Как Фройд гледа изкуството

Откъде произлиза поетическото вдъхновение, фантазията продължение на детската игра ли е и каква е тайната на Моисей на Микеланджело? Любопитният читател може да открие отговорите на тези въпроси измежду страниците на „Изкуство и литература“ на Зигмунд Фройд. Този интересен сборник, който доскоро можеше да се открие много трудно, при това на висока цена, сега излиза като част от поредица на издателство „Колибри“, и е ново (съвсем леко съкратено) издание, което цели да обогати представата за психоанализата и най-вече връзката й с изкуството.

Книгата започва с важен предговор от съставителя доц. д-р Никола Атанасов, който ситуира събраните есета, дава контекст и важни ключове за разбирането им. Не че самите текстове са неразбираеми за неподготвен читател, но допълнителната информация помага за плавното навлизане в материята (в случай, че това е първата ви среща с Фройд).

Според австрийския психоаналитик повечето неврози и психози тръгват от непоносимостта, която пациентите изпитват към реалността и бягството им в един фантастичен, успокояващ свят. Според него детето в утробата на майката е разполагало с абсолютно задоволяване на нуждите, било е – така да се каже – в позиция на всемогъщество (самодостатъчност). Постепенно, докато расте, то трябва да се отдели от тази зона на комфорт и да научи болезнения урок, че светът е студено и безпристрастно място, където желанията често остават на заден план. Фантазията обаче предоставя възможност за бягство от действителността, тя е скрита врата към по-добър свят, неизменно свързан с нашето минало и уюта на дома, където всичките ни нужди са били задоволени. Така подредбата на думи, която поетът практикува, може да се обясни като подредба на външния свят в един по-разбираем вътрешен, един мост на утехата.

Фройд обръща внимание на героизма в романите, където главното действащо лице преминава през куп премеждия, но след всяко поражение има глава, в която светът му се връща към един съвършенството. Всички жени се влюбват в него, той е изключителна личност и печели уважението на околните. „Добрите“ го подкрепят“, а „лошите“ са срещу него. Във всичко това прозира егоцентричното влияние на Аз-а. Майсторството според Фройд, което отличава големите творци от по-неопитните им колеги, е в това да се смекчи егоистичния характер на творбата, да се забули и промени и в крайна сметка да ни подкупи с възпроизвеждането на фантазиите ни.

В близо сто страници Фройд разглежда един детски спомен на Леонардо да Винчи, открит сред записките му. Когато бил малък, почти бебе, някакъв лешояд се приближил и вкарал опашка в устата му. Фройд малко неубедително навързва факти, като предполага, че това не е било спомен, а фантазия, породена в съзнанието на художника по-късно. След което стига дотам да направи връзка с представянето на лешояда като майчински образ в египетската митология, за което изобщо не е сигурно, че малкият Леонардо е бил наясно в крехката си възраст.

Без значение, главата е интересна и информативна, особено в първата си част, където е описан характера на художника, неговата склонност да не довършва картините си и болезнената педантичност с която е работил (например е рисувал с бои, които по-бавно изсъхват, за да си позволи по-дълъг период на изследване и съзерцание). Интересна е и разликата между изобретателя и художника, кое у него е надделяло в крайна сметка и защо. Според Фройд, Да Винчи преди всичко е бил изследовател, което в допълнение му е попречило да изпита истинска любов. Ренесансовият гений е изследвал любовта, но никога не й се е отдал напълно.

Есето „Мотивът при избора на ковчежета“ разглежда пиесата на Уилям Шекспир „Венецианският търговец“ и избора на оловно ковчеже от героя. Фройд открива връзки между тази сцена и някои митове и приказки, в които третата дъщеря е най-красивата и мълчалива – мълчалива, според него, защото изобразява смъртта. В текста „Мойсей на Микеланджело“ се открива интересна трактовка на известната статуя – това не е моментът преди Мойсей да изгуби търпение и в пристъп на гняв да захвърли скрижалите, а моментът, в който обуздава яростта си.

В книгата са побрани и текстове, посветени на Гьоте, Достоевски и Вилхелм Йенсен. Ако сравнявате с предишното издание на сборника, тук няма да откриете есетата със заглавия: „Остроумието и отношението му към несъзнаваното“, „Ужасяващото“, „Хуморът“ и „Една демонологична невроза през ХVІІ век“. Те ще бъдат част от предстоящи книги.