„Как се случи така, че евреите, чрез собствените си водачи, съучастничиха в своето унищожение?“

„Баналността на злото“ е термин, въведен от писателката и философ Хана Аренд. С него се обобщават тезите, свързани с факта, че злото не е дело на чудовища, а на обикновени хора, които просто се подчиняват на някакъв зловещ обществен порядък и изпълняват закона, дори той да е античовешки.

Книгата, с която Аренд въвежда този вече световно популярен термин, е „Айхман в Йерусалим“ – може би най-доброто описание на механизмите на нацистката машина и смайваща историческа картина за трагедията на Холокоста. Не случайно тази книга е наричана „една от най-важните книги на ХХ век”.

През 1961 г. списание „Нюйоркър” кани немско-американския политолог и философ от еврейски произход Хана Аренд да проследи процеса срещу нацисткия функционер Адолф Айхман в Йеру­салим и да подготви поредица от репортажи за него. Това се превръща в една от най-важните и влиятелни книги на XX век.

Аренд не пише исторически труд, а подробно, разбито на детайли, разсъждение върху причините хората да отказват да се вслушват в гласа на своята съвест. Героите на нейната книга не се разделят на палачи и жертви, а на способни и неспособни да мислят и чувстват самостоятелно. Острият, често саркастичен тон на книгата, отказът да се възвеличават жертвите и крайността на оценките и до днес будят известно възмущение сред много от читателите. Но Аренд е безпощадна и затова – безкрайно точна. Злото е ежедневие, обикновеност, нещо, с която всеки от нас живее.

„Айхман в Ерусалим” с подзаглавие „Репортажи за баналността на злото” излиза в ново, преработено издание в превода на проф. Тодор Танев, автор и на задълбочен предговор за значимостта на труда на Хана Аренд в изследването на най-зловещите страници от съвременната история.

Предлагаме ви откъс от книгата, предоставен от изд. „Сиела”.

СЪДЪТ

Бейт хамишпат!“ („Съдът!“) Този вик на съдебния пристав ни кара да скачаме от местата си прави, защото известява появата на тримата съдии в съдебната зала, които, гологлави, в черни ман­тии, влизат през страничната врата и се отправят към местата си върху най-високата част на подиума. На двата края на дългата маса пред тях, която скоро ще се изпълни с безброй книги и над хиля­да и петстотин документа, седи по един от съдебните стенографи. Точно пред съдиите, на по-ниско място, се намират преводачите, необходими за пряката размяна на слова между обвиняемия или не­говия адвокат и съда. Процесът се води на иврит, но както привържениците на обвиняемата страна, така и почти цялата публика на процеса са немскоезични и слушат дебатите чрез преките радио­предавания, които са с превъзходен превод на френски, поносим на английски и истински комичен, често дори неразбираем в немския си вариант. (Като се вземе предвид старанието, проявено при тех­ническите приготовления за процеса, остава мистерия фактът, че новата държава Израел, в която живеят много хора, родени в Гер­мания, не съумя да намери добри преводачи на единствения език, който обвиняемият и неговият съветник можеха да разберат. Защо­то някогашното предубеждение срещу немските евреи, едно време широко споделяно в Израел, вече не е така силно, за да оправдае подобен фал. Остава обяснението да се корени в още по-стария и много властен „витамин П“, както израелците наричат протекцията в правителствените и бюрократичните кръгове.) Едно стъпало по-ниско от преводачите са обитателите, от една страна, на стъклена­та клетка на обвиняемия и, от друга, на свидетелския бокс, и тъй като са поставени с лице един към друг, всяка от страните показва профила си на залата. Накрая, на най-ниското място и вече с гръб към публиката, е настанено обвинението – прокурорът и негови­ят състав от четирима помощници, както и адвокатът на защитата, който през първите седмици беше придружаван от помощник.

Дори и за миг липсва каквато и да е театрална поза в поведение­то на тримата съдии. Те крачат с естествената си походка, естествен е и изразът на скръб по лицата им, когато с особено внимание из­слушват не просто свидетелски показания, а разкази за страдания. Спонтанно е нетърпението им, предизвикано от стремежа на про­курора да събира безкрайно подобни показания. Отношението им към защитата на обвиняемия е като че ли с нотка на позасилена вежливост, сякаш винаги са вземали под внимание факта, че „д-р Серватиус се оказва почти сам в своята упорита битка, намирайки се в непозната среда“, а отношението им към обвиняемия е безукор­но. Кристално ясно е, че това са трима добри, честни хора, които не се поддават дори на изкушението да позират по време на процеса – като се опитат например да сдържат своите реакции чак до при­ключване на превода на иврит, за да прикрият перфектния немски, който всеки от тях естествено владее, след като е роден и е учил в Германия. Моше Ландау – председателят на съдийския състав, едва ли успява дори веднъж да овладее своите словесни реакции, докато преводачите свършат изречението, и често се намесва с бележки и поправки в превода, очевидно благодарен за мига възможност да се откъсне по този начин от своите сурови задължения. Месеци по-късно, по време на кръстосания разпит на обвиняемия, той дори ще насърчава своите колеги да използват майчиния си немски език в диалога с Айхман – още едно доказателство за неговата изключи­телна независимост от общественото мнение в Израел.

Без съмнение съдията Ландау от самото начало на процеса беше човекът, който насочва делото и който прави всичко възмож­но, за да не се обърне процесът в представление под влиянието на прокурора, обичащ показността. Причина за неуспеха му понякога да изчисти театралността е простичкият факт, че заседанията про­тичат на подиум пред събралата се публика, където гръмкият вик на съдебния пристав при всяко начало изпълнява ролята на вдигане на завеси. Който и да е този, който е проектирал новопостроения Дом на народа – Бейт ха’ам (днес обиколен с висока ограда, отбраняван от мазето до покрива от тежковъоръжена полиция и барикадиран с цяла редица дървени бараки в предния двор, където всеки ново­дошъл е най-старателно претърсван), явно е имал предвид театър, с партер и галерия, авансцена и сцена и странични врати, през които да влизат актьорите. Ясно е, че тази съдебна зала съвсем не е лошо място за един показен процес, какъвто си го представя Давид Бен Гурион, израелският министър-председател, идея, която е имал още когато е взел решението да отвлекат Айхман от Аржентина и да го изправят пред Районния съд в Йерусалим, за да отговаря за ролята си за осъществяването на „окончателното решение на еврейския въпрос“. Бен Гурион, основателно наричан архитектът на държа­вата, си остава невидимият режисьор на заседанията. Нито веднъж той не се появява в съда, но присъства чрез Гидеон Аузнер, главния прокурор, който прави абсолютно всичко, за да угоди на своя на­чалник, представлявайки правителството. И ако, за щастие, стара­нието му често не успява, причина за това е, че процесът се пред­седателства от друг, който служи на правосъдието толкова честно, колкото г-н Аузнер служи на държавата Израел. Правосъдието по принцип повелява всеки съден да бъде обвиняван, защитаван и на тази основа осъден, а всякакви други въпроси, изглеждащи по-съществени – „Как можа да се случи?“ и „Защо се случи?“; „Защо евреите?“ и „Защо германците?“; „Каква роля изиграха другите на­роди?“ и „Доколко отговорни са съюзниците?“; „Как се случи така, че евреите, чрез собствените си водачи, съучастничиха в своето унищожение?“ и „Защо те отиваха към смъртта си като овце на за­коление?“ – да бъдат оставени за по-късно. Правосъдието държи единствено на Адолф Айхман – син на Карл Адолф Айхман, човека в стъклената клетка, направена за негова защита – среден на ръст, слаб, на средна възраст, с оредяваща коса, криви зъби и с късо­гледство, който по време на целия процес проточва мършавия си врат по посока на съдийското място (нито веднъж той не се обърна с лице към публиката) и който отчаяно се стреми и повечето пъти успява да запази самообладание независимо от нервния тик, пораз­ил устата му навярно много преди този процес да започне. Под съд са неговите дела – а не страданията на евреите, не германският на­род или човечеството, дори не антисемитизмът или расизмът.

А правосъдието, макар и навярно „абстрактно“ според хора с мисленето на г-н Бен Гурион, се оказва много по-неумолим господар от който и да е министър-председател с цялата му власт. Управле­нието на министър-председателя, както бърза да покаже г-н Аузнер, е разрешаващо – то разрешава на прокурора да дава пресконферен­ции и интервюта за телевизията по време на процеса (Американ­ската програма, спонсорирана от корпорацията „Гликман“, е посто­янно прекъсвана от реклами за имоти – бизнесът преди всичко!) и да проявява даже „спонтанни“ изблици пред репортери в сградата на съда:

„Прокурорът бил се поболял, като разпитвал Айхман, тъй като обвиняемият му отговарял на всички въпроси с лъжи“.

Управ­лението на министър-председателя разрешава и честото хвърляне на коси погледи към публиката, разрешава театралния характер на суетата, надхвърляща обикновените норми, която в края на краи­щата стига своя връх в Белия дом чрез комплимента „Браво!“, из­речен от президента на Съединените американски щати по адрес на този, който, между другото, е театралничил.

Правосъдието, об­ратно, не разрешава нищо такова – то изисква усамотение и ако разрешава нещо, то е по-скоро скръб, отколкото ярост, и предписва най-строго въздържане от всякакви удоволствия, следващи от това да се поставиш в светлината на прожекторите. Посещението малко след процеса на съдията Ландау в САЩ, като контраст, остана не­забелязано, не бе популяризирано изобщо, освен сред еврейските организации, заради които бе предприето.

Все пак независимо от това колко самоотвержено съдиите от­бягват светлините на арената, ето ги – седнали на най-високото мя­сто върху издигнатия подиум с лице към публиката по същия начин, както биха гледали от сцената, ако участваха в някоя пиеса. Пред­полагаше се, че публиката представлява целия свят и действително през първите няколко седмици тя се състоеше главно от журнали­сти на вестници и списания, които се бяха стълпили в Йерусалим от четирите края на света. Щяха да гледат спектакъл не по-малко сензационен от Нюрнбергския процес, но за разлика от него, този път „главното внимание пада върху трагедията на еврейството като цяло“. Защото „обвинявам (Айхман) също така и в престъпления срещу неевреи…“ – но не защото ги е извършил в действителност, а, изненадващо, „за да не правя етнически деления“. Наистина за­бележително изречение, което един прокурор произнася в първата си реч на процеса – то се оказва с ключово значение за обвинение­то по време на целия процес. Защото този процес е изграден върху онова, което евреите са изстрадали, а не върху това, което Айхман е извършил. Според г-н Аузнер между двете няма разлика, защо­то „съществува само един-единствен човек, който се е занимавал почти изцяло и само с евреите, чиято дейност се е заключавала в тяхното унищожение, чиято роля в злодейския режим се свежда до тях. Това е Адолф Айхман“. Нима е нелогично да се представят пред съда всички факти за еврейските страдания (които, разбира се, никога не са поставяни под съмнение), а след това да се търсят доказателства, които по един или друг начин да свържат Айхман с онова, което се е случило? Нюрнбергският процес, на който обви­нението било „за престъпления срещу представители на различни нации“, не разглеждал трагедията на евреите по простата причина, че от него отсъствал Айхман.

Наистина ли г-н Аузнер вярва, че Нюрнбергският процес би обърнал повече внимание на съдбата на евреите, ако на него бе докаран Айхман? Едва ли. Както почти всеки друг в Израел, той вярва, че само еврейският съд може да осигури правосъдие за ев­реите и че само евреите могат да преценяват своите врагове. Оттук е и почти универсалната враждебност в Израел дори към просто­то споменаване за някакъв международен съд, който би обвинил Айхман не в престъпления „спрямо еврейския народ“, а в престъп- ления срещу човечеството, извършени спрямо евреи. Пак оттук е странното самохвалство „не правя етнически разграничения“, кое­то звучи по-малко странно в Израел, където личният статут на ев­рейските граждани се диктува от равинските закони на традицията, поради което никой от еврейски произход не може да се ожени за не-евреин – смесените бракове се признават, но затова пък децата, родени от тях, се водят най-официално за незаконни (докато извънбрачните деца на родители евреи се считат законни!), а ако някой се случи да живее с майка не-еврейка, нито може да встъпи в брак, нито може да бъде погребан. Разчупването на това положение става по-осезателно след 1953 г., когато чувствителен дял от семейното право започва да се разглежда от светските съдилища. Днес жените могат да наследяват и да споделят равен статут с мъжете. Това ряд­ко се признава, тъй като вярата или властта на фанатичното религи­озно малцинство не позволява на правителството на Израел да под­мени традиционното равинско право със светския съд в областта на брака и развода. Ако съществува някаква точка на пълно съгласие между религиозните и нерелигиозните граждани на Израел, това е общото им желание да има закон, който да забрани смесените бракове, и главно по тази причина – както признават официални израелски представители извън съдебната зала – светските и рели­гиозните среди в Израел са единни в нежеланието си да има консти­туция, в която един подобен закон трудно би намерил място. („Ар­гументът срещу гражданския брак е, че той ще разедини нашия дом Израел и ще раздели евреите от тази страна от диаспората“, както бе наскоро формулирано от Филип Джилън в „Джуиш фронтиър“.) Каквито и да са причините, има нещо феноменално в наивността, с която обвинението на процеса срещу Айхман изобличи позорните нюрнбергски закони от 1935 г., които забраняват смесените бракове и сексуалните връзки между евреи и германци. По-информираните кореспонденти добре схващаха иронията в тези съвпадения, но не отбелязаха нищо по въпроса в своите информации. Не беше това моментът, пресмятаха те, в който да се каже на евреите какво не е наред в законите и институциите в собствената им страна.