Как отворих вратите на ада за превода на „Под игото“

Преди два месеца някъде из рекламите на Фейсбук ми попадна заглавието „Под игото. Пълен текст на съвременен български език“. Масово рекламирана книга, сигурно се е мяркала пред очите на повечето български потребители и те са я подминавали с обичайна слепота за търговски послания.

Само че аз кликнах върху рекламата и си поръчах странното издание. В продължение на повече от месец то стоя неразгърнато в библиотеката ми, все не стигаше време да го проуча. После, като на шега, го отворих и се изумих. Също почти на шега написах текст върху това, което видях и което ме потресе. Текстът отлежава цяла седмица, преди да бъде публикуван. На следващия ден се обадиха от Би Ти Ви и се започна…

Вижте още: ПЪРВИЯТ БЪЛГАРСКИ РОМАН, ПРЕВЕДЕН НА БЪЛГАРСКИ ЕЗИК

Ако знаех, че това ще отвори вратата към словесния фейсбукарски ад, вероятно още нямаше да съм отворила книгата.
Ако знаех, че ще се стигне до призиви за изгаряне на изданието, подкрепени от кмета на едно от най-будните възрожденски градчета, нямаше да поръчам това томче изобщо.

Тогава не си дадох сметка, че свещените крави не бива да се сритват отзад. Че „Под игото“ е повече идея, отколкото книга, а идеите имат свойството да се деформират, когато попаднат в преднамерени умове.

Продължавам да твърдя, че по текста на Иван Вазов е пипано с мръсни ръце. Бих била също толкова възмутена, ако това се беше случило с която и да е българска книга, дори с такива, които не заслужават втори прочит. Продължавам да твърдя, че така нареченият „превод“ може да навреди на децата повече, отколкото да им помогне. Не защото ще десакрализира светиня, а защото ще изкриви познанията им – просто „преводът“ е некадърен.

Иван Вазов е патриарх на българската литература, това всички сме го учили в училище. Но са пропуснали да ни обяснят кое от значенията на думата „патриарх“ имат предвид. Той не е свещена глава на българското национално всичко. Той е родоначалникът на съвременната литература. Той е първият в родословното ѝ дърво. Затова трябва да се преподава с почтителна снизходителност към литературните му умения и с огромен респект към приноса му за литературната история. Само той, самичък, е дал първообразите на всички жанрове в огромното си творчество, издавано накуп само веднъж в 22 тома преди много години. Това е изключителен труд, огромен и неизмерим е приносът му. Ако обаче днес някой повтори това, ще бъде с основание заклеймен като графоман. Не е възможно да поддържаш високи нива във всички форми, абсурдно е. Вазов също не е успял. Има очевидни нелепости в произведенията му, има смехотворни неща. Ето това стихотворение например също е на Иван Вазов:

Хрупат козиците шумица млада.
Вехнат дръвчетата, гинат гориците,
извори съхнат, изчезва прохлада…
Хрупат козиците.

Губят се сенчици, няма зелено,
песни замлъкват, избягали птиците,
камък озъбва се, де бе засмено.
Хрупат козиците.

Всички гневим се, крещим гръмогласно:
„Дайте да пазим от смърт планиниците!“
Следва злодейство вековно, ужасно:
хрупат козиците.

Та нека не обиждаме българската литература, като я равняваме по първообраза ѝ. Вазов е безспорен, важен и изключителен, но не е мерило. Да го използваш като основен пример за литературно качество е все едно да твърдиш, че красотата на дървото е в корените му.

За тези неща трябва да се говори спокойно, без опасения, че някой може да те обвини в липса на родолюбие. И за това Вазов не може да бъде мерило. Не е нужно да го превръщаме в икона и същевременно да караме децата да го изучават като модерно достижение, по което да изграждат представата си за света. Трябва да поставим цялото му творчество в контекст – в контекста на историята, на литературата, на България като цяло. Страшно е, когато не го правим.

Тогава се раждат подобни извращения като призивите за саморазправа или съдебно преследване на „преводачката“ Нели Стефанова. Тя не е виновна в нищо повече от некадърност.

„Под игото“ няма нито една съвременна адаптация. Не е филмирано, не е преразказано като съвременна история, както често правят с „Хамлет“ и „Ромео и Жулиета“. Невъзможно е да се направи, защото то не е класика от класически тип, в него няма извечни човешки проблеми, които да поставя за пръв път по безспорен и неповторим начин. То може да съществува само в контекста на своето време. Но този контекст е вече изкривен, превърнал се е в отражение на отражението си. Децата днес не биха имали затруднения да разберат романа, ако познаваха повече историята, но не от патриотично въодушевения ракурс, който им се предлага навсякъде. Проблемът е в липсата на обща представа за това как са изглеждали нещата по времето на „Чичовци“ например. Липсват помагала и пособия, които да разказват за това, няма филми и сериали, които да пресъздават правилно атмосферата. По радиото отдавна не звучат песните от възрожденската епоха. Две поколения вече раснат в пълна изолация от идеята за българското Възраждане. За тях то е празни думи и скучни уроци.

Затова „Под игото“ на съвременен български език звучи нелепо – то е грубо вмъкнато в една вселена, в която няма място за него. Затова и много от хората, научили за съществуването на тази книга, я приеха като заплаха, като тумор, който трябва да бъде отстранен. Тя просто идва извън контекста и се опитва да създаде нов. А това не става механично и без истинска емоционална и мисловна връзка с миналото.

С чисто сърце подкрепям идеята за адаптация на „Под игото“, която да го пренесе с любов в днешното време. Смятам, че трябва да има не просто книжна адаптация, а да се вплетат в съвременен контекст образите, създадени от Вазов, героите, които са носители на истинската българска народопсихология. Да се направят филми, в които да срещнем и чорбаджи Марко, и чорбаджи Юрдан, да видим вплетени в днешния ден и Кралича, и Стефчов, и Рада, и хаджи Ровоама. Да ги опознаем, да ги осъзнаем. Те не са просто литературни герои, те са предците ни, чиито характеристики продължаваме да носим.

Вазов е бил изключителен майстор в изграждането на живи образи. А отношението ни към „Под игото“ ги превръща в безплътни недосегаеми светци – и тях, и автора им.

Време е за качествена, интелигентна адаптация на цялата идея за развитието на България, за преосмисляне на Възраждането. Иначе ще си останем завинаги под игото на собствените си доброволно приети заблуди. И ще горим книги, а Мунчовците ще стават все по-малко.