POTO

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Как се каляваше соцреализмът

„Не ни трябват писатели или артисти, трябват ни политически дейци“: как през 1945-а съветските другари въведоха идеологическото изкуство у нас

Монументът „1300 години България“ на Старчев скоро ще изчезне от центъра на София. Такива обаче има много из страната. Снимка: Емил Георгиев - Как се каляваше соцреализмът

Монументът „1300 години България“ на Старчев скоро ще изчезне от центъра на София. Такива обаче има много из страната. Снимка: Емил Георгиев

Макар и предрешен и затихващ, дебатът около демонтажа на съоръжението на Валентин Старчев пред НДК в София повдига редица въпроси, свързани с естетическите, идеологическите и историческите достойнства и негативи на всички визуални остатъци от времето на тоталитарния режим. Те са пръснати буквално из цялата страна и гражданите на България често им лепват иронични прозвища, с които изразяват недвусмисленото си отношение към тях. Едно от най-забавно безобидните е „Гащите” – паметникът на Българо-Съветската дружба във Варна. Софийският обект, създаден от Старчев (с доста по-вулгарен прякор) по всичко личи, че се е запътил към историята.

Защитниците му прибягват до интересна стратегия – опитват се да избягат от общото, впускайки се в индивидуална глуха защита на всеки един тотем от времето на комунистическия режим. Това най-вероятно е продиктувано от желанието им да избягат от общия случай и има за цел да не допусне опасен за тях прецедент – след „Седмоъгълния” пред НДК може да „падне” и „Паметникът” на съветските окупатори в Княжеската градина, а отприщи ли се вълната – може да отнесе и варненските „гащи”…

Затова нека се върнем към общото.

Преди няколко дни писах за това, как се ражда концепцията за потисничество на артистичните среди, наречена „социалистически реализъм”. От една страна, репресия над творците, а от друга – средство за идеологическо насилие над обществото. Социалистическият реализъм, замислен като пролетарски от идеолога на терора Ленин в самото начало на ХХ век, е изчистен като концепция в средата на 30-те години на ХХ век от Сталин. Централният комитет (ЦК) на Всесъюзната комунистичека партия на болшевиките – ВКП(б), поема нещата в свои ръце и „спуска” инструкции за въвеждането му, а безмилостният и кръвожаден „баща на народите” – собственоръчно подписал хиляди „смъртни присъди”, разяснява на сбирка в дома на М. Горки, че „океанът на безпартийните писатели трябва да бъде ръководен”.

Репресиите на компартията се разпростират върху всички творчески съюзи, без изключение. Това започва, както писах, в средата на 30-те години на 20-ти век.

В служба на държавата

У нас нещата са не по-различни – компартията се стреми да овладее и подчини интелектуалните среди, като за целта буквално не щади средства, стигайки включително и до убийства и насилие. В своите действия българските комунисти се ръководят изцяло от съветските си другари. От разсекретените и внимателно филтрирани документи от съветските архиви става ясно, че отявленият комунист „Орлин” Василев (с истинско име Христо Петков Василев) пише писмо до Георги Димитров в Москва. По това време Василев, който иначе е писател, е шеф на БНР. В писмото му, носещо гриф „Строго секретно”, с дата 10 февруари 1945 г., се казва:

“[…] В Съветския съюз всичките писателски и други съюзи се намират в служба на държавата. На тях са възложени най-отговорни задачи. […] У нас лесно може да се направи същото, но не ни достига опит. Ние не знаем как всичко е организирано тук [в СССР]… Ако пристигнат специалисти – организатори – дейци на Съюза на съветските писатели, художници, артисти, кинодейци, архитекти, журналисти, музиканти и композитори, те биха ни помогнали изключително. Не става дума за писатели, които да ни прочетат нещо, или за артисти, които биха ни изпяли нещо, а за организатори, за политически дейци, за държавни служители…”

Писмото му очевидно постига целта си. Г. Димитров, видимо от съветските архиви, предава писмото „нататък” към отговорните другари, а в справка от 5 юли 1945 г. става ясно, че „по всички пунктове от писмото на др. Орлин Василев са проведени мероприятия от Управлението за пропаганда на ЦК на ВКП(б). От архивите става ясно, че дейци на изкуството са посетили и ще посещават занапред България. От България пък „другарите са пристигали, за да се запознаят с различните сфери на културата и селското стопанство.”

За да добием по-пълна представа за тези времена, нека разгледаме едно от научните издания от втората половина на 80-те години на ХХ век. В „Кратката история на България” на Института по славянознание на Руската академия на науките (създаден в Москва през 1946 г. и наследник на Ленинградския институт на РАН на СССР) се казва:

„Пролетарското течение в художествената култура навлезе през 30-те и началото на 40-те години в нов етап на развитие. То значително се разрасна, намирайки творческо въплъщение не само в поезията, но и в изобразителното изкуство и прозата…”

Успехите не идват сами и не са леки. За целта, пишат авторите на „Кратката история на България”, е било необходимо:

„Да се приключи с буржоазната идеолотия, опростенчеството, схематизма, вулгарния социологизъм. За успешното преодоляване на тези трудности, както и позитивното решаване на задачите в сферата на социалистическата култура спомагат ред обстоятелства от национален и международен характер…”

Помните писмото на Орлин Василев, нали? В резултат на тези „международни обстоятелства”, съветските другари отчитат напредък:

„След края на 40-те години значително се разшири материалната база за развитие на различните сфери на културата – увеличи се броят на театрите и кината, бяха открити нови изложбени и концертни зали, расте броят на библиотеките и периодичните издания. Произведенията на литературата и изкуството все по-често се посвещават на най-важните проблеми на съвремието… Дейците на художествената култура се стремяха да запечатат социалистическите промени в страната. Главен метод на литературата и изкуството стана социалистическият реализъм, който въплъти в себе си опита на българската революционно-пролетарска и антифашистка култура…”

В началото на 1954 г. в Отчетния доклад на ЦК на БКП пред шестия партиен конгрес ясно се посочва „задачата”:

„[…] да се завърши до край преустройството на всички научни и културни учреждения и институти, с оглед те да се свържат най-тясно с практиката на социалистическото строителство”.

Акцентира се и върху борбата с буржоазната идеология и налагането на идеологията на „марксизма-ленинизма и неговите методи сред работниците на идеологическия фронт”.

Нещата не се променят съществено след Сталин и българския му аналог Вълко Червенков. Култът към личността (в СССР – към Сталин, у нас – към В. Червенков), отчита ЦК на БКП, довежда до „известна скованост в изслушване на работниците на идеологическия фронт, до известно загниване и в партийните организации при някои от творческите съюзи”, но задачите, които си поставя ЦК на БКП по времето на Червенков се наследяват, а именно:

„Да се създаде у нас воинстваща литературна, театрална, музикална и художествена критика, годна да води успешна борба за правилното развитие на литературното, музикалното, театралното и изобразителното творчество, в духа на социалистическия реализъм, успешно да способства за издигане на качеството на това творчество, за правилния растеж на творците, успешно да се бори против всякакви буржоазни влияния и отклонения от пътя на реализма, за правдиво и художествено възсъздаване на живота…”

Отчетен доклад на ЦК на БКП пред Шестия конгрес на партията,
обсъждан на заседание на ЦК София, 20 февруари 1954 г.

Априлската линия на партията (от 1956 г.), начертана веднага след 20-ия конгрес на КПСС, на който се слага край на сталинизма, не отрича постиженията на съветските комунисти и дори акцентира върху успехите им:

„Грамадните успехи, които Двадесетият конгрес [на КПСС] отчете в икономическото и културното строителство на Съветския съюз, начертаната от конгреса величествена програма за по-нататъшното изграждане на комунистическото общество са ново неопровержимо доказателство за предимствата на социалистическия обществен строй пред прогнилия капитализъм…”

През същата 1956 г. Секретариатът на ЦК на БКП взема решение „за подобряване работата на партийните организации в творческите съюзи” в което се осъждат и се призовава за изключване от партията на художниците-комунисти с „антипартийно поведение”. Партийните организации на творческите съюзи трябва да трябва да „осигурят и следят за активното участие на партийните членове в обществения живот, за да се издигне авторитетът на творците на изкуството, на партийните организации и на самите творчески съюзи…“

Пленумът на ЦК на БКП от 28-29 ноември 1961 г. обявява, че в изкуството има „проникване на чуждо влияние, отклонение от пътя на социалистическия реализъм и увлечение по различни модни, несоциалистически течения“.

Години след като осъжда на култа към личността и „известното загниване” в творческите съюзи, БКП е все така загрижена за налагането на ленинско-сталинския социалистически реализъм у нас, като основно идеологическо средство за борба с буржоазното влияние и „загниващия капитализъм”…

А репресията и насилието над творците и обществото, струва ми се, най-добре са описани от художника Илия Бешков в неговата „Черна тетрадка”:

„Днес почти никой не говори това, което мисли. Всеки е безкрайно затруднен да не изрече нито сянка от това, което мисли и чувства. Най-благоприятното положение е да не говориш, но то е абсолютно недопустимо, тъй като мълчанието е безспорно доказателство, че мислиш. Ти трябва да проговориш, за да отречеш и умъртвиш сам собствената си мисъл. Лудост е, от друга страна, да смяташ, че е възможно да изречеш мисълта и чувството си, защото дори време няма да имаш за това. И ето, хората са задължени да разговарят, макар да знаят, че не казват нищо от това, което мислят.

Едничката „полза” от такова словесно общуване е останалото живо чувство – любопитството – именно всеки иска да узнае доколко другият е по-лъжлив, по-отвратителен и по-безочлив. Следва и похвалата, и удивлението, и почитта към тях, защото на човека са му по-необходими похвалата, завистта и удивлението, отколкото истината. Хората са убедени, че може да се живее без нея, дори, че може да се живее само без нея. Щом са спечелили живота – те не са загубили нищо. Страхът им доставя достатъчно трепети и вълнения, за да не обеднеят емоционално. Те трябва да знаят (и знаят вече), че животът им е подарен, за да не питат за цената…”


Използвани материали:

Десталинизацията – дилема на едно противоречиво десетилетие 1953-1964 г.
Сборник с документи на Комисията по досиетата
Краткая история Болгарии. С древнейших времен до наших дней. 1987 г.
Институт славяноведения Российской академии наук
Илия Бешков, „Черната тетрадка”, 22 юли 1950 г. (изд. „Изток-Запад”, 2015 г.)

Опера в Летния Театър

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС