Софийска филхармония МЕГАБОРД

Как от герои Ботев и Левски станаха икони

Днешният патрЕотизъм е римейк на комунистическата идеология за Възкресение на националните фетиши

Деян Жеков в образа на Христо Ботев във филма „Ботев“ на Максим Генчев - Как от герои Ботев и Левски станаха икони

Деян Жеков в образа на Христо Ботев във филма „Ботев“ на Максим Генчев

Гледах филма „Ботев“ не като изкушен киноман, а като историк. И не искам да обсъждам качествата му или тези на създателя му. Гледайки го, си мислех кое за автора е било важно в неговия продукт. Защото, несъмнено, кратко запознаване с публичните изяви на Максим Генчев го прави ярък представител на цяла плеяда посткомунистически „културтрегери“, за които арогантността, безпардонността, цинизма и самовлюбеността са иманентна част от тяхната персона. Тези типажи са често и медийните идеолози на съвременния патрЕотизъм, от който боледува обществото ни. А техните продукти, почти без изключение, намират лесно държавно спонсорство.

Да започна по-отдалеч. Днешният патрЕотизъм е бил полезен през XIX век по време на Възраждането. Тогава в Европа ферментират нациите, а покрай тях възникват нови държави въз основа на триединството на етнос, език и територия. Така възникват Италия и Германия, а по-късно – след разпада на земните империи (Отоманската, Австро-Унгария, Русия) и редица държавици в Централна и Източна Европа. Тогава възниква и България, но непълноценно, заради което ще води поредица войни през XX век.

Възникването на българската нация е сложен процес и не е предмет на този текст. Но патриотизмът на XIX век е обслужвал през тогавашните писатели и поети – с най-голяма заслуга на Вазов – именно тази цел. Затова понятието „отечество“ е винаги на първо място. Постепенно се изгражда пиетет към това абстрактно, невъодушевено понятие, а след това героите, които загиват за него, стават неприкосновени идоли, някои дори канонизирани. Но забележете – далеч не всички загинали поборници стават идоли, а само една видна група от тях: идеалистите.

Поборниците са били три групи – откровени хайдуци, които са виждали в политическия аспект на своите действия основа за бъдещи облаги – като някои от първите войводи на чети. Втората група са били прагматиците – имали са качествата за революционери, но не са били готови да си жертват живота на всяка цена – много от тях доживяват Освобождението и след това стават български държавници. Нещо повече – те се опитват да заглушат подвизите на третата група – идеалистите, и са неглижирали тяхното дело, оставяли са без помощ роднините на загиналите идеалисти, искали са цялата слава за себе си. За идеалистите не само идеята за свободното отечество е била водеща и са станали известни с нея, но и са били готови да си жертват живота за нея. Вероятно затова Ботев и Левски стават българските икони.

Вазов – най-вече със своята „Епопея на забравените“ – увековечава митовете за идеалистите и ги поставя на българския олтар на Свободата. Но важни за поколенията стават не толкова техните завети, колкото техните ликове и дело. Нали и днес всички честваме героите, но не следваме заветите им? Защото се следват реални хора, а не идоли, които по дефиниция са недостижими. Младата българска нация има нужда от герои идоли, когато нейното обединение е било върховна национална цел. Обичта към абстрактната родина, отечеството е на пиедестал.

Защо абстрактна? Защото родината е в съчетание с народа като едно цяло. Тук все още няма място за отделния човек. Конфликтът народ – човек на литературно ниво, а след това и на културно-обществено ниво започва в началото на XX век с появата на литературния кръг „Мисъл“ и по-късно на символистите. В този кръг са Пенчо Славейков, Яворов, д-р Кръстев. Известна е тяхната продължителна битка с Вазов за качеството на поезията през дискурса на народа, Родината (Вазов) срещу човека с неговата личност, достойнство, чувства („Мисъл“). И кое е по-важно – всъщност изниква и въпросът какво е патриотизъм. Но още оттогава, като че ли европейският полъх в език, култура, изкуство, образование, мода остават запечатани на ниво интелектуалния елит.

Разликата с днес е, че този елит управлява основно Третата българска държава до 9 септември 1944 г. И той налага поведенчески модели. Да, отечеството, държавата, нацията остават основната парадигма заради борбите за национално единение. Но целият ни елит е минал през Европа и сме равностоен народ в Лигата на нациите.

Новата власт след 9 септември 1944 г., излъчена от най-малообразованите прослойки с доминантна ориенталска култура, която лесно адаптира азиатско-съветската – има нужда от култове. Дотогава всъщност е нямало.

„Култът беше чужд на българите, създали богомилското движение – пише Георги Марков в „репортажите“. – Той кацна със самолета на Георги Димитров от Москва.“

Народ, съставен от личности, не може да бъде управляван по съветско-болшевишки маниер. Затова те са избити или низвергнати до „бивши хора“. Нужен е народ, който да се кланя на култове. Наред с комунистическите герои започва култивацията на Левски и Ботев. Апогеят е през 80-те, във връзка с честванията „13 века България“. В тази връзка се появяват серия кинофилми за българските царе, а по телевизията вървят сериали по „Записките“ и за Петко Войвода. Прави се опит за култивация на самото „българско“ за сметка на хората с друго етническо и религиозно самосъзнание – в подготовка за Възродителния процес.

Всичко това е научно доказано – национализмът е последният пристан на всеки тоталитаризъм. Къде е човекът, личността с нейното достойнство, чест, гордост, мъка…? Той е непотребен, защото е длъжен да бъде елемент от народната маса.

Това е изворът на днешния патрЕотизъм – римейк на комунистическата идеология за Възкресение на националните фетиши, за да може да бъде контролирана и направлявана народната маса от (поставен отвън) вожд.

Какво е истински патриотизъм? Най-вече да разбираме всичко по-горе. Да приемаме всичките ни герои със собствените им достойнства и недостойнства. Ако не можем – да не поддържаме фетиши. Да се опитваме да създаваме и възпитаваме добри и образовани хора, които да стават личности, съпричастни с другите хора. Да станем модерно солидарно общество, което да си избира водачите по достоен, честен начин. Които избрани, да осигуряват бюджети за други достойни творци, които ще бъдат на нивото на XXI век. На нивото на Човека.

За да „бъдем равни на другите европейски народи“.

Вижте още: ИСТОРИЯТА НА БЪЛГАРИЯ КАТО ДЪВКА ЗА БАЛОНЧЕТА


Текстът е от профила на автора във Фейсбук, публикуваме го с негово разрешение. Заглавията са на „Площад Славейков“ – бел. ред.

 

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах