Как руският посланик напусна България „като земетресение”, след което нищо не последва

Не за пръв път има шанс руското посолство в България да остане празно. През 1886 г., по времето на Стамболов, посланикът на Русия у нас – Николай Каулбарс – поставя ултиматум, който не е изпълнен и води до напускането на цялата дипломатическа мисия. Българо-руските дипломатически отношения са прекъснати за цели 10 години.

Не следва война, нито някое от многобройните опасения от този акт става реалност. Но има ползи – България започва да се осъзнава като самостоятелна държава, освобождава се от руското опекунство и започва да изгражда собствената си държавност сама.

Симеон Радев разказва този забележителен епизод във втори том от мемоарния си труд „Строители на съвременна България“.
Историята ни посочва примери, от които можем да взимаме поука. Много от обстоятелствата са идентични, включително наличието и днес на проруски партии, които са в противоречие с истинското родолюбие, въпреки фалшивата им маскировка. Неслучайно летописецът на тези бурни времена Симеон Радев подчертава, че напускането на руските дипломати освобождава България от „агитаторите и опасните елементи“. Показателно е и как разривът с Русия на ниво дипломати води до нов подем на истинското, градивно (а не показно) родолюбие.

Предлагаме ви главата „Заминаването на Каулбарса“ от „Строители на съвременна България“ (със съкращения).

Откакто се освободиха офицерите, провинени в заговора на 9 август, Каулбарс (Николай Каулбарс, руски барон, офицер, генерал от пехотата и картограф. При царуването на Александър III изпълнява няколко дипломатически мисии в Княжество България, последната от които приключва през 1886 година с 10-годишен разрив в българо-руските отношения – бел. ред.) изглеждаше да е мирясал. „Генералът е турил афион във виното си“, пишеше Стамболов в своя дневник. Това мълчание се оказа обаче подобно на затишията, които предшествуват големите бури: от него изскочи внезапно големият конфликт, който доведе Регентството до пълен разрив с Русия.

Поводът бе маловажен. На 29 срещу 30 октомври, подир часа десет през нощта, гавазинът на руското консулство в Пловдив отивал в телеграфната станция, за да занесе една депеша. По пътя го срещнал патрулът и на основание на военното положение, при което бе забранено да се излиза нощем по улиците, поискал да го арестува. Гавазинът, един черногорец, се възпротивил, почнал да вика, извадил и револвер; тогава стражарите го сграбчили и го набили. Като се върнал в консулството, гавазинът бил тъй уплашен, че не можал да говори. Виждайки го в това състояние, Игелстром помислил, че е пиян, и повикал другия гавазин да го бие. Два пъти бит в една и съща нощ — по две разни причини, — гавазинът чак на другия ден се свестил и можал да разкаже своето приключение. Консулът съобщил за случката на Каулбарса, без да ѝ отдава сам голямо значение. Но генералът се заловил за нея като за някоя благодат на провидението, защото пред него се явяваше най-сетне един предлог, за да излезе от положението, в което го бяха хвърлили заповедите на императора и собственото негово лекомислие.

На 2 ноември той изпрати до Начовича (Григор Начович – по това време външен министър на България – бел. ред.) една нота, в която искаше: 1) да се уволнят бригадният командир и военният комендант на Пловдив; 2) да се накажат прямите виновници за биенето на гавазина; 3) да се отдаде официално чест на руския флаг пред консулството. От самата нота, писана собственоръчно от Каулбарса с тоя нервозен почерк, който свидетелствуваше у него за голямото неравновесие на духа, се вижда, че той отначало не е мислил да ѝ даде характер на ултиматум: тази идея бе му дошла по-късно, след като я бе подписал.

„Сроком считаю 5-го ноября вечером“ бе прибавил генералът с тънки букви между две фрази.

Когато се получи тази нота, министрите и регентите, които се връщаха от Търново, бяха разпръснати: Стамболов бе в Русе; Начович в Свищов; Николаев на път за София. Начович не можеше да даде никакъв отговор, докато отговорните за политиката лица не се съберат в столицата. Той трябваше да чуе също и мнението на дипломатическите агенти в София върху разположението на Европа.

В Европа между туй се бе случило едно голямо събитие: Калноки (Граф Густав Калноки – външен министър на Австро-унгарската империя през 1886 г. – бел. ред.) бе държал своята реч в Делегациите.

Положението на Калноки бе в последно време много разклатено. Върху него падаха всичките упреци, задето на руската политика бе оставено в България свободно поле. Особено зле настроена бе спрямо него маджарската делегация, която се заканваше даже да му отхвърли бюджета. Стана нужда да се намеси пред водителите на маджарската опозиция сам императорът, за да се предотврати едно формално порицание. Обвиненията срещу Калноки бяха две: че допуснал, щото Каулбарс да играе в княжеството роля на диктатор; че търпял, щото, напук на австро-германския съюз, Бисмарк да защищава руските интереси в ущърб на Австро-Унгария.

Още в началото на своята реч (1 ноември) той подчерта самостоятелния характер на княжеството и задължението на Европа да бди върху съществените принципи на Берлинския договор. Мимоходом, но с доста строги думи, той характеризира мисията на Каулбарса като преувеличена в своите проявления и нещастна по своите резултати. „Генерал Каулбарс, каза той в заключение, даде да се почувствува по най-неприятен начин, който може да се въобрази, руското действие върху България; но последствието бе, че той направи общественото мнение в Европа съчувствено спрямо българския народ.“

Сетне Калноки се спусна в по-важни изявления относително бъдещото поведение на Австро-Унгария по българския въпрос.

Докато съществува Берлинският договор, заяви той, интересите на Австро-Унгария ще бъдат напълно запазени. Следователно ако ние се видим принудени да защищаваме Берлинския договор, ние ще имаме симпатията и съдействието на всичките Сили, които са решени да защищават европейските договори. Докогато ще има надежда да постигне желаемата цел с мирни средства, Австро-Унгария няма да се отклони от тях. Освен в случай на абсолютна необходимост, ние ще трябва да избягваме да държим едно заплашително поведение, докато нашите отношения със Силите остават каквито са сега и докато нашият глас се слуша.

Миналата година заявих, че съединението на България и на Румелия не е вредно за нашите интереси. Турция не пожела да се възползува за въдворението на своята власт от гаранциите, които ѝ бе дал Берлинският договор. В случай че Русия би изпратила един комисар, който да поеме управлението в България, или би пристъпила към окупацията на някой град по крайбрежието или вътрешността, тогава ние бихме били заставени да се намесим по-решително във въпроса. Но нищо подобно не се е случило. Никой в Австро-Унгария не иска война; ние всички искаме мир, но не, разбира се, един мир на всякаква цена.

(…)

Между българските министри бе се появило между туй разногласие. Начович мислеше, че трябва да се отстъпи на Каулбарса. Основавайки се на сведенията на окръжния управител П. Димитров, той телеграфира на военния министър, „че наистина военните власти са постъпили с гавазина неблагоразумно, инатчийски, и заслужават наказание за неприятностите, които са причинили на правителството“.

Где е Николаев (Данаил Николаев, военен министър през 1886 г. – бел. ред.), не се знаеше. Телеграмата бе адресирана: „в Лом или Клисура, или Берковица“. На другия ден (3 ноември) Начович пак му телеграфира, настоявайки пред него да се върне в София и да се споразумее лично с Каулбарса върху начина на удовлетворението. Военните обаче не искаха да чуят за никакво удовлетворение. Те даваха на случката една версия, от която излизаше, че всичката вина била у гавазина. В своя рапорт капитан М. Савов, военният комендант на Пловдив, казваше, че гавазинът извадил срещу патрула шашка и револвер и че войниците се задоволили само да го обезоръжат, докато той кряскал и псувал Регентството.

В това време в Русия растеше негодуванието, Каулбарс бе заблудил своето правителство, като бе дал на случката трагични размери. Нелидов казал на Греков, че „гавазинът бил бит до смърт, занесли го в несвяст в консулството и докторите се произнесли, че животът му е в опасност“.

Срокът между туй наближаваше. Начович, спъван от опозицията на военните, се отнесе до Стамболова, който тогава бе в Русе (5 ноември).

Тая вечер, телеграфираше той, изтича срокът за удовлетворението, което Каулбарс иска, и трябва непременно да се отговори овреме. Аз мисля да му телеграфирам приблизително така, че ако правителството и да не е било в състояние да изпита случката с гавазина в Пловдив, като желае да се намира с руските представители в добри отношения, заповядало е да се уволни градският военен комендант, да се арестуват и накажат стражарите, които са обезоръжили и завели гавазина в консулството, и да се отдадат на руския флаг всички почести, ако и да е убедено, че арестуванието на гавазина не е имало никаква смисъл за докачение на Русия. Колкото за отстранението на бригадния командир, правителството не е в сила да го направи, понеже той е регент. С един такъв отговор обвиненията на русите против стражарите не се признават и се показва, че отстъпваме просто на силата и защото желаем да не се увеличават раздраженията между двете страни. На мнение съм, че такава една примирителна политика ще произведе добро впечатление. Не е в наш интерес да провокираме скъсванието сношенията, особено ако наистина излезе, че вината е в нашите стражари. Ако сте съгласни с тоя отговор, моля да ми телеграфирате немедлено, за да го изпратя, преди да се качите на парахода.

Телеграфирайте в същото време и на Николаева да даде нарядните заповеди в Пловдив за изпълнение обещанията. Опитванията на Панайотова да се продължи срокът до 10 ноември не [са] имали резултат, по тая причина отговорът трябва да се даде още днес.

Още на 3 ноември, по заповед на своя министър, Панайотов моли секретаря на руското агентство Сомова да ходатайствува пред Каулбарса, за да се продължи срокът на ултиматума, додето Начович се завърне в София. Сомов обаче отказа да се натовари с тази мисия. Твърдото желание на русите бе да принудят българското правителство на пълна капитулация, която да бъде почувствувана от цялата страна, или да предизвикат окончателен разрив.
Панайотов видя тоя ден и другите агенти. Те му казаха: „След изявленията на Калноки България знае каква политика може и трябва да следва“. От тия съвети министрите, които бяха в София, добиха голямо насърчение. Сега нито Радославов, нито Николаев даваха да се помисли за отстъпление. Военните от своя страна направиха от противостоението срещу ултиматума на Каулбарса въпрос на чест. При тия условия посредничеството на Стамболова, което бе поискал Начович, не можеше да бъде освен безплодно. Сам Стамболов не бе съгласен да се правят жертви, които щяха да огорчат офицерството. Ако Каулбарс искаше да покаже на народа в България, че за въображаемия или доказан побой на един гавазин той може да добие уволнението на двама военачалници, Регентството от своя страна считаше необходимо да поддържа на всяка цена у войската вярата, че няма никога да се допусне едно посегателство върху нея. Не трябва да се забравя, че войската бе обиколена с големи изкушения. Русофилските агитатори ту я плашеха с отмъщението на русите в деня на окупацията, ту я примамваха с мнимите облаги на руското покровителство.

Патриотизмът можеше да направи хората твърди срещу обещанията; но от угрозите трябваше да ги защищава властта. Да се уволнят офицерите, които бе посочил Каулбарс, щеше да рече да се даде на войската впечатлението, че тежката руска ръка може да се сложи над тях даже преку главата на Регентството.

Фаталният ден на срока 5 ноември дойде и мина, без да е успял Начович да склони на своето гледище другите министри. Каулбарс бе заявил в нотата си, че ако не му се даде исканото удовлетворение, ще скъса официалните сношения и ще напусне княжеството с всичките руски консули. Това заплашване бе у неговите уста още щом дойде в България: в първите седмици то произвеждаше страшно впечатление, разривът с Русия се явяваше във всички въображения като някаква катастрофа, която сякаш щеше да раздруса до дъно българската земя, да помрачи хоризонтите, да сгромоляса небето; малко по малко обаче това впечатление отслабна, буйността на Каулбарса изхаби страха на управляющите, ежедневното мислене за опасността разсея тайнствеността на нейния ужас. И днес вече скъсването на сношенията с Русия се явяваше като някоя естествена развязка на станалите събития, нещо неприятно, но предвидено, като смъртта на някой стар роднина.

Дипломатическите агенти между туй продължаваха да дават кураж на правителството. На 5 ноември те казваха на Панайотова: „Ако правителството отстъпи сега, Каулбарс ще стане по-нахален. Той търси само предлог, за да си отиде. Нека правителството да се не бои. Българският въпрос става вече въпрос на Силите“. На другия ден Буриян повтаряше: „Русите са принудени да налеят много вода във виното си. От окупация не се страхувайте. Ако Каулбарс си вземе консулите и си отиде с тях, толкоз по-добре: страната ще се освободи от агитаторите и от опасните елементи“. При все това Начович правеше големи усилия, за да предотврати разрива, тъй като една сянка от отговорност можеше да падне върху правителството на България. На 6 ноември в часа 3 и 40 минути подиробед, той телеграфира от Рахово до Каулбарса, за да иска продължение на срока до 10-и. За тая цел Начович бе съчинил любопитни мотиви, че телеграфирал до едного от своите колеги, че телеграмата се изгубила, с една реч, цял дипломатически роман. Каулбарс отговори в една нота от две думи — тоже крайно любопитен документ в своя род. Нотата гласеше: „Господине министре, твърде късно!“ На оригинала има след думите „trop tard!“ една удивителна, голяма колкото една тояга: човекът, който я е написал, сякаш е викнал от радост, тържество и злоба…

Скъсването на сношенията Каулбарс обяви формално още същия ден (6 ноември) с една последна нота до Начовича. След като определяше своята мисия, отказа на правителството да му съдействува за нейното изпълнение, насилията върху руските поданици и протежета, свикването на В. н. събрание въпреки съветите на Русия — той свършваше:
Като признавам за безполезно, предвид на гореизложеното, моето по-нататъшно стоене в България, обявявам, че днешните управници на страната са изгубили окончателно доверието на Русия и че Императорското правителство намира за невъзможно да поддържа сношения с българското правителство в настоящия му състав.

(…)

След прекъсването на сношенията Каулбарс остана в София само два дена. Той ги употреби в разговори с русофилските водители и в телеграфически съвещания с руските консули в провинцията. Заминаването на всички представители на Русия трябваше да стане по възможност в един ден, за да се намери цялата страна под страшното впечатление на тая демонстрация. Напускайки България, те трябваше да заявят на населението, че ще се върнат скоро начело на руските войски. За да предотврати у населението това вълнение, което можеха да подигнат консулите с подобни заплашвания, Радославов от своя страна изпрати до окръжните управители (7 ноември) телеграма, с която им обясняваше, че Каулбарс е принуден да бяга от България. Ето тази телеграма:

Истинската причина за напущанието на Каулбарса е неговото поведение в България, осъдено от министрите Солзбъри и Калноки в речите им, казани на банкета в Лондон и в австроунгарските делегации, вследствие на които той е станал невъзможен в България.

След неговото заминавание изворът на смущенията в България изчезва и българският въпрос се предава в ръцете на Европа. Разпоредете се да се наблюдават лицата, подозрителни, и да не се допускат демонстрации и смутове.

Последното разпореждане бе изпълнено буквално: заминаването на руските консули стана под най-строг и демонстративен полицейски надзор. Навсякъде то мина мирно. Във Варна само се придружи то с тържественост. От „Память Меркурия“, който още бе в пристанището, излязоха моряците и наредени пред консулството, отдадоха чест на знамето, преди то да бъде свалено; в това време от парахода топовете дадоха три залпа. Церемонията бе събрала много зрители, но те мълчаха, държани от стражарите на далечно разстояние. Никаква манифестация не се произведе. Полицейските рапорти гласяха вечерта, че д-р Цачев, като гледал на брега как консулът се качва на парахода, заплакал. На другия ден (10 ноември) градоначалникът повика виновния и го разпита какво значели тия сълзи и защо той изказвал публично скръбта си, задето един враг на народната независимост напуснал България. На д-р Цачев се състави надлежният акт, който биде изпратен в Министерството на вътрешните работи.

От Видин и Русчук заминаването стана незабелязано. В Бургас консулът се качи на „Забяг“ заедно с участниците в бунта: Набоков, Залевски и двамата черногорски попове Контич и Драгович. На един субалтернофицер, който минаваше край брега, Набоков извика: „Скоро ще се видим пак!“

(…)

Каулбарс напусна София на 8 ноември. Денят бе невесел, един мрачен ноемврийски ден на София, в който небето се снишава сякаш до земята. Валеше сняг и духаше вятър. На цариградското шосе бяха излезли петдесетина русофили. Каулбарс им каза: „Напускам страната, защото тя е управлявана от хора, които не искат да слушат гласа на Русия. Сбогом и благодаря.“ Раздялата бе много меланхолична. Неволно изпращачите ще да са мислили за ясния и топъл ден, когато те чакаха Каулбарса в с. Връбница, възрадвани, че императорският пратеник им носи в своя куфар документи за едно дълго властвуване.

(…)

Заминаването на Каулбарса биде посрещнато от цяла Европа с голяма ироническа радост. Хумористичните вестници, правейки едно сполучливо игрословие с името на българската столица, го кръстиха Sofiasco. Най-умерените вестници го осъждаха с резки думи. „Светът се поздравлява, пишеше Journal des Debats, че вижда свършека на една тъй шумна, тъй заядлива намеса.“ Меродавният френски вестник бележеше, че диктатор с кнут в ръка или алигатор по площадите, генералът имал еднакъв неуспех и със своето странно поведение затвърдил положението на Регентството. Станала в други времена или извършена от друг човек, демонстрацията, която Каулбарс направи, като дигна руските консули от България, щеше да подигне голямо вълнение, защото можеше да бъде претълкувана като прелюдия на едно военно действие; но европейското мнение, добре осведомено и върху характера на тоя своеобразен дипломат, и върху слабостта на Русия, намери, че императорът е повикал назад своя пратеник, за да извади своята лична политика от това положение, което всеки ден ставаше по-тягостно. Нито един глас не се издигна в цяла Европа, за да оправдае Каулбарса или поне да смекчи неговата вина. Повикът бе всеобщ.

(…)

Би било твърде ценно за психологията на това време да можеше да се възпроизведе от непосредствени наблюдения на съвременниците или от искрени донесения на властите душевното разположение на простия народ. Такива данни засега обаче липсуват. Положително е само, че по градовете населението бе в грамадното си мнозинство националистическо и постепенно се ожесточаваше срещу Русия. След заминаването на генерала почнаха да се основават известните патриотични дружини, които играха по-сетне такава голяма роля за подема на българския дух в страната. Те се състояха от решителни хора, фанатизирани в своето дело, и напомнуваха в някои отношения якобинските секции, които се прочуха във времето на Френската революция. Първият позив за устройване на тия дружини излезе от Русчук. Той бе подписан от една група запасни войници. Лозунгата им бе: „България за себе си, свободна и независима“.