Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Как правих виното на президента Желев

Желю Желев (1935 - 2015) - Как правих виното на президента Желев

Желю Желев (1935 - 2015)

За мен паметта за Желю Желев е пряко свързана с един спомен. Някъде към средата на септември 1995 г. като кореспондент на „Труд” в Шумен получих задача да отида в с. Веселеново, в родната къща на президента, и да видя кой му прави виното. И естествено – да подготвя репортаж. Според информатори на „Труд” точно по това време Желю, както го наричаха всички, си бил на село и мачкал гроздето.

Грабнахме се с фотографа на ДНА-то Кирил Панайотов и с неговото трабантче запрашихме към Веселиново. Бързо намерихме измазаната скромна селска къща на държавния глава, но голямата дървена порта беше заключена. Нямаше охрана, мерцедеси, джипове и прочие атрибути на НСО. Пустош. Нямаше и кого да питаме, къде е аджеба президентът.

По едно време по улицата се зададе каручка, теглена от дръгливо магаре и един попрегърбен възрастен човек със сини дочени дрехи, който водеше единичната магарешка сила за повода. Каручката спря и ние с Киро, въодушевени, се втурнахме към човека.

„Добър ден, тук ли живее президентът”, напирахме ние.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Аз живея тук, баща му. Желю замина за Грозден”, рече старецът и започна да отключва портата. После мина през нея и рече: „Хайде, влизайте де, таман ше помогнете да разтоваря каручката”.

Киро метна апаратите си в трабантчето и запретнахме ръкави. Докато разтоварвахме гроздето, се разприказвахме – откъде сме, за какво сме дошли. Дядо Митьо нищо не казваше, само от време на време ни даваше указания кое къде да оставяме, как да разпрегнем магарето, къде да избутаме каручката под навеса.

Тъкмо си мислехме, че работата свършва и ще почнем да снимаме и да си задаваме въпросите, дядо Митьо махна зеблото от една голяма каца, извади машинка за мелене на грозде и така, сякаш между другото, рече: „Е, хайде да започваме да мачкаме чепките”. И като потече една сладка, сладка червена шира…

Двамата обаче почнахме да си питаме, а той продължаваше да си мълчи, щом станеше реч за президента. Само веднъж се изпусна: „Той, Желю, повече на Грозден стои, тук се отбива само за малко. Че то момчетата от охраната няма къде да спят – изкривяват се в колите. А на наего му е жал за тях, а и на нас. Ама не щат да влизат в къщата да се наспят – службата не им позволявала!”.

Не усетихме как за има-няма два-три часа намачкахме гроздето и седнахме под асмата пред къщата. Така и не разбрахме кога беше дошла майката на президента и сложила масата. Забравих й вече името, да ме прощава. Но иначе няма да забравя тази селска президентска гощавка – яйца по добруджански, поръсени обилно с натрошено козе сирене, сочни домати и пресен чесън в стъклена чаша.

Щом седнахме, дядо Митьо рече: „Жено, я дай от оная ракия, Желювата, от тавана”. След десетина минути на масата се появи едно прашасало двулитрово шише от швепс, пълно сякаш с бистро олио. Дядо Митьо го забърса с един пешкир, отвори го, помириса и после отпи една къса глътка. „Ей това е истинска грозданка, ха дайте да ви сипя”, рече дядо Митьо и разля от кехлибарената ракия по стъклените, поне двайсетгодишни чашки.

„Ние сме селски хора, имаме си селска работа”, започна да философства бащата на президента. За него нищо не се беше променило, но най-много се дразнеше от прекалената, според него, загриженост на НСО-то. Не можеше да приеме за нормално как някой ще проверява манджата на Желю, дето е сготвила майка му, да взема проби от ракията и виното, дето ги е правил баща му, пред портата му да стоят денем и нощем лъскави коли с бодигардове вътре. „Какво ще си помислят хората, че е започнал да се големее ли”, ядосваше се дядо Митьо и отпиваше от ракията.

На третата ракия се сетихме, че трябва да правим репортаж, че и снимки ще трябват за него. Киро хукна за апаратите, аз извадих бележника. И дядо Митьо млъкна. Не знам как се справихме със задачата си. Помня само, че на тръгване, ни каза: „Чакайте малко! Жено, я дай на момчетата по едно шише от тавана, че той, президентът, ракия не пие. Научиха го на уиски”.

Сега, от дистанцията на времето разбирам колко голяма е пропастта между обикновения човек и човека от властта през погледа на един баща.

Желю Желев със семейството си в с. Грозден.

Желю Желев със семейството си в с. Грозден.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах