МАРИЯ ЖОАО ПИРЕШ И НАЙДЕН ТОДОРОВ

Как презрението ни се превърна в преклонение към окупаторите

Георги Марков с детайлно описание в „Задочни репортажи за България” на дълбоката неприязън, изпитвана от българите към Съветския съюз

Българите често изразяват отношението си към ролята на СССР в българската история върху Паметника на съветската армия в центъра на София. Снимка: Гергана Костадинова/БГНЕС - Как презрението ни се превърна в преклонение към окупаторите

Българите често изразяват отношението си към ролята на СССР в българската история върху Паметника на съветската армия в центъра на София. Снимка: Гергана Костадинова/БГНЕС

Препрочитам „Задочни репортажи от България“ на Георги Марков и осъзнавам, че краят на социализма не е донесъл така мечтаната свобода. Дори напротив. Само за 30 години сме заменили здравословния си скептицизъм и оправданата неприязън към СССР с необяснима носталгия към тази срамна страница от историята ни, с преклонение към окупаторите. Българският народ, разказва Георги Марков, е проявявал колективно чувство на недоволство от тежката ръка на Големия брат и е изразявал това по всевъзможни начини. Дори в годините на най-активно промиване на мозъци, българското чувство за национална гордост е било живо.

Днес, във времето на демокрация, дори в правителството има хора, които биха били презирани тогава заради приспособенчеството си. И днес по-ентусиазирано и доброволно от всякога през социализма българите празнуват руски и съветски тържествени поводи. Не просто не сме си усвоили урока, ами сме го разбрали наобратно.

Затова ви предлагам да препрочетете този откъс от „Задочните репортажи“ заедно с мен. Писан е през 1978 г., по времето на Брежнев, от човек, който е бил пряк свидетел на всичко.

***

Без съмнение младата съветска държава през двайсетте и началото на трийсетте години е имала много възторжени поклонници и приятели из цял свят. Леви идеалисти от всички страни, в това число и България, са се опитвали да виждат в звездата над Кремъл символ на осъществените мечти за социализъм и комунизъм. Предполагам, че просъветските чувства на комунистическата интелигенция в България са били точно толкова силни и фанатични, колкото тези на комунистическата интелигенция в Югославия, Гърция, Франция, Италия и така нататък. Доказателства за това има много и човек днес немее пред снобската слепота на най-видни интелектуалци, като Андре Жид, Уистън Оден, Стивън Спендер и други, които са се възхищавали дори на масовото унищожение на хора в сталинските чистки през трийсетте години. Във въображенията на мнозина млади българи с прокомунистически убеждения СССР беше ни повече, ни по-малко земният рай, съветският строй — идеалният пример за бъдещото устройство на света, Москва — най-красивият град на земята. Хората обожествяваха дори мустаците на Сталин.

— Аз вярвам на този свят само в мустаците на Сталин — казваше моят учител в Първа мъжка гимназия Раденков.

Моята връстничка Любка една вечер преди 33 години ми каза с най-искрен възторг:

— Искам да живея в Москва и искам да умра в Москва. Това не е град, Георги. Това е сърце!

Но само десет години по-късно комунистката Любка желаеше никога да не е казвала тези думи.

По време на войната мнозина български антифашисти са се борили и умирали с името на СССР на уста. В искреността на тяхната фанатична любов към страната на строящия се комунизъм не може да има никакво съмнение. Но пак подчертавам, че навред по света просъветските среди подхранваха и раздухваха докрай този романтичен, красив образ на СССР до такава степен, че бъдещото сблъскване с реалността беше неизбежно болезнено. От казаното дотук става ясно, че не може да се говори дори в онова време за някаква специфично българска любов към Съветския съюз, която да има по-дълбоки или по-специални корени. Чувствата на българското прокомунистическо левичарство към Русия бяха неразделна част от чувствата на цялото прокомунистическо левичарство на света.

Спомням си добре твърде неочаквания шок, който получиха мои приятели — комунисти и ремсисти, при първата им среща със съветската армия. Външният вид на червеноармейците, техните обноски, цялото им отношение говореха за груба, полуграмотна войнишка маса, безкрайно далече от идеализираните представи за високосъзнателни борци за социализъм. Както и на друго място в тези репортажи разказах, нашите комунисти не можеха да повярват, че това беше Червената армия, и ни обясняваха, че това били татарски, узбекски и азербайджански части. Ала още доста време преди навлизането на съветската армия в България романтичното очарование на СССР бе започнало да намалява в средите на по-проницателните и по-чувствителните комунистически функционери. Известна е историята с политкомисаря на бригадата „Чавдар“, поета Веселин Андреев, който, като научава за смъртта на брат си, загинал при чистките в СССР, напуснал за известно време другарите си в планината и едва не бил обявен за предател. По много линии партийните функционери в България са започнали да долавят доста ясно истината за комунистическия рай, но те, поставени между два огъня, не са имали никакъв избор, освен да продължат да бъдат това, което са били.

Що се отнася до широките народни маси в България, няма никакви сериозни доказателства за ясно изразена любов към СССР в периода между двете световни войни, нито пък по време на самата война. Дори когато сравняваме посрещането на двете армии, влезли в България — германската и съветската, ние не можем да си затворим очите пред далеч по-топлото и сърдечно посрещане на германците. Така че всякакви исторически претенции за любов към СССР преди войната трябва да бъдат ограничени до малобройното прокомунистическо движение. Абсолютно невярно е такава любов да бъде приписвана на цял народ.

В най-добрия случай може да се приеме, че гражданите на царство България са осъмнали на Девети септември 1944 година с чувството на тревожно любопитство към Големия брат — роднинство, за което дотогава те не са и подозирали. Оттук нататък всичко щеше да зависи от поведението на неканените гости и техните български приятели. Ако може да се говори за определени чувства на масите спрямо СССР, то те бяха изградени през първите няколко години, последвали войната. До това време съдържанието на думата „съветско“ в българския речник бе твърде неясно. Днес няма зрял българин, който да не знае много точно съдържанието на същата дума, независимо от неговите политически или партийни разбирания. С името на СССР бяха свързани всички последвали събития в историята на българите, за които аз се опитвам да разказвам в тези репортажи. От стъпването на съветските войски в България, от установяването на напълно подчинено на Москва правителство до ден-днешен, доколкото аз знам, българската история бе писана от съветски ръце. Това, разбира се, не снема отговорността от българските граждани, взели участие в тази история.
Когато невежи или предубедени журналисти откриват днес някаква особена българска любов към СССР, аз бих ги запитал дали техните народи биха се влюбили много в чужда сила, която нахлуе в страната им, наложи промени в угода на своето господство, проведе жесток, кървав терор, избие, унищожи или затвори всички ония, който не искат да бъдат конформисти, ликвидира всякакви граждански и политически свободи, икономически безмилостно ограбва в течение на години стопанството и наложи пълно подчинение във всяка сфера на човешката деятелност? Какво чувство, според тези журналисти, би било най-реалистично? Приятелство?

Не искам да повтарям неща, които вече многократно са казани в тези репортажи. Нека само най-общо сумирам изграждането на чувството спрямо СССР през онези първи следвоенни години. Когато Червената армия нахлу в България, тя беше независима страна, обвързана по волята на нейното правителство с един от воюващите лагери. Равнището на българския материален и духовен живот по това време в много отношения превишаваше този на самообявилите се освободители, или с други думи — нямаше нищо за освобождаване. Комунистическата партия и просъветските граждани в България бяха незначително малцинство. Без съветската армия, при свободно демократично развитие на нещата, това малцинство едва ли някога би се добрало до властта. В последвалите години СССР и неговите агенти в България, някои от които — съветски граждани, съумяха в голяма степен да създадат всеобщо чувство в страната не само срещу СССР, но дори и срещу класическата признателност и връзка на българите с Русия. Целият терор и ужас на сталинския период, деградирането на българските граждани почти до нивото на феодален крепостник, непознатото в българската история страхотно безправие и произвол, смазването на националната интелигенция, обезличаването на народната култура, вилнеещият страх от Държавна сигурност, венцеславенето на чужда страна и чужди ръководители — всичко това за всеки български гражданин, партиец или безпартиен, е свързано със СССР. Думата „съветско“ в края на 40-те години и началото на 50-те беше синоним на „ужасно“, „отвратително“, „омразно“, „долнокачествено“, „грубо“, „срещу ръжен не се рита“, „тиранично“, „цинично“, „блюдолизническо“ и т. н.

Струва ми се, не мога да твърдя, че единственото масово чувство, изразено от българския народ спрямо друга държава, е това спрямо СССР, и то, най-меко казано, е чувство на неприязън. В своето вътрешно отрицание на всичко съветско българските граждани проявиха неприсъща тям пристрастност. Дори интересни явления в съветското кино през петдесетте години биваха отминавани от българския зрител с ненавист и презрение. Българските читатели показаха пълно пренебрежение към съветската литература. При много мои срещи с читатели почти непрестанно, било открито, било езоповски, ми беше подхвърляно колко не-интересна, долнокачествена била съветската литература. Стигна се до нихилистично отричане дори на безспорно крупни постижения на съветската класика. Българските власти прикриваха това чувство с отчети за организационни мероприятия, като колективно четене на съветски книги или колективно ходене на съветски филми. В маса училища ученици съзнателно не искаха да учат руски език. Отношението към съветската наука също бе предубедено презрително. За това много допринесе развилнелият се руски шовинизъм при Сталин, когато ние узнахме, че не Гутенберг бе измислил печатането, че не Лавоазие бе измислил закона за съхранение на веществото, че не Стивънсън бе измислил локомотива, че не Маркони бе направил радиото, а цяла галерия от неизвестни дотогава руски гении бе свършила тая работа много по-рано. Всичко значително на този свят бе измислено от руснаци. И хората в София казваха, че и Адам и Ева сигурно са били руснаци. Великоруският шовинизъм в онези години променяше исторически факти най-произволно, сякаш да докаже основите за някакво расово превъзходство на съветските хора.

Трябва да кажа, че в своите антисъветски чувства мнозина граждани в България отказаха да повярват, че Гагарин наистина е летял в Космоса. Докато не дойде категорично потвърждение от чуждите радиостанции, аз чувах множество подмятания, че полетът в Космоса е бил трик. Точно в годините след развенчаването на култа към личността сякаш всеки даваше израз на своето истинско чувство спрямо СССР.

В производството, според мен съвсем заслужено, лошата слава на съветските машини идваше от тяхното лошо качество.
„Тоя съветски боклук го хвърли в реката!“ — викаха работниците един на друг и сякаш бяха щастливи, че долнокачествената бормашина или преса им даваше основание да изразят презрението си към СССР. С течение на времето огромното мнозинство от българските специалисти писнаха срещу съветското оборудване на предприятията и до голяма степен наложиха внедряването на западна технология. Присъствието на съветските съветници в разни области също бе повод за ирония.

„Ако искаш съвет, иди да се посъветваш със съветския съветник!“ — тази тавтология беше израз на твърде определено чувство.

Висши служители от външната търговия неведнъж се оплакваха от арогантността на техните съветски партньори. Технически специалисти не искаха да имат вземане-даване със съветски съветници. Особено силно бе разочарованието на млади комунистически идеалисти, които заминаха да се учат в СССР веднага след войната. Мнозина от тях по-късно (когато можеше да се говори срещу Сталин), изведнъж изляха дълго напластявано чувство на горчивина и разочарование. Няма да забравя колко смаян бях, когато видна партизанка ми декларира, че е била ужасена и потресена от онова, което е видяла в Москва.

През всичките ония години имаше едно място, където българските граждани можеха безнаказано да изразяват истинските си чувства спрямо СССР. Това бяха спортните състезания, в които участвуваха съветски отбори. Без никакво значение срещу кого играеха съветските отбори и как играеха, българската публика винаги викаше срещу тях. Бил съм на много мачове, футболни, баскетболни, волейболни, когато публиката е освирквала и дюдюкала срещу съветски спортисти дори при не много сериозни техни нарушения. Стремежът на съветските футболисти, особено в първите години след войната, да постигнат победа на всяка цена и с всички средства доведе до презрението и ненавистта на цялата българска публика, включително партийната. „Кучкари“, „секирджии“, „касапи“ бяха епитети, с които никой друг чужд отбор не е бил удостояван. Българските запалянковци особено ненавиждаха съветските отбори, защото вярваха, че резултатите от мачовете с тях са предварително нагласени. В София дълги години се разказваше, че загубите на българските футболисти от съветските на две последователни олимпиади са били „по заповед“. Поради яркото антисъветско отношение на българската публика се стигна до период, когато гостуванията на съветски отбори бяха напълно прекратени.

Всеобщото антисъветско чувство в България беше най-ярко демонстрирано в периода след 1956 година. Тогава сякаш единодушно се стигна до отричане на всичко съветско. Дори в най-партийни среди се смяташе за неуместно да се славослови СССР и да се говорят хубави неща за съветската култура, наука или технология. Спомням си добре, че когато разказвах всред високопоставена партийна компания за чудесния филм на Тарковски „Иваново детство“, всички ме слушаха със снизходителни усмивки, сякаш се опитвах да правя евтина политическа пропаганда. Друг път, когато на връщане от Москва казах, че съм си купил съветско радио, пак партийни другари подметнаха:

„Щом искаш да си имаш радиоточка“.

Радиоточки се наричаха високоговорителите, които предаваха програмата само на Радио София.

Но нека тука пак подчертая, че цялото това отношение се отнасяше до съветската държава и нейните атрибути, но не и до хората в СССР. Спрямо тях българите обикновено изразяваха чувство на съжаление. Движещите се в стадно единство съветски туристи из България биваха посрещани по-скоро със съчувствие и жал.

„Те са по-големи нещастници и от нас!“ — казваха хората. Ето че се мъча да си припомня поне един мой познат от всички хора, с които животът ме беше срещал в течение на толкова години, за когото да мога да кажа, че е обичал искрено СССР. Странно, но може би единственият, у когото имаше някакви проблясъци на подобно чувство, беше моят най-добър приятел, поетът Стефан Цанев. Но струва ми се, че той обичаше някакъв друг, негов си Съветски съюз, който беше много, много различен от истинския. И това се вижда в забранената му поема за Съветския съюз. Освен него аз не помня нито един (включително първи партийни ръководители и служители от Държавна сигурност), който да е изразил този вид любов, за която говорим. Слушал съм много славословия за Съветския съюз, добри и лоши оценки за разни неща, декларации за фанатично следване на съветската линия, превъзнасяне на съветски постижения, клетви за вярност до гроб, но никога не съм доловил чувството на топлота и обич, което характеризира любовта. У най-отявлени привърженици на СССР съм откривал определено чувство на безпокойство и напрежение, когато се е говорело на съветска тема. Нормално всеки я избягваше, което едва ли беше доказателство за любов. Може би най-поривистото обяснение на отношението към СССР бе декларирано от мой познат, важен служител във важно ведомство, който веднъж каза:

„Всичко, което имам, всичко, което съм, го дължа на СССР. И въпреки това някои работи не ги разбирам…!“

Постепенно антисъветската вълна стихна и чувството на ненавист премина в апатия. За огромното мнозинство от хората България е „продадена“ на СССР завинаги и докато съветската държава съществува, нищо не може да бъде променено. Интересът към СССР, позитивен или негативен, също изчезна, сякаш българите се стараят да забравят съществуването му, както инвалид се опитва да забрави липсващия крак. Но това не е никак лесно, защото СССР е задължителна част от българския живот и твърде осезателно напомня за своето съществуване.


Източник: „Задочни репортажи за задочна България“ от Георги Марков, изд. „Сиела“, 2016 г.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах