Как Евлоги Георгиев е изхвърлен от Народното събрание като чужд поданик

Проблемът с двойното гражданство в държавното ни управление не е от днес. Той е използван като оръжие в политическите борби веднага след Освобождението, още през 1880 г., когато на власт идва Народнолибералната партия, ръководена от Стефан Стамболов. Тогава от редиците на депутатите е изхвърлен самият Евлоги Георгиев, обвинен, че е имал руско гражданство преди България да стане самостоятелна държава. Емоциите в онова Народно събрание много приличат на тези, на които сме свидетели днес.

За тази случка пише Симеон Радев в мемоарния си труд „Строители на съвременна България“:

Из глава III. Първото властвуване на либералите, Том І

„Против либералите се водеше през това време от антуража на княза една глуха, но много изкусна борба. Най-опасен враг за кабинета бе д-р Стоилов, който в своите ежедневни срещи с княза като негов частен секретар умееше да изказва за делата на либералите крайно враждебни оценения, разпилени в случайностите на разговора. Трябва да се признае, че делата на либералите не бяха всякога достойни за похвала. Особено лошо впечатление правеше със своите крайности Народното събрание, гдето една група от млади депутати, предводителствувани от Стамболова, бяха пренесли всичката нетолерантност на провинциални идеолози. Неутихнал още революционер и оратор в първата фаза на своето красноречие, т.е. от тия, които робуват на думите си, преди да владеят чрез тях света, достатъчно млад, за да отъждествява привързаността си към своите идеи, с ненавистта към противниците си, Стамболов не допускаше по отношение на консерваторите ни пощада, нито даже законност. С него вървяха, все като него буйни, Никола Живков, П. Станчев, Хр. Самсаров, Ячо Бръшлянов и други млади хора, кои бивши емигранти във Влашко, кои едва-що излезли из турските затвори: ожесточени всички от опозиционната борба и екзалтирани от победата. Те влязоха сега в Събранието като в завоевана страна, жадни за отмъщение. Първата тяхна жертва бе Д. Греков, най-буйният от консерваторите, най-опасният може би, понеже бе оратор със силен темперамент. Депутат в Учредителното събрание, два пъти министър, Греков биде касиран сега като румънски поданик, понеже преди Освобождението бил адвокат в Браила. Касиран бе и Евлоги Георгиев, избран от Русчук. И нему намериха вина, че в турско време бил руски поданик. Това бе вярно, но в същото положение бяха преди войната и много либерали, живущи в Русия, като д-р Моллов, П. Каравелов и др. „Младите“ не можеха обаче да простят на Евлоги неговото предполагаемо презрение спрямо хъшовете в Букурещ.

За всичките тия крайности пред общественото мнение отговорността падаше главно върху Каравелова*. Вината за това бе у самия него, у неговия невъздържан език. Каравелов не бе отмъстителен, но обичаше да се заканва. Това бяха закани на нервозен човек, днес закани, утре забравени. Но без да оставят следи в неговата душа, те влияеха на околните му. Еднаж Каравелов, срещайки на улицата Т. Бурмова, бе му казал: „Аз ще те обеся!“. На другия ден Бурмов, който бе мислил цялата нощ върху тази закана, го причака на същото място и му каза: „Не можеш!“. Каравелов го погледна учудено, без да разбере. Той бе забравил.

Младите либерали не забравяха. Когато Каравелов кажеше на някой депутат „аз ще го науча“, на другия ден болшинството не даваше на тоя нещастник да продума. У дома си пред приятели между два разговора за Бентама или Беджетоха Каравелов обичаше да сочи юмрук на невидимите си противници; либералите стоваряха понякога тоя юмрук в най-материалната му форма. На враговете си Каравелов отмъщаваше с едни къси, нервозни характеристики, в които имаше доста злост и много психология. Това отмъщение бе чисто литературно и напоминуваше полемическата маниера на руските революционери. Пренесено в камарата от младите либерали, то вземаше грубите форми на едно физическо насилие.

Мнозина от консерваторите бяха престанали да посещават Събранието. Владиците не стъпваха вече в него. Нищо не стесняваше групата на крайните либерали; Стамболов, от ден на ден по-влиятелен и по-екзалтиран от своето влияние, командуваше на болшинството като на някоя чета.

„Предводител на болшинството, пише Иречек в своето съчинение „Княжество България“, бе резкият млад човек Стамболов, който тогава ратуваше за заменяването на назначените чиновници с изборни и войската – с народно опълчение с изборни офицери.“

Стамболов четеше тогава изданията на руската задгранична литература и мечтаеше за една България, устроена по образеца на швейцарските кантони. Неговата голяма мечта бе да създаде една въоръжена народна сила, способна да защитава конституцията от всяко посегателство. За тая цел той намислил да се организира на демократически начала народното опълчение.

„Младите начело със Стамболова, разказва дядо Цанков, готвеха опълчението, за да направят всякакъв държавен преврат невъзможен. Те искаха да турят гем на княза.“

При гласуването за отстраняването му Евлоги Георгиев заявява следното:

„Господа! Аз съм родом българин от Карлово; преди 43 години съм преминал в Румъния; там обстоятелствата ме принудиха да взема чуждо поданство и аз взех руското. В последно време, когато се освободи България, аз счетох за длъжност да взема мерки, за да премина из руското поданство и да бъда български поданик, като съм българин“.

Избран е отново за депутат след падането на Стамболов през 1894 г., но отказва да влезе в Народното събрание.

Въпреки отхвърлянето на Евлоги Георгиев от неговите сънародници депутати, родолюбецът остава такъв докрай. Той е един от най-големите дарители в българската история. На него дължим сградата на Софийския университет, построена с парите от наследството му и по изрично указание в завещанието му. Големи суми оставя за училища, болници, стипендии… Въпреки че Евлоги е изгонен като чужд поданик от българското Народно събрание.

* В описания период Петко Каравелов е един от водачите на Либералната партия, по-късно става лидер на Демократическата партия; четири пъти министър-председател – бел. ред.