Как се създава киноимперия – с бомбите на Дисни, тирания и сексизъм

„Дисни“ навършва 100 години. Вече цял век компанията, създадена от Уолт Дисни, рисува приказни светове за деца и пораснали. През последните десетилетия тя не просто преобразява приказките, а почти монополизира света на фантазията, като придоби много от предишните си конкуренти и вече е собственик на някои от най-значимите франчайзи в света на киното.

Всичко това започва още в началото на миналия век заради устрема на една личност, противоречива, скандална, но и с усет за това, което хората искат – Уолт Дисни.

Корените на бъдещия му успех са заложени още в детството му. Дисни бил обсебен от идеята за смъртта, поне така твърдят биографите му, като изброяват многобройните и трагични случаи на гибел на зверчетата в анимационните му филми и ги свързват с трогателна история от собственото му детство. Когато Уолт е седем или осемгодишен, той убива сова. Малкият Уолт расте самотен в Мисури, лишен от любов, пребиван редовно от баща си. Веднъж открива в пущинаците на двора полуспяща сова и я занася вкъщи. Разбудена от светлината, птицата го напада и, стреснат, Уолт я размазва до смърт. Това събитие става преломно в живота му. Самият той признава, че смъртта на тази сова събужда у него нежност към животните. Същата тази нежност, която той по-късно успешно монетизира чрез филмите си.

Повечето американски анимационни филми от началото на ХХ век са били предназначени по-скоро за възрастна аудитория и са били доста груби. Дори Мики Маус първоначално е язвителна и агресивна мишка. Тогава Уолт Дисни решава да включи в анимациите сантименталност и трагедии. Така смъртта или заплахата от смърт стават двигатели на сюжетите в повечето от ранните му творби, а впоследствие се превръщат в задължителна кулминация, на фона на която щастливият край е още по-ефектен. Майката на Бамби, уличното куче от „Лейди и Скитникът“, дори безсловесният динозавър от „Фантазия“ умират за ужас на родителите, уплашени от излишната реалистичност, и предизвиквайки хипнотизираща тъга у децата, които обожават антропоморфните животни и носят много милиони на Дисни дори по време на Голямата депресия в началото на 30-те години на ХХ век. Детската чувствителност става основен залог на „Уолт Дисни Студиос“, включително в продуцираните от тях документални филми за дивата природа. Има и куриозни случаи – режисьорът на „Бялата пустош“ (1958) за полярната фауна в Канада така и не успява да заснеме достатъчно драматична сцена на смърт, затова инсценира масово самоубийство на леминги, като кара екипа да лови животинките и да ги хвърля от висок планински склон.

Уолт Дисни успява да спечели много и от двете световни войни. През Първата световна, едва 16-годишен и вече неспособен да търпи жестокия си баща, Уолт подправя акта си за раждане, бяга и се озовава в санитарна рота във Франция. Заедно с още един войник той събира немски каски от бойното поле и ги продава като сувенири на американските войници, които се връщат в родината. Най-добре се харчели пробитите от куршуми каски на немски снайперисти, но те се намирали трудно, затова Дисни използвал художествения си талант. Взимали обикновени каски, нанасяли отгоре им специален камуфлажен рисунък, който бил характерен само за снайперистите, правели дупка като от куршум и за повече убедителност размазвали кръв. Явно бизнесът вървял добре, защото Уолт Дисни останал с добри спомени от войната и когато по време на Втората световна един от служителите на студиото обявил, че отива на фронта в Европа, Дисни заявил, че му завижда.

Всъщност Втората световна война спасява студиото от банкрут. След влизането на САЩ във войната през 1941 г., американското правителство изпитва остра нужда от пропагандни и учебни филми за повдигане на патриотичния дух на нацията. Главен доставчик на такива филми става студиото на Дисни. Освен анимации с явно военна патетика, наричани „бомбите на Дисни“, студиото пуска и филмчета с познатия герой Доналд Дък. В едно от тях той обяснява на американците колко е важно да са икономични и най-вече да плащат данъците си навреме, защото с тях се поддържа борбата срещу нацизма. В друго Доналд Дък сам разрушава японско военно летище, а в „Лицето на фюрера“ патокът сънува как работи 48 часа на денонощие за Хитлер. В края на филма Дък се събужда и обявява, че най-много се гордее с американския си произход. Това носи „Оскар“ на Дисни през 1943 г.

Уолт Дисни се възприема като гений и визионер. Служителите му го приемат като тиранин. Уолт много искал да представи студиото като едно голямо щастливо семейство, но като във всяко семейство проблемите били повече от щастието. Главата на фамилията например напълно сериозно се заканвал да уволни всеки, който го нарече „шефе“, вместо Уолт. Проблемите достигнали върха си, когато започнали снимките на „Снежанка“ – първата пълнометражна анимация в историята на киното.

Идеята изглеждала безумна – в средата на 30-те никой не можел да си представи, че зрителите ще издържат да гледат рисувани образи час и половина. Уолт Дисни обаче бил непреклонен, отделил 3 години и 1,5 милиона долара, огромна сума за онова време. Карал художниците да прерисуват персонажите по стотина пъти. Понякога за една рисунка на Снежанка в едър план отивал цял ден. Дисни бил извънредно критичен – прекрасният принц му изглеждал твърде комичен, кралицата – твърде неприятна, а джуджетата му напомняли „банда н***и“. Постоянното прерисуване, денонощията, прекарани над рисунките, довели до загуба на зрение при много от асистентите на художниците, които получавали по 12 долара на седмица. Дисни обещал, че ще раздаде бонуси, ако филмът има успех.

Успехът бил грандиозен – „Снежанка“ станал не само първият пълнометражен анимационен филм, но и най-касовия звуков филм на своето време. Дисни бил обявен за създател на нов киножанр. Но той не удържал на думата си. Вместо да плати премии за извънредния труд на служителите, той вложил всички печалби в строителство на ново гигантско студио, където вече не се опитвал да поддържа „семеен дух“ и организирал производството в най-добрите традиции на тоталитарните антиутопии.

Служителите били сепарирани по пол и специализация. На жените било забранено да общуват с мъже, на аниматорите – с асистент-художниците. Всичко това грозяло с уволнение. Профсъюзите били строго забранени. Това, естествено, довело до стачка, продължила 5 седмици и застрашила излизането на анимацията „Дъмбо“. За цялото това време Уолт Дисни се появил пред служителите си само веднъж, за да им каже, че е по-добре „да си въведат ред по домовете и да спрат да мрънкат“. Бордът на директорите успял да уговори Уолт да замине в отпуска в Южна Америка и в негово отсъствие бил подписан договор с профсъюзите.

Създателят на новия киножанр всъщност не бил особено талантлив художник. Почти всички негови забележителни персонажи са създадени от наети, често останали безименни аниматори. Дори Мики Маус, най-известният мишок в историята, любим герой на Бенито Мусолини и Франклин Рузвелт, бил нарисуван от Ейб Айверкс, главен аниматор на „Дисни студиос“. Това било проблем. „Параходчето Уили“, дебютът на Мики Маус, първият звуков анимационен филм в историята, бил толкова популярен, че зрителите отказвали да гледат филма, към който анимацията била допълнение, а искали да пускат Мики Маус по няколко пъти. Цялата слава била за Уолт Дисни и той я приемал охотно. На парти през 1930 г. едно дете помолило Дисни да му нарисува Мики Маус. Той тайно помолил присъстващия Айверкс да го направи, а той само да я подпише. Това била последната капка за останалия в сянка аниматор. Той грубо предложил на Дисни да си нарисува мишока сам и напуснал студиото. След това Уолт въвел ново правило – преди началото на филма се споменава само компанията, която носи неговото име, а чак след това – имената на някои художници. Не всички, някои си оставали безименни. Новите аниматори, които идвали на работа, били предупреждавани – авторът на всички филми е един и се нарича Уолт Дисни. Мнозина се примирявали, но с началото на епохата на пълнометражните анимации политиката на компанията им се струвала все по-нечестна. Кулминацията дошла с масово уволнение – в началото на 40-те Дейвид Хилберман, Арт Бабит, Джон Хабли и още неколцина, измислили „Снежанка“, „Пинокио“ и „Бамби“, напуснали студиото с изявление, че не Дисни, а стотици неназовани художници създават анимациите. Замирисало на скандал и Уолт Дисни решил да атакува – обявил, че вината за всичко е на комунистите, които се опитват да завладеят правителството и са вербували част от неговите сътрудници. Той поддържал тази версия чак до времената на Маккарти, когато свитеделствал пред комисията по разследване на антиамериканска дейност. Особено пострадал от това Дейвид Хилберман, за когото Дисни твърдял, че е учил в Московския художествен театър. Хилберман заминал за Европа, а Дисни продължил да управлява еднолично и с твърда ръка своята компания.

Едно от несъмнените неща за създателя на „Дисни“ е неговият сексизъм. Той неведнъж е споменавал, че пред всички жени на света предпочита Мики Маус. След няколко загуби на оскарите, Дисни спрял да води жена си на церемонията, защото вярвал, че тя, както и всяка жена, може би му носи лош късмет. Забранявал на дъщерите си да гледат анимационните му филми, защото се страхувал, че няма да се смеят достатъчно силно.

Специфичното му отношение към жените се проявявало не само у дома, но и в студиото. Дисни официално забранил да се наемат жени аниматори, защото се страхувал, че във важен момент те може да забременеят и да напуснат, като застрашат целия проект. Освен това според него жените не умеели да рисуват и нямали чувство за хумор. До Втората световна война жени приемали само в техническия отдел на студиото за прехвърляне на рисунки върху лента. След началото на войната недостигът на работна ръка принудил Дисни да наеме жени, но само омъжени и с деца, и само на асистентски длъжности.

Недоверието му към жените и отношението му към тях като към различен биологичен вид проличало и във филмите му. Именно анимациите на Дисни затвърждават джендърния стереотип, според който най-добрата съдба на жената е да бъде спасена от мъж и да се омъжи за него, тоест – да продължи неговия род. В художествените филми за раждане не се споменавало заради цензурата, но в образователните късометражни филми, продуцирани от студиото, директно се казвало, че функцията на жената е да готви, да чисти, да изглежда добре, но най-вече – да ражда деца. Създадените в средата на 40-те по поръчка на фармацевтични компании и държавни учреждения образователни анимации „Грижи за детето“ и „История на менструацията“ остават като първите филми, в които се произнася думата „вагина“, но и именно в тях животът на жената е сведен до две събития – нейното собствено раждане и раждането на дете.

Расизмът на Уолт Дисни също е важен елемент от неговата личност. Той стои в дъното на първия шумен холивудски скандал, свързан с расата. Зрителите били възмутени от неговия филм „Песните на Юга“ (1946), един от първите игрални филми с анимационни герои. Действието там се развива в Джорджия веднага след Гражданската война, а главни герои са бившият роб чичо Римус, бели деца и анимираният Заек. Филмът бил по сборника с афроамерикански фолклор „Приказките на чичо Римус“ (1880), признат много преди това за един от стълбовете на стереотипното разбиране на чернокожото население. Дисни разбирал, че се очакват противоречиви реакции, затова наел двама сценаристи – южняка Далтън Реймънд и либерала Морис Ралф, „за да поддържат баланса между тези, които мразят черните, и тези, които обичат черните“. Още преди премиерата афроамериканските вестници предупредили, че Дисни идеализира робовладелството и поддържа расови стереотипи, като призовали към бойкот на филма. Разбирайки, че няма да получи одобрението на „любителите на черните“, Дисни решава да се възползва от противниците им. Затова пренася премиерата на филма в Атланта, където все още действат сегрегационни закони. Така самият главен герой чичо Римус – актьорът Джеймс Баскет – не успял да влезе на премиерата на филма. Не успял дори да си запази стая в хотел.

В началото на 50-те Уолт Дисни усетил, че му е тясно в света на анимацията. Той решил да играе на едро и да създаде мечтания от него „идеален свят“. Първият му експеримент е Дисниленд. Откритият през 1955 г. парк за цялото семейство въплътил идеала на пуританска Америка, като го овкусил с познатата дисни-наивност. В Дисниленд било забранено всичко, което правело останалите увеселителни паркове привлекателни – алкохол, опасни атракции и странни шоупрограми. И макар в началото журналистите да се надсмивали над стерилните пътечки, еднакво изглеждащите служители и свръхподдържаните площи, напливът от посетители демонстрирал, че става дума за нещо неочаквано, но желано. Дисни решил, че е открил формулата и започнал да се подготвя да построи цял град.

Експерименталният прототип на „обществото на бъдещето“ трябвало да се разположи на територия два пъти по-голяма от Манхатън, във формата на кръг, в центъра на който ще има търговски предприятия, а в покрайнините – жилища, подземна магистрала и наземен транспорт във вид на еднорелсов път с безпилотни влакове. В града щели да живеят между 20 и 100 хиляди души, но само за година – след това на тяхно място щели да идват нови жители. Ключова особеност на „обществото на бъдещето“ било отсъствието на избори и неограничената власт на самия Уолт Дисни. Неочаквано този авторитарен проект бил одобрен. Правителството на щата Флорида отпуснало на Дисни район до Орландо, като дори специално го изключило от своята юрисдикция през 1965 г. Било време да се започне строителство, но на следващата година Дисни починал от рак на белите дробове. В края на живота си Уолт се опитал да договори с Американското криообщество тялото му да бъде замразено и съживено, когато се намери лек, но не успял да включи тази клауза в завещанието си и бил кремиран. Градът му останал непостроен, но наследниците му все пак продължили делото му и днес „Дисни“ е много близо до неограничената власт, макар засега само в света на киното и фантазиите на зрителите.