Как Русия пречи за създаването на Българска църква преди Освобождението

На днешната дата, 3 април, през 1860 г. България прави първата стъпка към своята национална независимост. Великден е. В цариградската църква „Свети Стефан“ по време на църковната служба епископ Иларион Макариополски не споменава името на Вселенския гръцки патриарх. Така Българската православна църква се отделя от вселенската патриаршия и това е първата формална заявка за съществуването на младата нация.

По повод събитията на този ден преди 163 години ви предлагаме да прочетете откъс от първия том на „Строителите на съвременна България“ на историка, хронист и дипломат Симеон Радев. В него се разказва и за опита на Русия да спре зараждането на българското национално движение. Настроението на славянската империя се променя, едва когато осъзнава, че това може да е краят на православието за българите.

Из „Строители на съвременна България“
Глава III
„Руската политика и Българската народна църква”

Когато се захвана българската църковна разпра, руската дипломация не обърна на нея голямо внимание. Тя считаше, че това е един домашен спор на Гръцката патриаршия. Българският народ беше тогава неизвестен даже и на русите, и ако те понякога му даваха помощи за неговото просвещение, то бе по-скоро поради традицията на покровителство спрямо подвластните на Турция православни християни, отколкото от чувства на расова взаимност. По-сетне руската дипломация се загрижи за нас като за славяни, но православието си остана пак едно от важните и ръководещи начала. И между тия два мотива: православие и славянство, руското действие в Изток ще се колебае за дълго време, за голямо недоумение на българите и понякога в ущърб на самата Русия.

Когато в 1860 г., на 3 април, първия ден на Великден, търновският митрополит Иларион, служейки в българския храм в Цариград, пропусна по заповед на събралия се народ да спомене името на патриарха, в руското посолство настана голямо безпокойство. Княз Лобанов повика при себе си Александър Екзарх и му заръча „незабавно да отиде да събере ума на владиката Иларион и да му каже да иска прощение от вселенския патриарх за оскърблението, което е нанесъл на великата Христова църква„. Но Иларион не послуша тия съвети и на 24 април, подир 3 седмици, пак извърши богослужението като независим български архиерей. Крайно недоволен от непокорството на Иларион, посланикът съобщи на българските дейци да не разчитат на помощта на Русия в безумното движение, предприето от тях и очевидно насочено срещу мира в православния свят. Русия не искаше наистина да допусне по никой начин разкол в Източната църква. Подбужденията й не бяха само религиозни, но и политически. Образувайки една голяма християнска маса, различни по произхождение, но еднородни по вяра и подчинени на едно църковно управление, народите в Турция можеха по-добре да служат на целите на руската дипломация. Русия не бе враждебна на българските национални искания, тя даже бе готова да ги покровителствува, но само дотолкова, доколкото те не подвергваха на опасност единството на православната църква. Ето защо, докато, от една страна, държеше пред българите един строг език от естество да ги обезсърчи, княз Лобанов действаше пред Патриаршията, за да предотврати чрез някои отстъпки едно разцепление сред нейното паство.

На 24 февруари 1861 г. вследствие на тия съвети патриарх Йоаким свика един голям събор, който взе две важни решения: той низвергна от духовните им санове тримата възбунтувани български владици: Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, и предложи на българите един проект за тяхното църковно управление, състоящ се от 15 точки. Дейците по Църковния въпрос, които бяха под влиянието на руското посолство, счетоха тия отстъпки за удовлетворителни и в издавания от тях „Цариградский вестник”, редактиран от Т. Бурмова, те хвалеха Патриаршията за нейното великодушие. Но грамадното болшинство на народните водители в Цариград се обяви категорически против 15-те точки. Тогава започнаха репресиите. На 29 април, в събота, 1861 година, по искането на патриарха, подкрепено от руското посолство, тримата български владици бидоха заточени. На вратите на българския храм във Фенер се спусна черно платно с бял кръст по средата. На другия ден княз Лобанов, който отиваше да прави посещение на патриарха, мина с отворени кола покрай храма, идейки от Кеахтаната, и видя, без да се спре, тоя знак на отчаяние, на всенародна скръб.

След този акт на строгост в поведението на княз Лобанова спрямо българите се забеляза едно значително смекчение. Българското национално движение стана по-известно в Русия. Появиха се в руския печат съчувствени отзиви за възраждането на тоя млад и нещастен славянски народ. Всичко това се отразяваше донейде върху настроението на руската дипломация. Главната причина обаче, за да се почне един благоприятен обрат в руската политика по Църковния въпрос, бе силното впечатление, произведено от унията. Още на 18 декември 1860 г., когато една група български първенци начело с Д. Цанкова отидоха в дома на папския викарий монсиньор Брунони и му заявиха, че ще припознаят за в бъдеще папата като глава на Христовата църква, руското правителство се стресна. Княз Лобанов, който тъй надменно и сурово се бе отнасял дотогава към българските дейци, отиде сам да ги търси в метоха във Фенер. Там той, твърде разтревожен, ги съветва да се откажат от тази пагубна идея и – със заплашвания, с обещания – успя да ги убеди. Иларион Макариополски, който бе склонил да се постави начело на благословената от Рим независима църква, се отвърна от първото си решение. Присъствующите в това заседание българи подписаха един протест против появилия се опит за уния. Унията не успя и на всички е известен комичният начин, по който тя свърши. Целта на нейните инициатори биде обаче постигната. Те нямаха в действителност никакво намерение да откъсват българския народ от православието. Целта им бе чисто политическа. Те разчитаха върху тревогата, която щеше да се появи в Русия, когато се чуе, че един славянски и православен народ е минал под властта на папата. Разчитаха те върху личния страх на княз Лобанова, да не би върху него да падне отговорността, че не е успял да предотврати тая катастрофа. Насърчението, което руските министри даваха на българите в техния опит за сближение с Рим, намесата на френското посолство, което бе видяло в това движение един прекрасен случай да простре своя католически протекторат върху едно многочислено население, всичкият тоя благосклонен интерес, който западната дипломация показваше в Цариград към религиозната инициатива на българите, увеличи, от друга страна, смущението на руската дипломация и я застави да търси едно разрешение на гръцко-българския конфликт.

На 1864 г. владиците се върнаха от заточение, а 15-те точки бяха отдавна забравени. Лобанов напусна Цариград и на негово място дойде граф Игнатиев. Пъргав, енергичен, пълен с амбиция и с инициатива, плодовит в дипломатически хитрини, буен и същевременно търпелив, еднакво способен да заплашва, когато е уместно, и да чака, когато е необходимо, Игнатиев бе най-подходящото лице, за да разбере турците и да действува над тях. Той дойде надъхан със славянски идеи. Може би той още тогава мислеше за близките перспективи на тая смела политика, която той успя най-сетне да наложи на Русия. Във всеки случай още отначало той се залови да разреши веднага българския църковен въпрос. „По неговите съвети четворица богати гърци, от които само единият турски поданик, двамата елински, а четвъртият френски, придружени от един родолюбив българин, Атанасаки Стоянович, банкерин, руски поданик, отидоха в българския метох и поискаха да се споразумеят с българските представители и първенци върху исканията на българския народ.“ С взаимни отстъпки двете страни сключиха едно съглашение и го подписаха. Руското посредничество изглеждаше да е намерило най-сетне един изход за многогодишната тази разпра. Самите фанариоти осуетиха обаче споразумението.

Съборът, който патриархът Софроний свика, за да се произнесе върху тази спогодба, я отхвърли като еретическа. Няколко години наред гръко-българските отношения бяха сега в застой. А между туй националното движение растеше с буйността на една стихия, ширеше се към Македония и достигаше до крайните граници на елинизма. В 1867 г. се преизбра бившият патриарх Григорий VІ, човек по-умерен, който възобнови преговорите с българските водители. Посредством Високата порта той им съобщи, че е готов да учреди, под своята върховна власт, една Българска екзархия, самостоятелна в нейното вътрешно управление и простряна в границите на Мизия, т.е. на север от Балкана. Тракия и Македония оставаха вън от областта на националната църква. Граф Игнатиев, в очите на когото спорът бе преди всичко църковен, а не национален, и който се стараеше по какъвто и да е начин да се тури един край на тая печална междуособица в източното православие, съветваше енергически българските деятели да приемат това предложение. Но те не склониха. Чувството за национално единство бе още тогава развито до фанатизъм. То буйно въставаше срещу всяка идея за компромис в ущърб на пределите на българското целокупно отечество. След един нов опит за споразумение, станал през 1869 г., февруари, пак по побуждение от руското посолство и отхвърлен от Патриаршията, въпреки това, че тримата гръцки делегати: Фотияди бей, Александър Каратеодори и банкеринът Зарифи бяха го подписали. Високата порта издаде най-сетне, на 27 февруари 1870 г., фермана, който учредяваше Българската екзархия. Веднага след това по заповед на турското правителство се създаде в новоучредената Екзархия един временен съвет, който съгласно фермана изработи устав за управлението на църквата. През февруари 1871 г. представители от българските общини се събраха на конгрес в Цариград. Известна част от водителите, ония, които по-късно станаха известни под името „старите„, не искаха да се допусне в събора представителството, изпратено от македонските епархии, защото те не били изрично споменати във фермана. Станаха по тоя повод доста бурни разисквания; македонските пратеници начело с пламенния Методий Кусевич въстанаха против това изкуствено делене. Те бяха силно подкрепени от д-р Ст. Чомаков, около когото бяха се групирали вече националистите. Щеше ли съветът да види в средата на българския народ, едва освободен от духовно робство, едно ново разделение?

Спорът се разреши благодарение на намесата на Гаврил Кръстевич, който бе упълномощен да заяви, че Високата порта не счита за противозаконно участието на македонските представители в общонародния събор. Очевидно, турското правителство, щом се бе решило да даде на българите национална организация, искаше тя да бъде по-широка, надявайки се, че благодарение на схизмата българският народ ще се откъсне от православния свят, т.е. от руското влияние. Една упорита подземна борба се захвана тогава между руското посолство и Портата. Граф Игнатиев още веднъж се опита да постигне едно съглашение между българите и Патриаршията. Григорий VІ си даде оставката, за да протестира срещу фермана, и на негово място се върна пак един от свалените негови предшественици, Антим Кутурянос, който изяви готовност да признае Българската екзархия в едни по-широки вече териториални граници, но се пак без най-важните епархии на Македония. Умерената партия бе наклонна да се задоволи с тия нови отстъпки. Тя считаше, че едно непримиримо поведение спрямо Патриаршията рискуваше да предизвика провъзгласяването на схизмата, която можеше да разцепи българския народ, като го постави в необходимостта да избира между православието и своята народност. „Умерените“ не подозираха истинската дълбочина на националното чувство у българите; те се бояха да не би то да се окаже по-слабо от религиозната традиция. Те се вардеха също да не оскърбят със своето упорство руския посланик, който силно настояваше за новите патриаршески предложения. В Русия те виждаха естествената покровителка на българите, призвана по своите традиции и по своето могъщество да ги освободи един ден. Не щеше ли да бъде една фатална грешка, ако те противостоеха на нейните съвети? Личното обаяние на граф Игнатиева се прибавяше към престижа на великата славянска империя. Игнатиев бе добил наистина грамадно влияние след българския свят в Цариград. Той бе съобщителен и приветлив, отворил бе широко вратите на посолството за българските деятели и бе превърнал своята мисия в един вид апостолат на славянството. Дипломатът ставаше често агитатор. Агитатор, чудесен впрочем, пълен с жар, с ловкост и театрално чувство. За него не бе трудно да убеди една част от българските деятели, че е необходимо да се приемат предложенията на патриарха, за да се добие за младата Екзархия нужната санкция от Вселенската патриаршия.

„Младите“ обаче или както ги наричаха понякога „червените„: д-р Ст. Чомаков, П. Р. Славейков, Д. Цанков, Методий Кусевич, Т. Икономов, не даваха да се продума за някакви жертви от националното единство. Те бяха фанатично привързани към девиза: всички български земи в границите на една област и под управлението на една църква. В това направление ги укрепваше главно д-р Чомаков, висш турски сановник, влиятелен пред Високата порта. Той убеждаваше турските държавни мъже, че организирани в широка църковна област под ведомството на една независима Екзархия, българите ще бъдат по силата на своето национално чувство враждебни към руската опека и същевременно привързани към Отоманската империя, в границите на която те щяха да се развиват безпрепятствено. Аали паша и Фуад паша – прочутите държавни мъже от епохата на ефимерното турско възраждане – напълно споделяха тоя възглед. Той бе наистина прав поне в известна мярка и за известно време. Конфликтът между крайните български патриоти и руската дипломация не закъсня да се появи. В своята опозиция срещу опортюнистическите съвети на Игнатиева, който искаше да пожертвува българската народна цялост на руската политика за единство в православния свят, „младите“ се увлякоха в крайно русофобство. В своя вестник „Македония” П. Р. Славейков отправяше срещу Русия страстни нападки, които странно напомнюват статиите на Раковски, писани по-рано, и фейлетоните на Захари Стоянова подир 9 август.