Как се наливаха основите на българския рок от 80-те (и какво стана после)

Българският рок е специфично явление. Той се ражда във време на забрани и опасност, протестен не с формата, а със същността си. Това е високият вик на едно поколение, родено в сърцето на социалистическия абсурд, което се опитваше да живее така, сякаш може да промени целия свят.

Има няколко опита да се разкаже историята на българския рок, но погледът отвътре винаги е различен. Под знака на издателство „Фабер“ излиза книгата на един от основателите на група „Ер малък” – Адриан Иванов. „Неравноделни времена“ не е просто автобиография, нито само разказ за златната ера на рока у нас. Става дума за книга с над 350 фотографии, някои от тях непоказвани никога, които са визуалната история на култовите банди от 80-те и 90-те години на ХХ век. В изданието е включено и либретото на най-новия проект на Адриан Иванов – албума „Зависи от теб“.

Корицата на „Неравноделни времена“ пък е дело на друга знаменита рокфигура – Емил Вълев от група „Виолетов генерал“.

Адриан Иванов, или както е познат в рок сферата – Адри, е свирил с групите „Ера“, „Ер малък“, „Такси“, „Контрол“, „Фактор“, „Big mama scandal“, „Епизод“, „Конкурент“, работил като студиен и клубен музикант с клубни банди като „Роберта и Алфа“, „Огледало“ и др.

Подобната на енциклопедия на рока книга започва с посвещение:

„Посвещавам книгата на моето поколение. Ние творихме в много трудни времена. Създадохме музика, която донесе риск за нас и семействата ни. Благодарим на всички, които безрезервно ни вярваха и бяха с нас!“.

Адриан Иванов днес. Снимка: Личен архив

Но книгата не е само за родените през 60-те и 70-те години на миналия век. Историята на българския рок е историята на българското общество в най-противоречивите времена, когато системата на соца изглеждаше непоклатима, но се пречупи. И рокаджиите определено имат принос за това.

Предлагаме ви откъс от „Неравноделни времена”, предоставен от автора.

„В края на 1984 г.се уволних (от казармата – бел. ред.) Това стана при странни обстоятелства – бях натровен с храна и изпаднал в безсъзнание. Момчетата от стаята извикали дежурния офицер и с линейка съм бил откаран в Бургаската военна болница. Можело е да умра, нищо не помня. Заповедта за уволнение ме свари там. Прибрах се в София и всичко ми изглеждаше адски променено. Избягвах транспорта и се придвижвах пеша – почти на бегом. Приеха ме в Полувисш институт по съобщенията, където ходех на лекции и осмислях какво да правя нататък. Карах го на „автопилот“ – нови запознанства, нова среда… релаксация след казармата. Родителите ми очакваха повече от мен, но аз си мечтаех за музиката, за сцената, за концертите.

Най-хубавото бе, че се събрахме живи и здрави, оцелелите от една страшна мелачка… „машина за месо!“. Преброихме се, седнахме на по бира и се замислихме.

Положението не беше розово – медиите продължаваха да игнорират младите автори и групи. Лансираха само неща, подписани от помазани такива. Беше фрашкано с бездарни певци и вокални банди, сладникави „морета, звезди и луни“.

От групите се открояваха „Импулс“ с Орлин Радински – Линча (ударни) (после „Акцент”, „Контрол”, „Ер малък”) и Светослав Колев – Цвъри (китари) (после ПББ, „Ша ша“). „Сигнал“ мъждукаха, ФСБ бяха издали 2 нови албума, „Фактор“ също работеха успешно с Оги Цолов (после „Елит“, „Стоунхендж“). Да не забравя „Щурците“, „Диана експрес“ и „Тангра“. Естествен извод бе това, че творят на български, имат хитове и хората ги харесват. Какво се случваше на Запад – AC/DC жънеха тотален успех с „Back in black“ и „For those about to rock we salute you“, „Деф Лепард“ бяха издали шедьовъра „Pyromania“, а „Мотли Крю“ създадоха знаменития глем рок, доразвит от „Туистед Систърс“ и „Quiet Riot“. В Щатите се разпореждаха „Ван Хален“ и „Бон Джоуви“. „Депеш Мод“ бяха започнали като synth-pop група, но след няколко години цифрови експерименти станаха новатори в ню уейв течението, което по принцип обхващаше групи с нестандартно звучене и труден за определяне стил.
Една соцструктура, наречена „Концертна дирекция“, беше утвърдила мрежа от офиси и представители в по-големите градове. Те организираха турнета. Залите бяха пълни, значи имаше интерес. Наборът се беше уволнил и 1984-85 г. даде началото на много култови групи от т.нар. Второ поколение. Например триото на Милена, „Оазис“ бяха станали „Ахат“, интересни банди бяха „Ера“ и „Тротил“ с един настъпващ стил, наречен thrash. Ако не се лъжа, тогава се заговори и за Б.Т.Р., ПББ, „Алегро“, „Дисонанс“, „Виолетов генерал“, по-късно и „Конкурент“.

Чух за нов проект на Васил Гюров и Димитър Воев (с Митко не се познавах още) – „Кале“, периода с „Вход Б“ съм изпуснал и не съм запознат, признавам си. Горе-долу в тази стилова палитра по-късно се появиха „Клас“, „Атлас“, „Медикус“ и „Монолит“. Стремежът на всички беше да пускат мелодични парчета, радиофонични – по възможност да минат през комисията и да бъдат одобрени за излъчване. Пример за това е първата плоча на човек от набора – Милена, която бе разделена на А-страна с песни на утвърдени композитори и В-страна с авторски парчета на „Ревю“.

Както и да е – трябваше да се организираме: място за репетиции, апаратура, инструменти. Всичко това паралелно с борбата за съществуване – след казармата повечето започнаха работа, а аз станах студент във ВИАС (днес УАСГ – бел. ред.). Не бяха онези латентни години, в които соцструктури определяха кой и къде ще свири. Налагаше се сами да търсим участия, сами да организираме концерти – трябваше друг тип организация. Появи се нуждата от продуцент – човек от групата, който да се „вре“ в радиото, в телевизията, да контактува с журналистите, да организира фотосесии, рекламни материали и пр. Ако щете и да „държи под око“ другите групи.

От само себе си в София се появи едно място, на което се случваше точно това: „Синьото кафе“.
Общо взето след сивата казарма всичко ми изглеждаше някак по-светло, по-цветно, по-обнадеждаващо. Наборът се беше разбишкал насам-натам, появиха се нови хора, нови течения, други пък бяха изчезнали. Интересно явление бе това, че всяка прослойка (група, течение) си имаше своя територия – място, на което се събираха по default. Пънкарите си ходеха зад Руската църква и градинката зад Парламента, скинарите се мотаха по Борисовата градина и понякога досаждаха на други сборни места, метъли и хипита – на „Кравай“ (до НДК), poppers и чейнчаджии – на Магурата.

Имаше борса за грамофонни плочи – Монтето до Попа, имаше и кафенето „Кристал“ (възпято по-късно от великия Тодор Колев), където се събираха естрададжиите… а рокмузикантите, журналисти, фотографи, продуценти и прочие хора от бранша – на „Синьото“. Мястото беше супер удобно – близо до БНР, недалеч от БНТ, почти в центъра на много транспортни линии. А пък за мен още повече – учейки във ВИАС, почти живеех там. Идваха и фенове, беше топло, слънчево… работно. Поемаха се турнета, окомплектоваха се групи, уреждаха се записи в Радиото, правеха се снимки. Разбира се, идваха и музикални редактори, рокжурналисти – Емо Братанов, Румен Янев и редколегията на „Ритъм“; Тома Спространов, Гергана Лазарова – един гигантски рокофис. Опредлено шоубизнесът надигаше глава, нещата се случваха.“