Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Как се прави музика за Тарантино, без претенции

Страданието на музиканта, когато свири, трябва да прилича на страданието, което изпитват жертвите в насилствените сцени, обяснява Енио Мориконе, номиниран за Оскар за саундтрака на „Омразната осморка“

Мисълта за цели духови секции, надуващи инструментите така, че да се докарат до масов инфаркт, е направо приятна за Мориконе, а и той често е очарователен, когато говори за начина, по който музиката му въздейства на публиката. - Как се прави музика за Тарантино, без претенции

Мисълта за цели духови секции, надуващи инструментите така, че да се докарат до масов инфаркт, е направо приятна за Мориконе, а и той често е очарователен, когато говори за начина, по който музиката му въздейства на публиката.

Енио Мориконе бил на репетиция, когато му казали, че музиката му за „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино е номинирана за „Оскар“. „Стоях пред голям оркестър с 90 музиканти и 90 хористи. Всички започнаха да ръкопляскат и станаха на крака. Беше приятно чувство и също така приятна изненада, защото не очаквах да бъда номиниран“, разказва 87-годишният маестро.

Гигантът на саундтраковете не за пръв път получава поздрав от Оскарите: това е шестата му номинация, макар че не е спечелил нито една статуетка. Дори шедьовърът му за филма на Роланд Джофе „Мисията“ (1986) загуби от джаз аранжиментите на Хърби Хенкок за Round Midnight – нещо, което пред „Гардиън“ италианецът определя като „кражба“.

През 2007-а наистина получи почетна награда от Академията за своя „великолепен и многостранен принос към изкуството на филмовата музика“, но това е сравнително скромно отличие за огромното му влияние. Мориконе е направил над 500 филмови партитури, най-известните от които са за италиански уестърни от 60-те (композиторът смята за обиден термина „спагети уестърн“) в сътрудничество със Серджо Леоне: „Добрият, лошият и злият“, „Имало едно време на Запад“ и др.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Той вдъхнови и цяло поколение от поп музиканти в жанрове от рок и хип-хоп до хеви метъл и електроника. Джей Зи семплира The Ecstasy of Gold от саундтрака на „Добрият, лошият и злият“ за албума си Blueprint 2. Групи като Muse и Massive Attack казват, че черпят вдъхновение от него, Metallica се качват на сцената с негова музика, а Ramones слизаха от нея под нотите на маестрото.

Може би нежеланието на Мориконе да бъде част от играта на Холивуд е причината да бъде пренебрегван: прекарал е целия си живот в Рим, така и не научи английски (разговаряме с него чрез преводачката му Джоя) и отказа безплатен апартамент в Холивуд.

„Разбира се, че бих бил щастлив да получа наградата, но не е основната ми цел. Това, което ме безпокои, е, че довечера имам концерт и искам да дам най-доброто от себе си. Това са моите грижи, а не Оскарът“, уверява той.

В „Омразната осморка“ Мориконе работи за пръв път с Тарантино върху оригинална музика, въпреки че режисьорът често е адаптирал негови творби във филмите си („Убий Бил 1“ ползва основната тема от „Смъртта язди на кон“ (1967), а музиката от „Голямото преследване“ (1966), „Револвер“ (1973) и „Алонзанфан“ (1974) присъства в саундтрака на „Гадни копилета“).

Мориконе, който е имал вземане-даване с много режисьори с най-различни изисквания, описва това по-непосредствено сътрудничество с Тарантино като перфектно:

„Той не ми даде никакви насоки, никакви указания. Написах музиката, без Тарантино да я е чувал. После той дойде в Прага, когато я записах, и остана много доволен. Тъй че сътрудничеството ни се основаваше на доверие и голяма свобода за мен.“

Тази свобода е нещо, което Мориконе често е получавал от режисьорите. Веднъж композиторът разказа как една от причините уестърните на Серджо Леоне да са толкова бавни, е, че някои сцени били удължени, за да паснат на саундтрака – лукс, който е почти немислим в съвременната филмова индустрия.

Мориконе може и да е създал голяма част от музикалния език на уестърните – от плющенето на камшици до дрънкането на дарамбой – но както често самият той е отбелязвал, те съставляват по-малко от 10 процента от саундтраковете му. Понякога композиторът изглежда разочарован, че толкова много внимание се обръща на тези ранни филми, затова е доста изненадващо, че се е съгласил да работи с Тарантино по „Омразната осморка“, първият му уестърн от „Бъди отива на Запад“ (1981).

Разбира се, подходът на Тарантино е много по-различен от този на Серджо Леоне преди половин век, което е една от причините Мориконе да приеме с удоволствие предизвикателството.

„Това не е истински уестърн. Музиката, която написах за Серджо Леоне, принадлежи на онези филми и онзи период, но сега исках да отида към симфоничната музика и дори към американската популярна музика. Важно беше да направя нещо, което къса с традицията“, казва маестрото за „Омразната осморка“.

https://youtu.be/CuvkpkkHp_A

Не е далеч времето, когато самата идея Мориконе да си сътрудничи с Тарантино изглеждаше малко вероятна. През 2013-а „Ню Йорк Таймс“ написа, че композиторът обяснил на студентите си в Рим, че не би работил с режисьора, защото Тарантино взел песента му Ancora Qui, написана специално за „Джанго без окови“, и я използвал по неподходящ начин.

„Той слага музика във филмите си без никаква последователност“, била присъдата на композитора.

Но по-късно Мориконе заяви, че думите му били извадени от контекста и че той просто не харесвал изобилието на кръв и насилие в „Джанго без окови“. Тук сигурно се чудите как е успял да понесе „Омразната осморка“, след като филмът беше подложен на кръстосан огън заради безпричинните кървища, но Мориконе не е разтревожен:

„Тук насилието е толкова преувеличено, че не го приемате за истинско. Лесно можете да го понесете. Докато в други филми то е в по-малки мащаби, но по-истинско.“

Според Мориконе ключът към писането на музика за фон на насилствени сцени е да принудиш музикантите да стигнат до предела на своите физически и психически граници.

„Трябва да пресъздадеш идеята за насилието, затова първо работиш върху регистъра и тембъра на музиката – обяснява Мориконе. – Опитваш се да изстискаш целия диапазон на инструмента. Защото страданието на музиканта, който свири по такъв начин – а това е доста трудно – трябва да прилича на страданието, което изпитват жертвите в тези насилствени сцени.“

Мисълта за цели духови секции, надуващи инструментите така, че да се докарат до масов инфаркт, е направо приятна за Мориконе, а и той често е очарователен, когато говори за начина, по който музиката му въздейства на публиката.

Завършил елитно училище и член на влиятелния експериментален колектив Gruppo di Improvvisazione Nuova Consonanza (или накратко Il Gruppo) през 60-те и 70-те, той въпреки всичко смята, че необятното му влияние върху поп музикантите се дължи най-вече на неговата простота:

„Често използвам същите хармонии като в поп музиката, защото сложността на моите творби се крие другаде.“

През февруари Мориконе ще има концерт в лондонската зала О2 Арена и за някои това е истинска изненада. Композиторът трябваше да отложи последното си представление в английската столица с няколко месеца заради болки в гърба. Затова, когато през февруари 2015-а Мориконе най-сетне изпълни в Лондон концерта от турнето си My Life In Music, което включва музика от целия му каталог, много критици предположиха, че това е сбогуването му с публиката.

„Не ми пука – твърди Мориконе. – Все още съм тук и все още работя. Когато бях на 35, казах на жена си Мария: „Добре, когато стана на 40, ще спра да пиша филмова музика и ще правя само абсолютна музика“. Но ето че още пиша филмова музика, не можеш да кажеш кога ще спреш.“

Всъщност Мориконе твърди, че никак не се чувства стар. Малко преди концерта си в „О2 Арена“ миналия февруари той направи изявление:

„Много хора питаха дали това не е последното ми турне. Не е такъв случаят. Чувствам се отпочинал, вдъхновен и развълнуван да се завърна. Приемам това за завръщане слез ужасно дълъг период на отсъствие.“

Докато гледах онзи концерт, установих колко важна в живота ми е била неговата изпълнена с емоции музика и по колко удивителен начин се свързва така директно и дълбоко с хората. Лично за мен тя е белязала моменти на екстаз – например едно епично пътуване през червените скали на Седона – и също така моменти на голяма тъга: все още внимавам къде слушам красивата тема от „Имало едно време на Запад“, която свързвам толкова силно с една моя отминала раздяла.

Затова приключвам с въпроса какво е чувството да си написал саундтракове не само за стотици велики филми, но и за безброй човешки животи, включително моя. Първо чувам въодушевения му италиански глас. После преводачката му Джоя се разсмива и казва:

„Ами маестрото мисли, че това наистина го прави да изглежда като един много стар човек!“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах