Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Как го правят в Дания: тройно субсидирана култура и пълни зали

Откъс от пътеписа „Така го правят датчаните“ на журналистката Хелън Ръсел

Снимка: Площад Славейков - Как го правят в Дания: тройно субсидирана култура и пълни зали

Снимка: Площад Славейков

Така го правят датчаните… и явно много ги бива в това, щом още в първата седмица на излизането си на българския книжен пазар романът на журналистка Хелън Ръсел оглави класацията по продажби в книжен център „Гринуич“. Втора седмица непретенциозното документално четиво е в Топ 10 и в класацията за продажби на „Хеликон“.

Впечатленията на чужденците за Дания често са базирани на закоравели клишета – викинги, сняг, „Лего“, дълги, предълги дни и нощи. В „Така го правят датчаните“ (изд. „Ера“) една типична лондончанка се заема с развенчаване на митовете в скандинавската страна. От пренаселения, мрачен Лондон Ръсел се пренася в държава с 86 града с дори още по-лошо време, но журналистката успява да открие доказателства, че това място съвсем не е толкова лошо.

В страна, в която културата е последна грижа на държавата, от пътеписа на Хелън Ръсел разбираме защо датската култура има толкова големи творци и залите са пълни с публика.

Ето как е в датското кино:

„Датската филмова индустрия остава една от най-успешните в Европа, благодарение на проактивната политика на безвъзмездно финансиране и подкрепа от правителството. Сред големите имена, които все още работят в Дания днес, са Сузане Биър, който режисира номинирания за „Оскар“ филм „След сватбата“, Томас Винтерберг, режисьор на филма „Далеч от безумната тълпа“ от 2014 г. и, разбира се, Ларс фон Триер“.

Дадено е обяснение и за успеха в телевизионните им сериали:

„Преди едно десетилетие нямаше да можете да намерите нито един датски телевизионен сериал, който да предизвика нечий интерес в чужбина. Тогава Датската корпорация за радиоразпръскване (нещо като датска Би Би Си) предприе действия и политика за насърчаване на таланта на местните хора, с цел да бъдат открити теми, по които сценаристите искат да работят и да им се помогне да разработват собствени проекти – и това се увенча с огромен успех.

С акцент върху социалния реализъм, напрегнати сюжетни линии и отличителна, стилизирана цветова палитра (т.е. мрачна), датските драми „Убийството“, „Борген“ и „Мостът“ завладяха публиката по целия свят и вдъхновиха римейкове в САЩ и Великобритания“.

Как го правят датчаните? Добре би било да го узнаят някои наши политици в културата – не онези, които харчат държавни пари, за да откриват изложби в чужбина – а другите, които все още не са се отказали да направят нещо за хората на изкуството у нас и за българската публика.

Впрочем, какъв ли би бил пътеписът на Хелън Ръсел за България и по-точно за нашата култура?

Предлагаме ви откъс от „Така го правят датчаните“.

9. Септември
Месари, пекари и производители на култура

Копенхаген е освежаващо място. Сигурна бях, вероятно успяваме да се възползваме максимално от този факт, защото бяхме тук за толкова кратко време, преди да се върнем в Стиксвале, а да имаш страхотно изкуство и скулптури и морски изглед пред себе си, би трябвало да е добре за душата.

Опитах се да заговоря Легомен, но той се насочи право към ослепителната луксозна, осветена секция на магазина за подаръци към галерията, което го направи глух за външния свят за следващия половин час. Мислех си, че имам нужда от културен гид, от някого, който да ме ориентира за нещата тук. Всъщност, имах нужда от отговора на Дания на въпросите на журналиста от Би Би Си Мелвин Браг.

За щастие, отговорът на Дания на въпросите на Мелвин Браг живееше и работеше наблизо. Адриан Лойд Хюз (баща му е от Уелс, но той живееше в Дания от тригодишна възраст) беше телевизионер и водещ на рубрика на английски по Ди Ар – държавния телевизионен оператор в страната, и правеше телевизионни програми за култура през последните трийсет години. Свързах се с него по интернет и си уговорихме време да поговорим, преди Легомен да ме взриви.

– За нашата юбилейна разходка ли правиш нещо? – подозрително ме погледна той.

– Не – излъгах и вече се почувствах виновна. Забелязах, че той се беше измъкнал от тълпата купувачи с празни ръце. Това беше нечувано, но може би щеше да ми осигури известно предимство…

– Нямаше ли в града и друг дизайнерски магазин, където да отидем?
Бинго!

– Мога да говоря с един експерт по култура, докато се огледаш наоколо … – гледахме се няколко секунди и всеки се стараеше да не мигне първи.

– Е, добре, действай – каза ми той.

– Благодаря!

На следващия ден говорих с Адриан. Казах му, че съм била в „Луизиана“ и много ми е харесало, а той изреди цял списък с още галерии и музеи, които трябвало да посетя по време на престоя си.

– Най-добрите датски музеи заприличаха на тематични паркове, с магазини и кафенета – каза той.

Културните предложения на столицата се „разкрасиха“ през 1996 г., когато Копенхаген стана Европейска столица на културата.

– Стана както когато ще си домакин на някое парти – ще се облечеш, ще подредиш свежи цветя, ще направиш основно почистване и ще дадеш най-доброто от себе си, за да се представиш пред света. Същото се случи и с Копенхаген.

Тогава всичко това е било обхванато в инфраструктура, за да може градът да изглежда добре. А как се справя артсцената на Дания днес?

– Доста добре всъщност – каза Адриан. – Изкуството тук се радва на добра подкрепа и бумът в датската телевизия и архитектура (и храна) може да се разглежда като резултат от трите десетилетия на финансова подкрепа.

– Датските театри са силно субсидирани – разказа Адриан – и ако си купиш билет, вероятно може да прецениш, че действителната цена е два пъти или дори три пъти по-висока, от тази, която си платил.

В резултат на това актьорите обикновено играят пред пълни театри. Дания също има опит и в насърчаването на млади талантливи писатели. Кристиан Лолайк привлече вниманието на целия свят с „Манифест от 2083 г.“ Произведението му, което се базира на мотиви, свързани с убиеца от Осло Андерс Беринг Брейвик и с Тор Бьорн Кребс, който пише за датските войници в бивша Югославия, което го прославя в цяла Европа. Мнозина драматурзи излизат от школата за писатели към Театъра на Орхус, където им се плаща да се учат (естествено!) и имат възможност да видят работите си реализирани във втория по големина театър в Дания.

– Частното спонсорство в Дания също се разраства – добави Адриан, – но повечето от средствата отиват в балета, вероятно защото повече компании искат да бъдат асоциирани с този лъскав красив свят, отколкото с противоречивия спектакъл за норвежкия масов убиец.

Билетите с намаление правят класическите и съвременните танци в Дания достъпни за всички и Адриан казва, че балетът е по-популярен повече от всякога сред младата аудитории:

– Всеки път, когато отивам на някое представление, се препъвам в редици ученици от гимназията, докато стигна до мястото си.
Операта също е силно субсидирана, но билетите все още започват на цени от около 500 датски крони (около 60 британски лири или 90 щатски долара).

– Така че ако искате детегледачка или да оставите колата на паркинг, ще трябва да приготвите 2000 датски крони (240 британски лири или 360 щатски долара) за една вечер – допълва Адриан. Най-голямата история за успех, свързан с Датската опера през последните години, е Каспер Холтен, понастоящем диригент на Лондонската кралска опера, който предизвика смут със своя преразказ на цикъла на Вагнер „Пръстенът на нибелунга“.

– Той постави операта с феминистичен привкус, с което сведе цялата продукция до въпроса за превъзходството на мъжете над жените – казва Адриан. – „Пръстенът“ се превърна в ДНК-молекула и героите буквално се бореха за бъдещето на човечеството – беше голям хит.

Датската филмова индустрия остава една от най-успешните в Европа, благодарение на проактивната политика на безвъзмездно финансиране и подкрепа от правителството. Сред големите имена, които все още работят в Дания днес, са Сузане Биър, който режисира номинирания за „Оскар“ филм „След сватбата“, Томас Винтерберг, режисьор на филма „Далеч от безумната тълпа“ от 2014 г. и, разбира се, Ларс фон Триер.

– Повечето датчани признават неговия гений, макар че може и да ни се струва невероятно дразнещ – разказва Адриан.

Фон Триер стои зад „Dogme 95“ – движение в киното, започнало през 1995 г., заедно с колегите си Данес Томас Винтерберг, Кристиан Левринг и Сьорен Краг Якобсен. Целта му е да „очисти“ кинопроизводството чрез следване на правила за продуциране, които слагат край на предсказуемите фабули, повърхностните филмови действия и технологичните измами. Правилата по-късно са изоставени, но „Dogme“ помага за легитимиране на нискобюджетното дигитално кино и „циментира“ репутацията на фон Триер като спорна фигура, която обаче може и да се пренебрегва.

Разбира се, най-голямата история на успеха през последните години се свързва с датската телевизия. Попитах Адриан как е станало това и той ми каза, че това не е случайно:

– Преди едно десетилетие нямаше да можете да намерите нито един датски телевизионен сериал, който да предизвика нечий интерес в чужбина. Тогава Датската корпорация за радиоразпръскване (нещо като датска Би Би Си) предприе действия и политика за насърчаване на таланта на местните хора, с цел да бъдат открити теми, по които сценаристите искат да работят и да им се помогне да разработват собствени проекти – и това се увенча с огромен успех.

С акцент върху социалния реализъм, напрегнати сюжетни линии и отличителна, стилизирана цветова палитра (т.е. мрачна), датските драми „Убийството“, „Борген“ и „Мостът“ завладяха публиката по целия свят и вдъхновиха римейкове в САЩ и Великобритания.

– Те наистина бяха добра новина за датската култура и отразяват в голяма степен самите нас и какво е важно в Дания – обясни Адриан. – Например третият сезон на „Убийството“ показа един датчанин, който компрометира своето семейство с алчността си.
Когато фабулата се развива, сценаристите ясно показват, че това е много лошо нещо и затова богатият бизнесмен впоследствие страда. В друг сюжет датската политическа система е представена в защита на виновен човек.

– Това беше противоречиво – казва Адриан, – но показа, че обществената телевизия се чувства свободна да критикува властимащите.

Във всяка от трите хитови продукции има силни женски персонажи, които са амбициозни, сексуално активни, сложни и несъвършени – обратното на традиционното представяне на жените на екрана.

– И в „Борген“ и в „Убийството“ видяхме жени, които се опитват да балансират между дома и семейството, съвестта и амбицията – нещо, познато по целия свят – допълни Адриан.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90