БГ аташе храни лебедите в Лондон и чака с куфарче да продаде нещо

Кристин Димитрова е популярна като поетеса и преводачка. В случая обаче тя ни предлага поглед към самите нас. Или по-точно какъв е образът на България в пресата на по-голямата част от англоезичния свят. „Образът” е заблуждаващо казано, защото образите са повече от един.

Изглежда начинът, по който си представяме себе си и начините, по които изглеждаме отвън, са доста различни. Чудесно знаем, че сме трудолюбиви, гостоприемни, толерантни и едновременно с това – традиционалисти. Напоследък може би само толерантността бива съзнателно преразглеждана. Естествено, гордеем се с националната история и култура. В негативен план знаем и какво означава „хубава работа, ама българска”. Българите не сме лишени от авторефлексия, само че нашата версия за нея сякаш не е особено разпространена извън собствените ни граници. В „Ефирни песни и тайни служби” (2015) Кристин Димитрова ни показва какво всъщност се говори за България от сериозна дистанция.

Подбраните времеви граници (1980-2000 г.) обхващат последното десетилетие на комунистическата власт и първото на новата ни Република. Двата периода се отличават значително: англоезичната преса вижда късната НРБ предимно като безобидна страна на туризъм, интересен фолклор и антични съкровища. По-мрачните обертонове са около ролята на българските власти в Студената война: убийството на писателя Георги Марков и неуспешният атентат срещу папа Йоан-Павел ІІ донякъде помрачават представите на англоговорящите журналисти за страната ни. Общо взето, за нея не се знае много. Ако трябва да демонстрирам някое клише от популярната представа за инак не много известна източноевропейска страна, то е, че българският културен аташе храни лебедите в парка Риджънтс с трохи от руски черен хляб, чакайки тайнствения купувач на папка с някакви държавни тайни. Това е шега в романа „Добри поличби” на Тери Пратчет и Нийл Геймън: и тя добре обобщава идеите за България, формирани в англоезичната преса от 1980 до 1989-а. По някакъв странен начин Авакум Захов се е оказал разпознаваемото лице на страната.

След падането на Берлинската стена (и на Живков) картината се обогатява. Нова България внезапно се превръща в място на живи хора – страна, изпълнена с противоречия и интересни феномени, защото вече може да бъде свободно посещавана и наблюдавана. Разбира се, това не означава, че всички наблюдения на журналистите от големите вестници оказват пряко влияние върху представите за българите (като „крадци на работни места” например в по-новото политическо говорене на Найджъл Фараж, което обаче остава извън времевия обхват на книгата на Кристин Димитрова). В периода 1989-2000 г. България е страна на остри противоречия, най-вече на бедност, институционални борби, комбинация от типичната нова източноевропейска организирана престъпност, воля за демократизация и скрити социални напрежения. Само фолклорът си остава любима журналистическа екзотика. Особено в американската преса се появяват позовавания на литература за Третото българско царство. Отделен интерес будят аналитичните материали, демонстриращи видимото за англоезични журналисти през 90-те години на ХХ в. продължаващо руско влияние в бизнеса и политиката на страната ни.

„Ефирни песни и тайни служби. Образът на България в британската, американската и англоканадската преса през периода 1980-2000 година” (изд. „Колибри“) ни позволява да видим как изглеждаме в очите на другите, при това чрез посредничеството на добросъвестен изследовател, отделил внимание на наистина представителни медии. Би било чудесно да разполагаме с такава книга и за първите шестнайсет години на новото столетие.