени куп вещи, принадлежащи на най-големия руски поет – детска чашка, кърпа, бродирана от личната му бавачка и какво ли още не. Някои от тях попадат дори в музеите, подарени на държавата от Антонин.

Размахът на въображението му, особено подсилено от доверчивостта на всички покрай него, е огромен. И ако в началото семейството му е представено едва с някаква си 200-годишна история, по-късно Раменски го отпраща чак до времената на Петър І. При това в основата на историята заляга легендата, че корените му са български.

За основоположник на учителската династия Раменски е обявен Адриан Раменски, „българин, получил образование в Гърция“, който през 1479 г. „запали светилника на грамотността в Москва град, в своята училищница до Никитските врати“, както пише в „архива“ на измислената династия. Според легендата, която по-късно заживява свой собствен живот, основоположникът на „династията“ е роден през 1418 г. в Стара Загора в семейство на български учители и още като юноша отива в Рилския манастир да продължи учението си, а след това заминава за Гърция и Рим. Великият московски княз Василий ІІ Тъмни го кани в Москва през 1447 г. Адриан отива и работи в Андрониковския манастир. Междувременно се жени в Русия и му се раждат трима синове, които заедно с внуците и правнуците му наследяват просветителската дейност. Синовете му обаче са убити при междуособни спорове между Новгород и Москва и съкрушеният Адриан се връща в България, по-точно в Рилския манастир, където доживява 108-годишна възраст.

Тази измислица на Антонин Раменски днес е мултиплицирана дори в официални източници, въпреки че отдавна е доказана нейната несъстоятелност. Името на Адриан Раменски присъства и в сайта „Светите места“ – един от най-големите ресурси по история на манастирите в България. Разбира се, включен е и в Уикипедия като реално съществуваща личност.

България присъства плътно във фалшификациите на съветския пенсионер. Българска връзка е открита и при „прадядо Георгий“ – руснак от началото на ХVІІІ в., който бил в турски плен, откъдето избягал и отишъл в България. Членове на династията Раменски се познавали и с Христо Ботев. Били близки с Димитър Благоев. Участвали в Руско-турската война. Лично Антонин Раменски твърдял, че се познава с Лилия Карастоянова – българка по произход, беларуска партизанка, чието семейство емигрирало в СССР от Лом през 1927 г. Антонин настоявал освен това, че е имал лични и отлични отношения с Васил Коларов, с когото се бил срещал още като дете.

На 30 май 1981 г., в годината, когато България чества 1300-годишнината си, във в. „Труд“ излиза статия от кореспондента в Москва Христо Асърджиев под заглавие „Учителската династия Раменски“. В нея е представена българската следа в легендата на Раменски. Въодушевлението у нас е огромно, особено поради факта, че Раменски праща по Асърджиев подарък лично за Тодор Живков – брой на списание „Руски вестник“ от 1875 г., подписано „лично от Христо Ботев“ с посвещение на един от предците на Раменски. Интересното е, че този фалшификат е подготвен още през 60-те години. По време на усилената кореспонденция с българските власти, Раменски заявява, че един от дядовците му през 60-те години на ХІХ в. бяга от Русия, заселва се в Стара Загора и става учител на Димитър Благоев.

Раменски моли Асърджиев да публикува в „Труд“ призив към българските роднини от местния клон на „династията“ да го потърсят за контакт. Така и никой не се отзовава, но скоро Раменски развълнувано разказва на журналиста, че публикацията все пак е имала ефект – при него дошла далечна роднина от Мексико, от „американското разклонение“ на Раменски, които са участвали в Гражданската война в САЩ. Според други негови твърдения е имало потомци на фамилията, взели активно участие и в Парижката комуна.

Фалшификатите – материални предмети или истории – се появявали непрекъснато. Раменски откривал различни неща в „семейния архив“ и с упорита периодичност ги представял пред журналисти или ги дарявал на музеи. Подписите и писмата на Пушкин били неизброими, както и предметите, които уж му принадлежали – книги с подпис на притежателя, лични вещи… Раменски се опитвал да фалшифицира дори артефакти с 500-годишна история, за които твърдял, че са останали от родоначалниците на рода по времето на Петър Първи.

Разобличението му идва след поредната „българска връзка“. Раменски решава да намеси във фалшификациите си Юлия Вревска, руска баронеса, служила като милосърдна сестра по време на Руско-турската война и загинала на българска територия. Той изработва писмо до свой „роднина“ уж от сина на Александър Пушкин, също Александър, който е в руските военни части по време на войната.

„Дълбокоуважаеми Пахом Фьодорович, като използвам това писмо, с дълбока скръб трябва да Ви съобщя кратки подробности за смъртта на вашия братовчед Александър Матвеевич Раменски, участващ в Балканската кампания. Имах честта да командвам 13-и Нарвски хусарски полк, към който бяха прикрепени българските опълченци и руските доброволци, сред които беше и Вашият брат. Едва ли сте успели да разберете за това трагично събитие, още повече, че понесохме големи загуби. Вашият брат загина като герой и бе удостоен с височайша награда. Смъртта го застигна до селището Арметли, където е погребан в самостоятелен гроб на 27 декември 1877. На гроба му дойде и старата му приятелка и Ваша землячка Юлия Вревска. Тя постави на гроба венец от бели рози. Аз познавам Вревска от Петербург, а тук тази героична жена ръководи санитарната служба и героично загина през януари 1878 година. Приемете от мен и моето семейство искрени съболезнования… С дълбоко уважение: Александър Пушкин.“

Това писмо заживява собствен живот в България. То е включено в сборника „Героите на Шипка“, вдъхновява очерци и романи. Става част от историята и на местността в Еленския Балкан, където несъществуващият Раменски е почитан като герой.

Разобличава го известният пушкиновед Виктор Русаков. След това цялата паяжина на мистификацията започва да се разплита. Истинското разобличение настъпва, след като през 1985 г. в списание „Нов свят“ е публикуван така нареченият „Акт“ – историята на семейство Раменски по материали от семейната библиотека и архив, уж предадени на краеведческия музей в град Ржев и изчезнали оттам по време на войната. Първите споменавания за „Акта“ са още от 1966 и 1977 г. Поради дължината на целия документ – 36 страници, той е бил разделен на две части в два броя на списанието. Говорело се, че предстои да бъде включен в учебниците. И точно във времето между двата броя на списанието, на 1 септември 1985 г. Антонин Раменски умира.

Но публикацията излиза, подготвена от М. Маковеев, автор на много статии за Раменски. Според редактора тексът е съставен през 1935-1938 г. по инициатива на по-малката сестра на Ленин Мария Улянова. После е загубен по време на репресиите и е открит случайно през 1968 г. по време на ремонт на къща в Подмосковието.

„Акт”-ът разказва най-късната, разклонена, обширна и изобилстваща със сензации версия за мита на Раменски. В него се споменават 10 хиляди писма на известни хора, 5 хиляди книги, някои от тях старопечатни, мемоари на 16 поколения на семейството за различни събития, страни и регони. Има преводи от „старославянски“ и гръцки, копия на неизвестни писма, летописи. Било добавено цяло фалшиво писмо от Пушкин, написано през 1833 г., обявено било, че в колекцията на Раменски има 135 листа от ръкописите на Пушкин, дори е споменато, че член на семейството е бил женен за Юлия Вревска.

Събрани на едно място, всички тези измислици събуждат не просто подозрението, но и сигурността на специалистите, че това е невъзможно. Веднага започват да излизат анализи, които развенчават мита за Раменски.

В България обаче по-трудно се отказват от историята. През 1986 г., цяла година след разобличението, в списание „Отечество“ излиза статия на Христо Асърджиев, в която той продължава да повтаря тезите на Раменски, като твърди, че това е един от най-забележителните хора, които е познавал. През 1998 г. архивистът Владимир Козлов пише обобщаваща публикация за фалшификацията на Раменски. В нея той признава изострената му наблюдателност, фантазия, знания и трудолюбие, използвани, за да се получат обществени дивиденти – всенародна слава, уважение, внимание от журналистите.

Измислиците на Раменски, така мащабни и сензационни, заживяват свой живот. И днес в сайтове на много езици могат да се открият публикации, основани на първоначалните му твърдения, без отчитане на опровержението на експертите. Практически един пенсионер, добре мотивиран и много активен, успява да промени историята, разчитайки на лековерието на жадната за исторически сензации публика. Ако Раменски бе живял днес, може би дори нямаше да се стигне до разобличение – в ерата на общодостъпния интернет всяко измислено твърдение придобива статут на „лична истина“.