Как кончината на Иван Вазов преди един век отеква в България

Точно преди век през септември цяла България потъва в скръб. От света на този ден си тръгва народният поет, опората за духа на цял един изстрадал войни и лишения български народ – Иван Вазов. Скръбта от загубата е била толкова силна, че отеквала с месеци. Четири дни продължава поклонението в митрополитската църква „Света Неделя“ (тогава „Свети Крал“).

Легендите за това как си е отишъл Патриархът на българската литература сякаш са по-жизнени от познанията за творчеството му, макар и то да се изучава на всички етапи от българското образование. Истината е, че поетът умира по време на обяд със сестра си и племенницата си, веднага след като изял паница зелен фасул, понечвайки да направи обичайния си жест за благодарност за храната. Инсултът го покосява по обяд на 22 септември 1921 г.

Днес, почитайки паметта му и отбелязвайки сто години от неговата кончина, ви предлагаме оригинални посмъртни статии от негови съвременници, публикувани в медиите през септември 1921 г., които ни връщат към чистата емоция от онова време.

Ето какво пише Александър Паскалев, последният издател на Вазов, на страниците на в. „Развигор“ от 28 септември 1921 г.:

Вазов и българския книжовен живот
(Спомени и впечатления)

Запозна ме с него преди 10 години Яворов, чиято бе идеята за пълно издаване съчиненията на Вазова от моето издателство. Първата ми среща бе в Народния театър след като Яворов бе вече говорил с Вазова и той се бе съгласил за изданието. Ив. Вазов се яви точно в определения час. Оттогава аз бях негов издател и се завързаха постоянните връзки между писателя и издателя. Сега, когато се чувства какъв великан бе Вазов за България и за нейната литература, и какво се губи с неговата смърт, не съм в състояние да се ровя в спомените си или в по-късите или по-дълги негови записки и писма, отправени в издателството, или, през войните – в тракийските или македонски полета. Но все пак, сред тежката скръб изплават откъслечни впечатления.

Трябваше често да се срещам и беседвам с Вазова най-често в дома му – в работния му кабинет. Той ме посрещаше най-любезно, поднасяше цигара, поръчваше кафе и весело и охотно разговаряше или разпитваше, особено във времето преди войните. И всред скромната и безпретенциозна обстановка на тоя кабинет, където дядо Вазов четеше с дебели очила и лупа и, въпреки общата си бодрост, пишеше работите си с нервна старческа ръка – поразяваше ме това колко много от хубавите черти на старите българи обладаваше тоя вдъхновен певец. Той беше толкова много надраснал своето поколение, беше останал да живее в едно съвсем друго време и все пак – талантливият изразител на съвременна България беше типичен стар българин. Колко странно и хубаво светеха тия негови качества!

Преди да се пристъпи към издаване пълното събрание на съчиненията му, той държа много на това – да се обезщетят по-прежните издатели на неизчерпаните му книги, които влазяха в томовете на новоиздаваните му съчинения. Едничкия поискан от него аванс той нарече „заем“ и го върна най-точно, според обещанието си, неискано му от никого. Това го правеше Вазов, който толкова малко разбираше от практическите въпроси и дреболии на живота. Много пъти той ми повтаряше, че се стеснява да постави в последните си издания любовните стихове от „Майска китка“, отчасти за това, че се шокираше неговият морал, отчасти, че в неговите писания ще се възпитава младото поколение. Само в едно свое писмо той колебливо поиска да се поставят 2-3 стихотворения от тая сбирка.

***

Колко малко Вазов държеше на парите!

Само той и още един друг писател са приемали оня хонорар, който издателят им бе предлагал. Виждайки, че някой том ще излезе по-голям с прибавени още стихове и че с това ще се „забъркат” издателските сметки, той бързаше да предупреди с някоя записка, че се отказва от хонорара за колите „в повече”.

***

Дядо Вазов бе твърде чувствителен към всичко, писано за него. Но той не се озлобяваше никога и не беше злопаметен. На няколко пъти ми се сърди за неблагоприятни отзиви, намерили място в мои издания, и недоумяваше как, макар и като издател, мога да се солидаризирам с подобни отзиви за него. Четейки негодуващите му писма, удивлявал съм се за начина, по който след това той водеше разговора си с мене. След време той като чели съвсем забравяше за всичко това. Той мислеше, че Пенчо Славейков го съвсем отрича.

Еднаж му възпроизведох един разговор между мене и Пенча (за едни Вазови стихове и за Вазовото творчество) и можах да видя какви бяха в тоя момент неговите чувства. Знаех и Вазовото мнение за Славейкова и Вазовото желание. Те двамата, може би, щяха да се срещнат и търпят, ако Пенчо наскоро не бе заминал от България, за да не се върне никога. Присъствал съм един-два пъти на беседите между Вазова и д-р Кръстева. През време на последната война те се бяха сдобрили. Нито в присъствието, нито в отсъствието на Кръстева аз не забелязах у Вазова следа от неприязненост или злопаметство към един негов критик, който дълго и упорито бе го отричал в много отношения.

***

Последните години дядо Вазов се чувстваше, въпреки външното си спокойствие и бодрост, много сломен и покрусен. Рядко го виждах по-жив и весел. Даже често се оплакваше от неразположение, но най-вече го бяха сломили тежките удари на съдбата, еднакво силно засегнали и България, и него – нейния син и певец, който пя и плака винаги за нея и с нея. Всякога живо е у мене впечатлението как съсипана и изпълнена с болки и тъга биваше неговата душа, как печално се поклащаше неговата беловласа глава през тежките дни, които преживя народът ни. След войните аз не го видях никога така весел и разположен, какъвто той бе преди тях. И когато на няколко пъти напоследък ми изказваше желанието си да види поне издадени и последните томове от съчиненията си преди да умре – струваше ми се, че това негово желание едва си пробива път сред всеподавящата мъка и че примирението и спокойствието, с които той говореше за смъртта си, се раждаха от тая именно мъка…

А тая мъка ние – деца на друго време – едва ли бяхме в състояние да я разберем. Дядо Вазов бе започнал да живее за България в едно време, когато и не бе се родила голяма част от сегашните поколения. И при това, всред тях той се издигаше като колос. Мнозина, може би, не можеха да го видят добре. Само след като се отдалечим от една планина ние виждаме нейните гигантски размери, цялото нейно величие и пленителност. Така и когато Иван Вазов не е между нас, ние отдалеч ще виждаме напълно великото разнообразие и грандиозност на неговото творчество.

Следва: „СМЯТАХ, ЧЕ НА ТОЯ МОЩЕН СТАРЕЦ Е ПИСАНО ДА СТИГНЕ ГОДИНИТЕ НА БИБЛЕЙСКИТЕ ПАТРИАРСИ“