Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Как и аз станах Шарли

Художникът Николай Панайотов - Как и аз станах Шарли

Художникът Николай Панайотов

Часове след безпрецедентния Марш на солидарността в Париж, художникът Николай Панайотов, който от дълги години живее и работи във френската столица, ни изпрати впечатленията си, пречупени през откъс от неговата неиздадена книга „Багдадия“.

Историята в нея е базирана на детството му в Багдад в периода 1964-69 г. „Тогава за пръв път ми главата ми беше разбита изненадващо от камък, хвърлен от моите съседи арабчета. С което започна постоянната ми тъга по неосъщественото приятелство и вероятно фаталното културно разделение, което сега е зловещо изявено с разстрела в „Шарли Ебдо“ в Париж“, пише ни Панайотов. Към откъса той е добавил чувствата, които е изпитал по време на шествието в Париж на 11 януари.

APTOPIX France Attacks Rally

… Не видя откъде дойде камъка. Усети как главата му беше рязко изместена от удара назад в пространството. Но болка веднага нямаше. Получи за момент млечно перде и проблясък пред очите си. Бързо възстанови загубеното равновесие и връщане на паметта. Беше получил пауза в съзнанието си за мястото и името си и успоредно с намирането им обратно, ръката му се плъзгаше инстинктивно по врата и нагоре зад ушите. Там пръстите му посрещнаха топлината на рядката стичаща се надолу течност. Видя цвета и по ръката си – размазано преливащ от светло към тъмно-червен. Беше кръвта му и вече я вкусваше чрез струйките, които се стичаха по устните му. Облиза ги. Бяха солено-медено-сладки.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Камъкът го беше ударил в момента на безцелното му шляене по терасата. Беше хвърлен отдолу от улицата и го уцели с прецизна точност по главата. След прелитането на добре преценената траектория, сега камъкът лежеше на керамичния под на терасата, ръбест и укротен, добре извършил мисията си.

Не беше удар за умиране, независимо, че ризата му беше подгизнала с кръв. И тя, засъхвайки, лепнеше, създавайки му досадно, неуютно усещане. Беше унизително така да го уцелят, без да очаква, без да е подготвен или предупреден.

Кой можеше да е запратил този камък по безличния му череп? Кой таи тази целенасочена омраза към него? Толкова ли е важна тази обла израсналост на рамената му, та да е цел – смисъл на чужда деструктивна идея, смисъл за постигане на чуждо успокоение, ако тя бъде пръсната, разбита? Кой сега се беше доволно самовглабил, така изпълнен със самодоволство от точния си удар, от добре премерената си сила? Доволен от концентрацията и самообладанието си?

С това, че беше фраснал с камък тази руса глава, някой сега се къпеше в гордост от изпълнен дълг и съзнание за възстановено равновесие. И с това се чувстваше участник в налагане на справедливост и хармония.

Той остави кръвта да се съсирва. Стичащите се струйки се укротиха и накрая спряха. Не искаше да скимти и бяга. Беше дълбоко обиден от това анонимно нанесено му поражение. Не искаше да търси свидетели за това унижение, да изявява безпомощността си.
И все пак доближи парапета и внимателно огледа улицата. Тя беше абсолютно празна. Цареше пълна и невъзможна пустота. Защото обикновено долу имаше гъмжило от негови връстници. Сега нямаше и следа от тях. Което показваше, че някой от тях е хвърлил камъка. Или замисълът е общ, на всичките заедно, но един е сръчният изпълнител. Защото всички те сега се бяха скрили.

А нали преди взаимно любезно се поздравяваха, понякога се заиграваха заедно, закачаха се безобидно, момичетата му смигаха, момчетата му пускаха топката им и той я риташе обратно. Вярно, че не бяха влизали тук при него в къщата, но и те не го бяха канили при тях. Но имаше мир и добросъседство. Така, както пишеха вестниците за съседни държави.

Сега бяха хвърлили камък. Баха дали вероятно начало на онази дълга улична война с хвърляне на камъни, която му предстоеше да наблюдава периодично години наред по вечерните телевизионни новини. Война, провеждана в богати на камъни спорни територии.

Но получавайки този камък по главата си, сега можеше ли да осъзнае, че участва в нещо ново, че по него се експериментира това ефикасно, евтино и пропито със символизъм оръжие?

Защото след удара беше останал жив и даже вече болката му затихваше. Но камъкът си беше свършил по-важната работа. Той беше очертал, изразил границите. Беше сложил порядък и дал израз на разделението.

Това го успокои. Защо да си играе на любезности? Защо да изпитва вина, че той е тук, на чисто измитата тераса, а те многото са долу, в прашната мизерия?

Камъкът им беше взаимно върнал достойнството и възстановил дистанцията.

И за него беше добре. Той си беше отнесъл наказанието. Щеше физически да го боли, но беше вътрешно успокоен. Нека те да са лошите, те да са проклетите. Нека да си стоят долу в прашоляка. Там им е мястото. Можеше спокойно да ги мрази и вече да не полага усилия за равенство и близост. Равенството и близостта са невъзможни. Така е било и така ще бъде.

Той слезе надолу по стълбите, хвърли почернялата от засъхнала кръв риза и изми съсиреците от лицето си. Кръвта беше спряла да тече – значи имаше качествено функциониращо съсирване и организмът се справяше добре с раняванията. Той се чувстваше, както никога успокоен. Изтегна се на леглото, покри се с чаршаф през глава и заспа. Спа продължително без мърдане и без сънища.

♦♦♦

Събуди се след петдесет години. През витрината на ателието му сияе свежата кристална светлина на януарското небе на Париж. Неделя е. Вече е почти обяд, но в квартала е тихо, сградите и всичко наоколо трепти в странна напуснатост.

Той също напуска ателието си и тръгва надолу към реката. На пресечката се намира заведението, носещо повтарящото се на много места в Париж наименование „Кафенето на добрия ъгъл“. Там винаги е многолюдно. Дори сега, когато почти навсякъде е празно. Те, неговите посетители, са винаги там. Някои пушат навън прави, разговарят и пререждат полускрито топчетата на броениците си. Други следят вторачени в телевизионния монитор безкрайните конни надбягвания. Дори и сега, когато всички други монитори на Републиката показват само едно – подготовката за големия Марш на Републиката. Невиждано е такъв Марш да е имало от повече от 30 години. Той е френетично световно обявен, започващ днес в три часа от площада – Площада на Републиката.

Разминавайки се с тях край кафенето, той усеща трайното залепване на техния поглед на гърба си. Безсмислено ще е да се опитва да се отърси от него, от тежестта и лепкавата му проницателност – той предстои да го носи по време на цялото му включване в днешния исторически Марш. Така е определен според медиите, интервютата, президентските декларации и летящите в небето множество на различни височини хеликоптери.

Маршът е обявен след вчерашното му събуждане от автоматичното включване на радиото-будилник. В повторение се излъчваше звуков запис на викове „Алах Акбар“, премесени с пукот на стрелба от автомат Калашников. Впоследствие нещата се развиха светкавично с достигане на окончателния резултат на убити – трима ислямски терористи от едната страна и седемнайсет граждани с различни професии, възраст, пол, произход и религиозна определеност от другата страна. Но в случая дванадесет от убитите имаха по-особена професия – те работеха за „Шарли“. И в това се състоеше голямата новост и последвалата сензационна парижка и световна преобръщаща новина. Защото „Шарли“ се занимаваше да се майтапи, подиграва, плези, надупва, кикоти и какви ли още не пози да заема към всички и всичко.

С наближаването си към Площада на Републиката, все по-често заедно със сгъстяването на тълпата, се сгъстяваха и извънземните, костенуркообразно-черно-люспести, свръхвъоръжени фигури на силите на реда. Той започна да усеща персоналната си трудноиздържливост от липса на пространство. Беше късно да тръгва назад, не можеше да се връща, беше притиснат от тълпата и силите на реда, всички взети заедно. Попадна в капан, в собствен капан, в капана да е и той тук, на правилното място с правилните хора в големия исторически невиждан досега Марш на Републиката. Започна напрегнато да търси свобода, ръцете му започнаха карикатурообразно да „рисуват“ навсякъде по собственото му тяло. Погледът му вече се премрежваше, губеше контурите на надвисналите класически парижки сгради и приседналата в центъра на площада млада дама от Паметника на Републиката. Тя го гледаше с баналността на куха скулптура, достойна да украси последните останали сладкиши на витрината на квартална сладкарница.

В този момент на най-решително „рисуване“ пръстите му намериха останалия от преди 50 години сраснал белег от онова кървене в Багдад, получено от камъка на много младата тогава интифада. Ето сега и погледите, които носеше залепени от сутринта на гърба си, се намесиха и започнаха да му показват, да го водят. Отвориха се, „прогледнаха“ на гърба му. Започна да се изтегля назад. Назад, оставайки тънката кървяща струя тук на Площада на Републиката. Кръв от разбитата на терасата в Багдад своя детска глава.

Погледна с гръб нагоре. Прилепчивият характер на новото му зрение го изпрати за секунди в кабината на кръжащия над Марша на Републиката хеликоптер. Горе му подадоха спасителната стълба за изтегляне и той с облекчение и освободени мисли се тръшна на вибриращата седалка, предназначена за новоевакуирани. Огледа се. Пилотите бяха хората от „Шарли“. Те кръжаха над двумилионния невиждан надисторически марш и наблюдаваха едновременно струпването на международната важна и обикновена тълпа от една страна и от друга посетителите в „Кафенето на добрия ъгъл“. Двете точки на тяхното наблюдение бяха близко, ако се виждат от височината на Шарли-хеликоптерния им поглед. Те не пропускаха да ги докосват, смесват и разбиват с техните Шарли-тип пера за летене, изтегляне и спускане, или хеликоптерно разпердушинване. Хората на „Шарли“ му дадоха едно перо. Той веднага го натопи в най-близката и подходяща за случая течност – кръвта, изтичаща от вечно разбитата още от детството му глава. Така се присъедини към дейността им, присъедини се към „Шарли“, стана и той Шарли…

11.01.2015. Париж

france-shooting

FRANCE-ATTACKS-CHARLIE-HEBDO-DEMO

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах