Как се пенсионира звезда? Мисия невъзможна

Завесата над загадъчното пенсиониране на може би най-успешния театрален мениджър у нас Павел Васев бе повдигната от неочакван ъгъл. Без да бъде питан, издателят Иван Гранитски разкри, че Васев е бил притискан от Министерството на културата по времето на Петър Стоянович да прати в принудителен отдих мнозина от звездите в първата ни трупа – Марин Янев (71), Кирил Кавадарков (71), Филип Трифонов (67), Мариус Донкин (64), Стоян Алексиев (63). Директорът на Народния театър отказал и заплашил, че сам ще излезе в пенсия, ако настояват. И може би точно това се е случило.

Ще се спасят ли Марин Янев и Мариус Донкин от пенсиониране?

Постъпката на Павел Васев е достойна за възхищение. Но жертвата му няма да помогне на актьорите да отложат пенсионирането си. Васев обаче ще успее да избегне друго – няма да остави след себе си в историята на театъра онази омраза, която се носи като шлейф след най-дълго управлявалия директор на Народния Васил Стефанов. В началото на 90-е години професорът е бил натиснат от Министерството на културата да пенсионира Наум Шопов, Георги Черкелов, Георги Георгиев-Гец, Стефан Гецов, Виолета Бахчеванова, Славка Славова… Това предизвиква невиждан дотогава в културата ни ураган от скандали, някои от тях доста срамни. Преки участници в онези събития са режисьорите Иван Добчев и Маргарита Младенова, които са били в отбора на Васил Стефанов… Но това е друга история, която разказваме в сериала „Театрален роман“ на „Площад Славейков“. Сериалът всъщност е личният дневник на проф. Стефанов, издаден в книгата „Народният театър като съдба“.

Павел Васев избегна съдбата на Стефанов. Но драмата с пенсионирането на българските звезди продължава да виси със страшна сила на шията на всеки мениджър в българската култура. Мисията да обясниш на един творец, къпал се десетки години в обожанието на публиката, че е като всички обикновени зрители и че пред закона всички са равни, е невъзможна. По инерция от времето на социализма, когато творците бяха галеници на властта, днес всички очакват да бъдат мерени с различен аршин. Основният проблем е в съдържанието, което българинът влага в този акт – раздялата. Актьорите го приемат като печат „негоден“, като ритник отзад. Но при много от тях ритникът всъщност е крачка напред.

След пенсионирането си всеки един актьор, ако желае и е желан от публиката и режисьорите, получава предложението да постъпи на граждански договор в същия театър или някъде другаде. Животът му, както и славата, продължават постарому. Стоянка Мутафова е феномен – на 92 години актрисата едва вижда и крета, но продължава в някаква степен да е въплъщение на своя образ Госпожа Стихийно Бедствие. Огромна мощ, въпреки 80-те си години, излъчва от сцената и друга грандама на театъра – Татяна Лолова. Досьо Досев също е на 80 и играе в няколко спектакъла.

Голямото пропадане обаче застига онези творци, които нямат ангажименти, а и сили да играят. Техният живот действително е труден, като на всички останали пенсионери у нас. Въпросът дали актьорите могат да преживяват с пенсия от по 400-500 лв., вече не е от компетенцията на Министерството на културата, а на Министерството на финансите.

Заслужават ли все пак някакви привилегии творците, когато слязат от сцената?

Докато бе министър на културата, Вежди Рашидов се опита да въведе нещо като орден за най-именитите артисти излезли от активна творческа дейност. Това всъщност бе специална пенсия, с която той искаше да компенсира певците, чиито документи в Концертна дирекция бяха изгорели и нямаше как да докажат годините си като стаж за пенсия. Намерението му беше чрез този орден, подобен на едновремешната титла „народен“ и „заслужил артист“, да добавя на творците по около 300 лв. над пенсията. Но в обществото се надигна такъв вой срещу опита за привилегия на творците, че в крайна сметка Рашидов се отказа да работи в тази посока.

Може би трябва да се направи друго – да се направят промени в Закона за сценичните изкуства, така че актьорите да бъдат наемани не за месец, а на сезон или за определена роля. Така тяхното пенсиониране няма да изглежда като прогонване от трупата и от любимата сцена. Всеки сам ще решава доколко иска и доколко може да остане под прожекторите. Защото нито талантът е безкрайна величина, нито физическите сили, нито любовта на публиката. Единственото достойнството може да остане константа до края.