Как НЕ се прави реставрация

„Даскале, кажи и ти нещо бе,
кажи нещо я за Филип Тотя, я за Крума Страшний…“
(А. Константинов)

Че у нас на културните и историческите ценности се обръща внимание само колкото да бъдат съсипани, не е някаква тайна. Легитимираното институционално отношение към високата култура и в частност към историческите и археологически забележителности е като към нещо скъпо и безполезно, от което няма как да се отървем, но все някак трябва да пробутаме на общественото мнение. Интуицията на овластените кадри в това отношение е, че общественото мнение ще преглътне всякаква глупост, стига тя да се опакова в що-годе лъскав целофан. Какво толкова? Някакви си там римци, тракляни… Ти инфраструктурата дай!

Останките на Ларгото

До Баня баши джамия в София при ремонт бяха разкрити останките от импозантния късноантичен център на града. И кметът, и лицата, отговарящи за културната политика на столичната Голяма община държаха подобаващите за случая речи. Стана дума за периода на Късната римска империя, за Константин Велики, за претория на градската управа, за едикта за веротърпимост на император Галерий, издаден (може би) в Сердика, както и за Сердикийския събор. Всичко това е напълно в реда на нещата и би се случило във всеки голям европейски град, където са направени интересни и важни археологически находки.

Дотук – чудесно.

Антична Сердика

Истината е, че тези останки не са някаква тайна. От десетилетия е ясно, че под Ларгото, тоест между джамията и издигнатите в сталински ампир плюшено-мраморни гиганти на ЦУМ, Министерския съвет, Президентството и хотел „Балкан“, се намира по-голямата част от античния град. В подлеза между бившия Партиен дом и Министерския съвет е Източната порта на Сердика и там има чудесно запазен строителен надпис на старогръцки език от времето на императорите Марк Аврелий и Луций Вер, тоест ІІ в. След пораженията от военновременните бомбардировки София е имала възможността да разкрие античния си център, но новата власт е предпочела да осигури собственото си безсмъртие чрез огромни сгради. Ремонти и разчиствания показват ту Западната порта (в пространството зад католическата църква „Св. Йосиф”), ту римска кула (точно под кръстовището на бул. „Мария Луиза” и ул. „Екзарх Йосиф”).

Строежът на метростанциите „Сердика” и „Сердика-2”, както и продължителните работи около подлеза при средновековната църква „Св. Петка” показват още и още находки. В по-широкия периметър на градския център са и амфитеатърът, така наречената Сердикийска арена (на ул. „Будапеща” и бул. „Дондуков”), и некрополът на хълма под древната базилика „Св. София”. По-далеч от центъра е раннохристиянският мавзолей или църква с мартириум в кв. „Лозенец”, недалеч от Южния парк.

Като много други български градове, София е била значителен център за римската администрация на Балканите и между ІІ и VІ в. е застроена по впечатляващ начин. Разбира се, това се отнася и до всички други европейски региони из териториите на старата империя – общо взето, от Добруджа до Шотландия. Въпросът е как се отнасят различните съвременни държави и общини към това наследство. Дали българският пример е най-добър?

Арената

Амфитеатърът или арената все още не са особено видими за публиката. Известна част от съоръжението е включена в цялостния вид на хотел „Арена ди Сердика“ и общината уверява гражданите, че това е особено добър вид съхраняване на античния обект.

Интересно, че например градските власти в Рим, Верона, Помпей, Ним и Оранж са решили въпроса с местните антични театри и амфитеатри по съвсем друг начин. Там тези паметници изцяло се разкриват, частично се възстановяват (при това – по възможност с оригинален материал!) и се превръщат в източник на интерес и доходи за града. Изглежда обаче, че в София правим нещата по-добре, отколкото в Рим. Нека припомня: градската арена на Рим е Колизеят. Ще спестя на публиката думите, които някогашният кмет на София, а днес министър-председател на България, казва по адрес на археолозите при новината, че на мястото, предназначено за хотел, има римски амфитеатър. Те са нецензурни. Ще припомня само два факта: че при строеж на магистрала при село Дрен беше унищожен огромен неолитен некропол, сравним по значение с коя да е голяма примитивна структура в Европа, от който спасителните разкопки извадиха сериозно количество златни украшения. И че при предишния мандат на сегашния шеф на кабинета беше направено всичко възможно, за да се отмени законовото изискване за пълно археологическо изследване на всяка строителна площадка. Читателите сами ще си направят изводите.

Добри практики

В Рим също така много внимават как се прокарва метрото – защото това е Рим. На всяка крачка има Античност. У нас това не е точно така. Впрочем, отношението към древността в София е сравнимо и с отношението към модерното ни архитектурно наследство, защото множество интересни къщи на стари фамилии от началото на ХХ в. бяха унищожени в трескава строителна дейност, а можеше и трябваше да бъдат спасени. Разбира се, съществува контрааргумент, че нуждите на живите понякога стоят над историческите съображения, но всъщност в София има достатъчно място за ново строителство и без да досъсипваме архитектурното, историческото и археологическото богатство на столицата. За такъв вид мислене обаче може би се иска друг тип отговорност, непозната на последните няколко администрации в общината.

Лего срещу археология

Да се върнем при Ларгото. Новоразкритите останки от антични сгради и улици дълги месеци стояха като изоставени. Там не течеше никаква дейност по доразкриване, съхраняване и улесняване на достъпа на туристите и гражданите. Появиха се локви и бурени. После, в началото на сегашната есен, в разкопките между джамията и ЦУМ започна усърдна дейност. Само че в случая това става с цената на поредна нова бутафория. Появиха се чисто нови римски руини. Псевдоруини. Всеки може да иде и да види как останките бяха вдигнати с по метър нагоре, без при това да е отбелязано къде завършва оригиналната римска зидария и къде започва реставрацията.

Реставрации и фиксиране на старинни обекти, естествено, се правят по цял свят. Само че например в Помпей и в Атина, където работят поколения водещи археолози и е създадена истинска школа по опазването и разкриването на древните градове, винаги ясно личи докъде е античната стена и къде започва надграждането. В случая това изискване не само не е спазено, но имаме още един болезнен случай на фактическо унищожаване на част от разкритите останки, както вече стана едва ли не ежедневие в България.

Отношението на общината към миналото силно взе да заприличва на създаването на филмови декори в Бояна – или, още по-иронично, на вицовите ситуации в недалечно Скопие. След като македонските ни братовчеди започнаха да строят чисто нови древности, у нас беше последван челният опит и се зае да замени неугледните римски развалини с нови и по-красиви. Както беше казал министърът на, извинявам се, културата: малко бутафория няма да навреди. Показателно отношение, което при това съвсем предвидимо ще предизвика реакции, защото след последните нелепости около Плиска човек трябва да е напълно лишен от здрав разум, та да не предвиди, че на публиката не може непрекъснато да се сервира кич.

Отношението на столичната Голяма община, на министъра на културата и на директора на Националния исторически музей към старините е много романтично и дори напомня поставянето на изискано полуразрушени колони и псевдоантични статуи в именията на скучаещите аристократи от ХVІІІ в., но всъщност напълно противоречи на добрите реставрационни практики и е подмяна на истинското минало с измислици. Щеше да е много добре, ако София беше взела пример хайде, може би не чак от Рим, но поне от Стара Загора, където античната улица срещу библиотеката и Регионалния исторически музей е реставрирана с вкус и – до голяма степен – с оригинални материали, открити на място. Във всички случаи Скопие не може да ни бъде пример. Нито Дисниленд.

Новобългарски бутафоризъм

Ако изобщо има добър пример за реставрация и достъпност на археологически обект в столицата, то той е в некропола под базиликата „Св. София“. Вкусът може да се възпита и с относително малко разходи, така че да не се налага отношение към историята като към нещо неудобно, скучно и нуждаещо се от очовечаване по циркаджийски (със светещи очи). Вероятно и средствата за килограм и нещо злато и скъпоценни камъни за фентъзи-реплики на царски корони в Националния исторически музей можеха да бъдат вложени по-успешно в по-добра концепция за съхраняването на истинския римски център. А не за унищожаването му.