Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Как Пипи Дългото Чорапче спаси света

75 години от появата на първата детска супергероиня, която показва, че инатът, самохвалството, лъжите не правят децата лоши, а правилното възпитание не носи щастие

Корицата, с която Пипи Дългото Чорапче е позната по целия свят. - Как Пипи Дългото Чорапче спаси света

Корицата, с която Пипи Дългото Чорапче е позната по целия свят.

Преди точно 75 години на света се появява за пръв път Пипи Дългото Чорапче. Идва, за да преобърне света. Всъщност Пипи поставя началото на съвършено ново разбиране за децата, което бавно и постепенно се разпространява от Швеция в цяла Европа. Именно на нея (и най-вече на нейната създателка Астрид Линдгрен) трябва да благодарим за това, че днес домашното насилие над деца е срамно и престъпно деяние.

„Трудно е да бъдеш дете! Сложно е, много сложно. Това означава, че трябва да лягаш, да ставаш, да се обличаш, да ядеш, да си миеш зъбите и да се секнеш, когато е удобно на възрастните, а не на теб. Това означава да ядеш ръжен хляб, когато искаш бял, че трябва да търчиш до магазина за мляко, когато просто ти се чете. Означава още, че трябва без оплаквания да изслушваш много лични забележки от всеки възрастен за външността си, за здравето, облеклото и бъдещето си. Интересно какво ще стане, ако възрастните бъдат подложени на това.”

Това е откъс от статията „Младежкият бунт”, която излиза на 7 декември 1939 г. в стокхолмския вестник „Dagens Nyheter“. Подписана е от 32-годишната домакиня Астрид Линдгрен, майка на две деца. Статията е базирана върху есе, което нейният 14-годишен син Ларш пише за училище – „За изкуството да бъдеш дете”. При разговора си с него Линдгрен разбира, че този въпрос вълнува нея повече, отколкото сина ѝ. От това се ражда статията, написана от името на момче, осъзнаващо, че позицията му на дете го лишава от права. Линдгрен забелязва, че възрастните имат много изисквания към децата, но не отчитат техните желания и емоции, и подчертава колко непоносим би бил подобен живот за възрастните.

Преди да стане майка и домакиня, Астрид се е пробвала на журналистическото поприще. Едва 16-годишна, фермерската дъщеря от малко градче в Швеция заявява на родителите си, че ще стане журналист и започва стаж в местния вестник. Първоначално пише дребни дописки за селския живот, оформя некролозите във вестника, но когато става на 18 през 1925 г., организира женски поход – 300 километра пътешествие с приятелки от училище, с което се опитва да докаже, че жените са способни да преодолеят подобно разстояние без мъжка помощ. От това се раждат репортажи на живо, които тя изпраща с телеграми в редакцията.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

На следващата година Астрид забременява от женен мъж – това е издателят на вестника, в който стажува – и заминава в Стокхолм, за да не донесе позор на семейството си. Докато е бременна, ходи на курсове по стенография и машинопис. За раждането отива в Дания, защото там може да се намери семейство, което да поеме детето за временно отглеждане. Оставя сина си Ларс на подходяща двойка, връща се в Швеция и се опитва да си намери работа. През следващите години пътува непрекъснато между Стокхолм и Копенхаген, за да вижда сина си. Това продължава до 1931 г., когато се омъжва за Стюре Линдгрен, чиновник от канцеларията на Кралския автоклуб, и успява да си вземе Ларс. През 1934 г. се ражда дъщеря ѝ Карин, а Астрид напуска работа и става домакиня, посвещавайки цялото си време на децата си. Това променя фокуса на нейните разбирания. Започнала като феминистка, защитаваща правата на жените, Астрид бързо разбира, че правата на децата са в много по-плачевно състояние.

Традициите в Швеция по въпроса с отглеждането на деца по това време са доста противоречиви. Само 30 години по-рано, през 1902 г. е отменен закон, който задължавал родителите да наказват строго децата си за техните провинения, и е приет друг, в който се казва, че тежестта на наказанието зависи от решението на родителя. Телесните наказания се смятали за приемливи и дори желани, стига да не водят до тежки увреждания. В училищата било същото – през 1928 г. отменят физическите наказания в гимназиите, но в по-малките класове си оставало като преди – децата редовно понасяли бой с пръчка и дърпане на уши. Било нормално учителят да оскърбява, унижава и да оказва психологически натиск над учениците. Това се случвало редовно и на обществени места. Протестантските проповедници твърдели, че детето трябва да бъде дори насилствено научено на послушание и почит към възрастните. Смятало се, че силната майчина любов може да му навреди. Прегръдките били неприемливи, достатъчно било ръкостискане с родителите, за да се засвидетелства привързаност. Детето не било личност, а обект – за държавата, за учителите, за родителите. Линдгрен осъзнала какви проблеми създава това за децата в бъдеще. Това става причина за статията „Младежкият бунт”.

За съжаление, текстът на Линдгрен излиза на бял свят в неподходящо време – започва Втората световна война. Швеция, макар и неутрална, се подготвя за последствията ѝ. Астрид започва да си води дневник за живота в обкръжената от война в страна. Описва шведския бит, събира новини от фронта… Именно в една от тетрадките си от това време тя пише:

„Националсоциализмът и болшевизмът са два динозавъра в схватка”.

През зимата на 1941 г. малката Карен се разболява от пневмония. Майка ѝ стои до нея денонощно и я развлича с истории, в които се разказва как може да бъдеш силен, дори ако си малък. Главната героиня на тези истории се нарича Пипи.

Пипи се появява като идея, а не като персонаж. В самото начало тя е нещо като Супермен – силна, богата и независима. По това време Астрид усърдно изследва образа на комиксовия герой Супермен, записки от този период могат да бъдат намерени в дневниците ѝ. И докато постепенно превръща Пипи в истински герой на приказка, тя ѝ дава някои от неговите характеристики. Пипи живее сама, без родители. Тя е приказно богата, има купища златни монети в куфара, които харчи, за да прави другите щастливи. Тя е почти карикатурно силна – може да вдигне кон и да победи възрастен мъж. Освен това е абсолютно пряма и искрена.

Но за разлика от Супермен, Пипи е дете. Тя прави каквото си иска – пие лимонада от каната, яде сладко, разказва страхотни истории и винаги поставя свободата преди правилата.

Първите приключения на Пипи остават завинаги само до леглото на болната Карен. Едва през 1944 г. Астрид Линдгрен решава да запише превърналата се в семейна приказка история за Пипи. Писателката навехнала крака си, и за да запълни четири седмици в леглото, решила да подари на дъщеря си за рождения ден саморъчно направена книжка с историите на Пипи и нейните приятели – Томи и Аника. Изготвила два екземпляра с авторски илюстрации. Единия дала на дъщеря си, а другия изпратила в издателство „Albert Bonniers Forlag“.
Собственикът на издателството Герард Бониер прочел ръкописа и изпитал ужас – Пипи можела да даде много лош пример на децата и да ги направи непослушни и неуправляеми. Изпратили на Астрид писмо с отказ, в който любезно излъгали, че не приемат книгата, защото са запълнили графика си за 2 години напред, но и намекнали, че главната героиня е прекалено модерна за консервативна Швеция. По-късно Бониер признава, че книгата му се е сторила забавна, но се е изплашил от последиците – представил си как хаосът на света може да се пренесе в детските стаи.

По тази причина Линдгрен не дебютира като писател с Пипи, а с доста по-разумната героиня Брит Мари. Веднъж тя вижда във вестника обява за конкурс за роман за момичета. Издателство „Rabеn & Sjogren“ смятало да се специализира в детска литература и търсело реалистични книги за младежи. Пипи със сигурност не ставала, но Линдгрен създала образа на 15-годишната Брит Мари в още един опит да погледне към света през очите на дете.

„Дневникът на Брит Мари” е много реалистична повест. Момичето расте в голямо семейство, с творчески настроени родители, които обичат децата си, но не се занимават много с тях, а ги оставят на грижите на най-голямата си дъщеря. Брит Мари се справя със задълженията си и с всички тревоги и особености на пубертета съвсем сама, с твърдост и ирония, като внимателно разкрива, че възрастните не заслужават сляпа почит, защото също не са идеални.

Ръкописът печели второ място в конкурса и през 1944 г. е издаден. Успехът, на който се радва книгата ѝ, дава увереност на Линдгрен и през следващата година тя изпраща „Пипи” на същото издателство в същия конкурс. Журито – макар и разколебано – ѝ присъжда първа награда. Романът се печата по спешност, за да влезе в коледните продажби. Но успява да стигне само до книжарниците в Стокхолм. Изкупува се веднага – първата следвоенна Коледа кара родителите да разграбят целия малък тираж на жълтата книжка с момиченце и маймунка на корицата. В Стокхолм „Пипи Дългото чорапче” оглавява рейтинга на най-продаваните книги по Коледа.

Децата изпадат в луд възторг от книгата. Някои от тях бягат от дома си, за да търсят Вила Вилекула, искат от родителите си коне и маймунки и копират поведението на Пипи. Всеки сувенир, свързан с Пипи, изчезва за нула време от рафтовете – кукли, грамофонни плочи, дори витамини. Започват да се провеждат конкурси за двойници на Пипи, при това в тях не участват само деца.

Но възрастните не бързат да се радват чак толкова на книгата. В първите рецензии, макар и като цяло положителни, похвалите за таланта на Линдгрен се редуват с упреци към главната ѝ героиня – Пипи е дръзка, но добра; ленива, но отзивчива; разхвърляна, но щедра. С други думи – не е много „правилна”, макар и да притежава добри качества.

Имало и такива критици, които истински били вбесени. Най-ожесточен от тях бил психологът литературовед Йон Лендквист. Ревюто му във вестник „Aftonbladet“ било съкрушително:

„Нито едно нормално дете няма да изяде цяла торта и да ходи босо по разсипана захар. Това напомня фантазиите на психично болен с патологични натрапчиви идеи”.

Лендквист бил един от шведските интелектуалци, които симпатизирали на Хитлер и расовите му теории, затова в Пипи той видял доказателство за всеобщата деградация. Но много родители се вслушали в него и започнали да пишат писма да се свали от ефира радиопиесата по книгата, а ако може – да се забрани и самата книга. Ужасът, че децата им ще открият сладостта на „неразрешената” свобода, бил огромен.

Дори външният ѝ вид бил неприемлив за порядъчното общество – плитките в морковен цвят, дългите развлечени различни чорапи, огромните обувки… Децата трябвало да бъдат образцови – вежливи момиченца и само малко непослушни момченца, наглеждани внимателно от добронамерени и строги възрастни. А Пипи нямала нужда от възрастни хора, презирала правилата. Демонстрирала, че инатът, самохвалството, лъжите не правят децата лоши. Показвала, че правилното възпитание не е всичко, не е задължително и не носи щастие, както обещавали възрастните.

Самата Линдгрен казва, че Пипи защитава правата на децата от възрастните, които ги нарушават. Но тя прави и нещо повече – обръща внимание на възрастните, че децата изобщо имат права.

Децата упорито четат книгите за Пипи, които вече излизат редовно – през 1946 г. се появява втората книга „Пипи тръгва на път”, в която се появява за пръв път баща ѝ, а още 2 години по-късно и третата – „Пипи в страната Веселия”, в която децата разбират, че ще пораснат. През това време възрастните започват дискусии за нуждата от промяна във възпитанието. Тези идеи, макар и никога да не са прилагани, не са нови за Швеция. Още голямата класическа шведска писателка Селма Лагерльоф през ХІХ век описва свят, в който у децата няма да бъде възпитавано послушание, а ще бъдат развивани природните им дарби и ще се радват на естествена свобода. Именно към това се връщат в края на 40-те мнозина от психолозите, които работят с деца. Появява се книгата на психоложката Мириам Израел „Няма непослушни деца”. Първоначално замислена като помагало за отклонения в детското поведение, тя се превръща в програмна литература за новото отношение към децата. Става ясно, че обикновено проблемите не са в детето, а във възрастните, които не знаят как да се отнасят с него. Граници и свобода – това са новите правила за възпитание, прокламирани в психологическия труд.

Родителите изпадат в ужас. Не разбират как е възможно без бой и наказания да отглеждат добри деца, струва им се невъзможно. Но психолозите ги съветват – и на публични лекции, и в лични срещи – да им дават да четат „Пипи Дългото чорапче”. Именно тази книга, в която има героиня, с която децата да се отъждествят, ще помогне да разберат, че свободата е възможна и че отговорността към себе си не се налага отвън с насилие.

Самата Линдгрен става лице на новите идеи. Тя дава интервюта за женски списания, участва в радиопредавания за възпитанието, превръща се в приет от всички експерт по тези въпроси. Не спира да повтаря, че е важно да се прекрати насилието над децата и че уважението в семейството трябва да е взаимно.

Кулминацията на тази нейна позиция става речта „Не на насилието”, произнесена от Линдгрен през 1978 г., когато ѝ връчват наградата на немските книгоиздатели. Тогава Линдгрен заявява, че светът може да бъде променен, ако бъде променено отношението към децата.

„Ако искрено искаме мир, можем ли да се променим така, че да се откажем изцяло от насилието, преди да е станало твърде късно? Трябва да започнем от самата основа, от нашите деца… Какво детство са имали тези, които днес потискат, измъчват и тероризират собствените си народи?”

Именно Линдгрен изтъква идеята, че жестокостта към децата прави самите тях жестоки и затваря кръга на насилие. Поколението, което познава ужасите на Втората световна война, чува аргументите ѝ. Година след програмната реч на Линдгрен, през 1979 г., Швеция става първата страна в света, където със закон е забранено всяко физическо и психологическо насилие над децата. По-късно това става норма за цялата западна цивилизация.

Супергероинята Пипи наистина успява да спаси света.

По материали от чуждия печат

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах