МАРИЯ ЖОАО ПИРЕШ И НАЙДЕН ТОДОРОВ

Как една руска интелектуалка успя да избяга от „изнасилената“ Русия

Театроведката Марина Давидова получи знак Z на жилището си и спешно напусна страната

Вратата на Марина Давидова, белязана със Z, знака на войната на Путин. Снимка: Личен архив - Как една руска интелектуалка успя да избяга от „изнасилената“ Русия

Вратата на Марина Давидова, белязана със Z, знака на войната на Путин. Снимка: Личен архив

Прочутата театроведка Марина Давидова, известна с критичната си позиция към властта в Русия, бе белязана със знак Z. Със същия, с който са маркирани военните окупационни машини на Русия в разрушителната война в Украйна, и с който по света вече идентифицират със свастиката. Буквата Z е била поставена и на вратата на жилището на Давидова в Москва, показа самата тя във Фейсбук.

„Явно ще трябва да разкажа за това, което се случи с мен през последните няколко дни – написа Давидова. – Вече не мога да отговарям на всички разтревожени, но искам да им кажа огромно благодаря за загрижеността!

И така. На 24 февруари в 14,26 направих петиция, в която призовах за незабавно прекратяване на бойните действия на територията на Украйна. Едва тогава осъзнах, че съм едва ли не първият човек от театъра, който се противопостави на това, което е наредено да се назовава „специална операция“.

След два-три дни на моята електронна поща от непознат адрес, както и на моя телефон от непознат номер, започнаха да идват проклятия и заплахи. Не им обърнах внимание – случвало се е и преди.

След още няколко дни на вратата на апартамента ми се появи знак Z , значението на който до тогава не ми беше ясно. Но ми стана ясно едно: написано беше с бяла боя „черна овца“. Телефонът ми е бил подслушван в такава степен на откровеност, че ми се прииска да пратя „другаря майор“ след „руски военен кораб, отивай на…“.

Приятели съветват Давидова да замине някъде, за да не я нападнат и физически. И тя успява да избегне от „новия (сега политически) локдаун“, като разказва в поста си във Фейсбук преживелиците си при напускането на Русия.

„Пътувахме с минибус – шофьорката, мила жена от Литва, нейният син, тяхното куче и аз. Близо до границата пътят престана да бъде път и се превърна в серия от дупки. Изглеждаше, сякаш също наскоро са го бомбардирали. До граничния пункт стояха множество хора, приличащи на гастарбайтери, които спешно напускаха Русия.

Дадохме паспортите си. Литовските веднага бяха върнати. По повод моя ме помолиха да мина към будката на граничаря.

– Така. Какви са причините за заминаване?

– Ами например действаща шенгенска виза за пет години.

– Това сега не е основание за заминаване.

– Мммм… Ами имам официална покана от финландски фестивал. Аз всъщност точно натам пътувам, просто заобикалям по разбираеми причини.

Показвам поканата с подпис, печат и прочие.

– А финландският фестивал поискал ли е специално разрешение за вас от ФСБ (Федерална служба по безопасност – основната правоохранителна организация в Русия – бел. ред.)?

– Какво?

– Значи нямате основания за заминаване. Но вече изпратих вашата фамилия на началниците си. (Показва някъде зад гърба си.) Чакайте!

Минаха 40 минути мъчително очакване. Накрая ни пуснаха през бариерата и ние започнахме да се прегръщаме, но след 50 метра бусът се натъкна на втори руски кордон.

Паспорта ми пак го взеха, литовските върнаха моментално.

– Руското гражданче трябва да почака! – каза корпулентната граничарка.

Чакаме почти час. Не е много ясно какво става,но нервите ми са на ръба. Премислям как да се измъкна от „in the middlе of nowhere“ (средата на нищото, англ. – бел. ред.), ако не ме пуснат. А ако ме арестуват? Май вече има закон? Но има ли обратна сила?

Граничарката се връща.

– Къде ни е руското гражданче? Вървете след мен!

Влизаме в бетонна сграда, минава по отекващи коридори, спираме до притворена врата.

– Чакайте тук! Ще ви извикат.

Тръгва си.

Зад вратата се чуват мъжки гласове. Няма жива душа наоколо. Започвам да се притеснявам. Накрая все пак ме извикват.

В стаята има трима цивилни, но по очите, недокоснати от каквато и да е реакция, веднага разбирам – това са те, миличките. Органите! Граничарите са им куриери.

– Е, Марина Юриевна, сядайте. Разказвайте – къде отивате? С кого? Защо? За дълго ли? А какво е фестивал NET? Кой го спонсорира? Има ли чужди инвеститори? А връзка с чужди агенти (руското правителство определи със специален закон множество НПО като „чужди агенти“ – бел. ред.)? А на протести ходили ли сте? А текстове, дискредитиращи властта, публикували ли сте? А какво мислите за специалната операция? Тоест, за децата на Донбас не страдате, така ли?

Час и половина три чекиста, три „веселых друга“, водят кръстосан разпит на един театрален критик.

Успявам всичко да им разкажа, дори за постдраматичния театър и английския маниеризъм. Включвам лектора в себе си, развихрям се.

Когато излязох, моята спътница беше пребледняла. Мен ме спасяваше лекторският порив. А тя просто видяла как отвеждат човека в някакви коридори и кога той ще се върне, не е ясно.

Когато минах границата, влязох в интернет и разбрах, че освен знака на вратата, домът ми е снабден и с камери за външно наблюдение. От три (!) ракурса е фиксирано страшно престъпление: излизането ми от входа с куфар, поставянето на куфара в колата, заминаването. Видеото е пуснато в Телеграм канали и е съпроводено с подмятания („Я вижте какво си имаме! Тя бяга от Русия с кола с чуждестранен номер“).

Почувствах се като Керенски, който „бяга от Русия, преоблечен в женска рокля“. Но Керенски все пак е бил глава на Временното правителство. А тук побеснялата система губи сили, време, ресурси за театрален критик. Трябва ли да се обяснява, че подслушват, наблюдават, поставят „черни знаци“ на вратите на апартаментите, разпитват на границата, поддържат анонимни телеграмни тролове и въобще осъществяват този ефективен мениджмънт, все хора от едно и също ведомство с три букви.

Те наистина смятат, че Русия е трибуквие.

Аз имам друга Русия. Тя не е започвала „специална операция“. Тя провеждаше фестивали, устройваше страхотви изложби, влюбваше чужденците в себе си (колко такива неистови русофили познавам лично). Самата тази Русия е поругана, изнасилена, обявена за враг и арестувана. Не знам дали тя ще бъде свободна. Надявам се, че просто ще бъде.
Много ми липсва.“

Марина Давидова е руска театроведка и театрална критичка. Завършила е ГИТИЗ, защитила е аспирантура в Държавния институт по изкуствознание. Преподавател във Руския държавен киноинститут и в Руския държавен хуманитарен университет. Публикува рецензии за театър в руската преса – „Московски новости“, „Руски телеграф“, „Известия“ и др. От 2010 г. е главен редактор на списание „Театър“. Редактор е на сборната монография „Западноевропейският театър от Ренесанса до началото на XIX—XX в.“, автор е на книгата „Краят на театралната епоха“ и др. От 2016 г. е програмен директор на театралния фестивал Wiener Festwochen. През 2017 г.  поставя спектакъла „Eternal Russia“ в театър Hebbel am Ufer. От 2021 г. е арт директор на фестивала NET („Новый европейский театр“) в Център Мейерхолд (ЦИМ), Москва. Активистка в протести за различни обществени каузи.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах