Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Как надушвам идващата революция

Откъс от Записки по революцията, изд. Милениум

 - Как надушвам идващата революция

„Може би най-революционният акт, в който човек

може да участва, е да казва истината“.
Марк Зим

…И лаещите кучета не могат да заглушат стъпките на революцията

„Няма такова нещо като последна революция.
Революцията е безкрайна“.
Евгений Замятин, „Ние”

Виновникът за тази книга е Васил Гарнизов – социален антрополог и фотохроникьор на поредния епизод от българската революция, започнал през юни 2012 година с окупацията на Орлов мост от „Зелените“. Спря ме в коридора на университета някъде през март 2013-а:

– Пак ври от революция. Защо не направиш публична лекция на тема „Що е то да си перманентен революционер?“. Да обясниш на студентите и колегите как перманентният революционер вижда света, как го чува, как действа в него, кое го прави различен от останалите?

Казах му да не ме занимава с глупости и отминах. Но въпросът му остана, загнезден в главата ми като треска в пръст: Какво е да си перманентен революционер? Лека-полека започнах да нахвърлям мисли в отговор. Резултата, година-две по-късно, държите в ръцете си.

„Времената“ винаги са революционни. Революцията е като пожар, постоянно тлеещ точно под повърхността на земята. В повечето време не се вижда. От време на време изригва на повърхността и оформя революционни изблици. А понякога изригва на много места наведнъж, които се свързват помежду си и оформят помитащ революционен смерч. После всичко угасва – но само на повърхността. Революцията си продължава отдолу до следващото изригване.

Какво означава всичко това? Най-просто казано: няма отделни революции, които се случват и след това изчезват. Има една революция, която от време на време излиза на повърхността, в различно време и на различни места. Но отдолу, под видимата повърхност, тя винаги съществува. И винаги е една и съща.

Както казва анархистът Прудон: „Никога не е имало такова нещо като отделни революции; има само една революция, една и съща, и вечна…“.

Съвсем друг е въпросът какво понякога се случва с резултатите от нейните изригвания…

Революцията, накратко, не е филмотека, състояща се от различни филми. Тя е сериал – има си отделни епизоди, но те са част от един и същ сюжет. Известен за историците факт например е, че през 1848 година революциите в Германия, Франция, Унгария и другаде избухват на практика едновременно – и че в повечето случаи не е имало никакъв начин да става дума за това някой да е подочул, че у комшиите има революция, и да е решил да се вдигне и той. Революциите са прекосявали границите по-бързо, отколкото което и да е тогава известно информационно средство. Ще рече: била е една и съща революция, избликнала едновременно на различни места.

Онзи, който разбира гореказаното, е винаги нащрек за признаците на задаващ се революционен епизод. Имайки тази чувствителност, този човек е винаги с единия крак извън реалността тук-и-сега, защото знае, че затишието е само временно. Той е способен да отличи обикновено протестно струпване на хора от началото на революционен изблик. Той е способен да „надуши“ задаващата се революционна вълна тогава, когато всички останали виждат спокойно, мирно и несъпротивляващо се общество. И само революционерът разполага с аналитичния апарат да прогнозира, участва и в някаква степен да влияе на поредния революционен епизод.

Пръв се опитва да опише това състояние на нещата професионалният революционер Лев Троцки. Той формулира концепцията за „перманентната революция“, която, положена в прокрустовото ложе на ортодоксалния марксизъм, изглежда горе-долу по следния начин:

Революцията, за да постигне своите цели, не може да „победи“ в една или група страни. Тя трябва да се разпространява като горски пожар, докато обхване всички страни в света. Междувременно в страните, в които вече е „победила“, революцията трябва за поколения напред да стане всекидневие – всеки ден да премила, отсява и преподрежда нещата вътре в човеците, около човеците и помежду човеците.

Според Троцки е катастрофално революцията да спира насред пътя. Ако остане само в рамките на една страна или група страни; или ако там, където е „победила“, спре, преди да е променила всичко, ще последва зашеметяващ откат назад, към най-лошите практики на положението отпреди революцията.

Троцки гледа на света през очилата на марксизма и това деформира онова, което той се опитва да види, макар опитът му за създаване на теория на постоянната революция да е искрен и автентичен. Проблемът е, че оставайки в рамките на маргинална и частична философия (марксизма), Троцки в крайна сметка предлага маргинална и частична теоретична конструкция.

Перманентната революция не е нещо съществуващо в рамките на определен исторически период, географско място или тип общество. Тя съпътства човека, откак той съществува като политически човек – т.е. откак живее в общности, в които процедурите по вземане на общите решения са структурирани, легитимизирани и ритуализирани; и откак живеещият в тези общности човек е осъзнал, че е важен в качеството си на индивид, а не на член на някакъв кошер.

Хората непрекъснато се оказват заробвани от своите творения: от властта, която формират; от институциите, които създават; от разказите, с които си обясняват света (и своето място в него); от нещата, които произвеждат. Те поглеждат света, който са създали, и не се разпознават в него. Той им е чужд, враждебен и потиснически.

Изпаднали в такава ситуация, хората минават през няколко фази на реагиране. Първата: „Как стана това?“. Втората: „Докога ще се търпи това?“. Третата: „Това повече не се търпи!“. И четвъртата: „Променяме всичко, за да се чувстваме отново у дома си“.

Троцки разпознава само една страна на революцията – прекъсването, рязката промяна. Но революцията е нещо доста по-сложно: тя представлява рязко прекъсване, чиято цел е връщане на нещата там, където са били във времето, преди светът да се е превърнал в чужд, враждебен и заробващ. Революцията е рязко движение, чиято цел е хората да се върнат там, където са се чувствали добре – у дома.

Не е случайно, че точно това е буквалното значение на „революция“ – „наново преобръщане“ (re-volvere).

Всеки изблик на революцията е, поне в началото си, опит на някакви хора да върнат контрола върху живота си, който по някакви причини са загубили. Това именно има предвид Хана Арент, когато пише в книгата си „За революцията“:
„Революциите на ХVІІ и ХVІІІ век, които на нас ни изглежда, че са проява на някакъв нов дух, духа на модерната епоха, са мислили себе си като реставрации…“.

И малко по-нататък:

„Американските революционери вярваха безусловно и честно, че искат да се върнат обратно към „старите времена“, когато нещата са били такива, каквито трябва да бъдат… онова, което те мислеха като реставрация, като възстановяване на древни свободи, се оказа революция…“.

Zapiski po revoluciata_korica

Започнах тази книга през 2013 година – почти четвърт век след края на комунистическия режим на Тодор Живков и след седем години пълноправно членство на България в ЕС. Докато пишех, потейки се в летните жеги, в София бушуваше протестът срещу назначаването на олигарха Пеевски за шеф на контраразузнаването в марионетното правителство на Пламен Орешарски. Предната пролет пък българите се бяха вдигнали срещу „монополите“ и поискали такова преструктуриране на властта, което да включва тяхно пряко представителство – за да няма повече заробващи ги монополи, нито потискаща ги власт. Година преди това „Зелените“ се вдигнаха, за да спрат заробването на природата от приятели на властта, отнемащи на всички ни правото на живот в здравословна среда. Малко преди това младите и образовани българи се вдигнаха, за да спрат опита да бъдат заробени (и като консуматори, и като производители) от ГМО, както и за да отблъснат опита да им бъде отнета свободата в интернет от споразумението АСТА. През януари 2009 година протестиращите издържаха на щурм на специалните жандармерийски части, докато искаха край на „фасадната демокрация” на тройната коалиция и си върнат истинската демокрация. През 1997 година българите се вдигнаха на революция, за да си върнат контрола върху живота, отнет им от изчезването на парите. През 1989-1990 година пък се вдигнаха, за да си върнат контрола върху живота, отнеман им в продължение на поколения от комунистическия режим…

Всичко това са епизоди от една и съща революция. Връщане на отнетия контрол върху живота – това е искането, което превръща излезлите на улицата хора от протестиращи граждани в „революционна тълпа“. Това искане може да отразява някаква реалност на „отнемане“ (Прага 1968) или да е по-скоро субективно чувство, не особено подкрепено с факти (Париж 1968). Но винаги става дума за рязко скъсване (преобръщане – volvere) със сега съществуващата властова ситуация, за да се върне положение, съществувало (та макар и илюзорно) преди това.

Английската революция, предвождана от Кромуел, стартира поради убеждението на хората (the people – т.е. народът, съставен от отделни хора), че кралят им отнема изконни права; това особено личи от дебатите в Пътни. Революцията приключва четирийсет години по-късно с конституционното установяване на „върнатите“ на народа (т.е. отнети от короната) права и свободи. Американската революция е отговор на това, че британската корона изсмуква все повече данъци, срещу което не предоставя все повече права и представителство – т.е. кралят буквално краде права от хората. Френската революция също стартира с искането за възстановяване на отнети права – за свикване на „генералните щати“, представителното народно тяло, несвиквано от векове (е, и с искането аристократите да плащат данъци като народа).
Революцията в Русия е, освен всичко друго, много закъсняла реакция на процеса – започнал при Иван Грозни и приключил в основни линии при Петър І – на отнемане на свободи и превръщането на всички руснаци в някакъв вид крепостни. Искането тук е да бъде върната „волята“ – т.е. свободата да определяш себе си.

Онова, което ние наричаме Априлско въстание, онзи, който го е подготвил – Васил Левски, нарича революция. В неговата мисъл тази революция е двойна: веднъж връщане към независимия живот на българската нация; и втори път – скъсване с Ориента и скок към западната цивилизация. Тази двойна същност на нашата революция я прави толкова сложна за концептуализиране и трудна за изпълнение, че вече век и половина не успяваме да изпълним втората й цел – вливане в западната цивилизация. Именно това се опитваме да свършим във всички припламвания на революцията в България от края на 80-те години насам.

Защо е толкова важен контролът върху собствения ти живот? Защото този контрол означава независим живот, а независимият живот е онова, което човекът най-много цени, откак съществува. Или да го наречем с по-българската дума – „самостоятелен“ живот.

Едно е да си генерал Максимус, главнокомандващ на имперска армия на Рим и подчинен само на императора философ Марк Аврелий. Друго е да си гладиаторът Максимус – роб, сечиво, убиващо други роби на арената за кефа на въшлясали провинциални лумпени. Но най-добре е да си просто Максимус – независимият фермер, нямащ над себе си нито императори, нито робовладелци.

„Човек трябва да стои изправен сам, а не да бъде държан в изправено положение от други”, пише император Марк Аврелий, покровителят и главнокомандващ на генерал Максимус.

Стремежът към самостоятелна изправеност е постоянен. Постоянен е и натискът върху човеците да не остават изправени. Затова е постоянна съпротивата на онези, които искат да продължат да стоят изправени. Както пише руският анархист Михаил Бакунин: „Да се бунтуваш, е естествено състояние на живота”.

Революцията е постоянно състояние на човешкия дух – там, където има такъв. Революцията е, с една дума, перманентна.

Разбира се, не навсякъде по света има човешки дух и затова не навсякъде революцията успява да намери своя дом. В Туркменистан например (познавам страната, живял съм там) революция не може да има, тъй като обществото там не е изработило концепция за независим живот – нито на ниво „полис”, нито на ниво „индивид”. Там са възможни само метежи и бунтове по конкретни поводи и с неясно формулирани искания.

След старта си революциите често стават утопични – отиват отвъд изправянето на хората и възстановяването на отнети свободи; и продължават към опити за изграждане на някакви умозрителни обществени утопии, в които никой никога и никого няма да може да потиска. В опита утопиите да бъдат изградени става обаче така, че никой не остава изправен. Всички са смазани от устрема на лидерите към съвършено ново устройство на нещата – устрем, рано или късно затварян в клетката на някаква доктрина. А доктрината, както ни предупреждава философът Бъртранд Ръсел, е краят и на свободата, и на творчеството, и на развитието.

Бойте се от революционери, въоръжени с доктрина! Защото именно те правят така, че уж съвършеното състояние на нещата в крайна сметка се оказва елементарно робство, добре познато от зората на човечеството – именно онова състояние, оттласквайки се от което хората постепенно се изправят.

Тази крайна спирка на много (не на всички обаче) революции не отнема силата на обобщаващото съждение, че в мига на своето начало всички революции – т.е. всички припламвания на единната перманентна революция – са „консервативни“ (реставрационни по Арент). Хората не искат внезапно притичване напред във времето към нещо никога невиждано; те искат връщане на нещата там, където са били, преди хората да се окажат наведени – там, където хората са били изправени.

Да огледаме отново основните революции. В дебатите в Пътни (1647)* крайните революционери, левелърите, водени от полк. Томас Рейнсбъро, настояват да се възстанови съществувалото някога (според тях) справедливо представителство на народа във властта. Американската революция започва с искането за отмяна на промените, налагани напоследък от британската корона – т.е. увеличаването на данъците без съответстващо представителство. Отново става дума за връщане към предишно състояние на нещата, а не за скачане напред към нещо неизвестно. Войната с Британия започва, когато короната отказва да обсъжда представителството на американските колонисти във властта. Един от първите лозунги на американците е: „Не стъпвай върху мен!“ – т.е. не ми отнемай достойнството.

Френската революция на свой ред започва с „Тетрадки с оплаквания“ на трите съсловия, свикани в Генерални щати за пръв път от столетия.

Да огледаме ситуацията. Първият акт на революцията – свикването на Генералните щати, е очевидно консервативно/реставрационно действие: възстановяване на отдавна неглижирана представителна институция, вкоренена в Средновековието. Патосът на „тетрадките“ е насочен към преодоляване на натрупали се с времето (т.е. докато Генералните щати не са заседавали) несправедливости и „появата на закони, които заплашват собствеността, свободата и сигурността (на гражданите)“.

Ще рече, пак става дума за връщане, за „ре-волюция“. Към „светло бъдеще“ се тръгва едва тогава, когато третото съсловие обявява останалите съсловия за нелегитимни, а себе си – за „народа“.

Февруарската революция в Русия от 1917 година започва с лозунга „Хляб!“ и продължава през март с „Мир!“. Пак става дума за връщане към нещо предишно – към времето, когато е имало и хляб, и мир. Едва през април се появява лозунгът „Долу самодържието!“ – т.е. искането да се махнат онези, които направиха така, че от времена, когато е имало хляб и мир, се е отишло към времена, в които няма нито мир, нито хляб. И едва през есента всичко това ескалира в искане за скок напред в историята.

За революциите, прекършили комунистическата система след 1989 година, вече стана дума – всички те искат възстановяване на условията отпреди комунизма, при които е било възможно човек да стои самостоятелно изправен.
Нещо подобно се случва с Арабската пролет. Тя започва с лозунга „Народът иска падането на властта!“, но в началния си вариант „падане“ означава „слизане на властта долу, при народа“. Едва с намесата на организирани политически групи „пролетта“ започва да гледа към някакво утопично бъдеще („Народът иска джихад!“ или „Народът иска халифат!“).

Но дори в този случай точно Арабската пролет се оказва отчаян опит за мащабно обръщане на историческото време – за възстановяване на епохата, в която арабите са били обединени в халифати и са били доминиращата цивилизация. Според тази идеология европейците са станали доминиращи тогава, когато арабите са се разделили и са спрели да живеят в режима на халифат (т.е. на религиозна държавност). И затова от десетилетия арабските екстремисти са убедени, че начинът отново да доминират над европейците е да се върнат към единение и режим на халифат (подробности – в книгата на Бърнард Люис „Къде нещата се объркаха?” ).

Наричам тези хора „екстремисти”, а не „революционери”, не защото те не искат ре-волюция (преобръщане назад). Техният идеал не са изправените, самостоятелни индивиди, а държави, мачкащи други нации, както и своите граждани. Но дори и в страните от Арабската пролет не всичко е минало в ръцете на носталгични екстремисти. Продължават да съществуват огромни групи хора – както например се видя след преврата в Египет, които искат държава, основана върху светски и демократични принципи – т.е. държава, в която е възможно човек да стои изправен и да води независим живот.
Историческите по значение протести в Турция от 2013 година също илюстрират елемента на „връщане” в революцията. Започнали с искането за връщане на защитения статут на най-големия парк в столицата, протестите продължиха с настояването за възстановяване на светския характер на държавата, постепенно подкопаван от режима на Ердоган.
Да не говорим за украинската революция на Евромайдана от 2013-2014 година. Тя е класика. Започна с искане за връщане на положението отпреди мига, в който президентът Янукович отказа да подписва споразумение за асоцииране с ЕС и анонсира обратната политика – на сближаване с Русия. И продължи с настояването, за което десетки дадоха живота си, за отхвърлянето на постсъветския модел на управление и отиването не към непозната утопия, а към познатото, отдавна установено в Европа състояние на либерална демокрация. За излизане от състоянието на зависимост и влизането в състоянието на независимост.

„Ре-волюция“ обозначава постоянно случващ се процес (разделен на различни случки във времето) на възстановяване, на ставане-наново. Онзи, който не само разбира, но интернализира това, развива особен поглед върху нещата около себе си. Той непрекъснато монитира ситуациите, в които хората са принуждавани да се навеждат – и е способен да схване още първите признаци на онази прекипяваща обида, която в крайна сметка довежда до бурно, ре-волюционно изправяне-наново на крака. Такъв човек, разбира се, е способен и да схване кога наведеното състояние на живот се приема за легитимно – т.е. кога няма потенциал за революционна ситуация.

Разбира се, трябва и опит – собствен опит, защото революцията се научава и усвоява на улицата. Както само опитният шофьор може отдалеч да усети, че наближава мястото на голяма катастрофа, така само опитният революционер може да надуши революцията, задаваща се зад ъгъла.

Това не е автобиография. Няма неща като „родих се… израснах… ожених се… разведох се… много обичам туршия по лясковски“. Има само онова, което пише на корицата – лични записки по различни аспекти, елементи и проявления на единната никога не свършваща революция за периода от 1962 година и до сега. Всичко това е положено в историята на тези десетилетия – като се започне от Кубинската криза и се стигне до Кримската. Записки ще рече – есеистични по форма и не особено структурирани като съдържание редове, които се стремят да представят по най-„цветния”, непосредствен и разбираем начин някакви случващи се неща, които намирам за важни.

Личните ми спомени имат за цел да илюстрират философската позиция (Хайдегер, Бергсон), че истинското разбиране е възможно само тогава, когато човекът, искащ да постигне разбирането, не се ограничава само с наблюдение и анализ, но и участва в онова нещо, което иска да разбере.

И, разбира се, наблегнал съм на онези моменти и ситуации от живота на един „буден“ човек, в които той постепенно се превръща в революционер – в човек, който се съпротивлява, изправя и участва в общите дела.

Или по Арент: „Политическата свобода, общо казано, означава правото да си участник в управлението – или не означава нищо“.

Тази философия е разработвана в началото на ХХ век. Есеистичната форма на книгата пък е част от жанр, стигнал своя апогей в късния ХІХ век. Ползвам тези жанрове не само защото са ми познати и са потопени в едни от най-революционните столетия, виждани в човешката история, но и защото те са последните в историята, които ми позволяват да опиша само с думи онова, което искам да опиша.

Истината е, че днес, в ХХІ век, по-адекватно би било да ползвам някакъв мултижанр, включващ движещи се картинки, аудиовизия и подобни. Това обаче е занимание за революционерите, стигнали пълнолетие в ХХІ век. Аз тези модерни жанрове не ги владея, защото съм революционер-традиционалист, от „старата школа” – школата на думите, положени върху хартия; и на действията, извършвани от собственото тяло из публичните места в „полиса”.

Откъс от „Записки по революцията: в България и другаде“, изд. „Милениум“

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg