Найден Тодоров и Даниел Хоуп

Как селянчето Владе се превръща в Майстора

Излезе пълна и детайлна история на живота на Владимир Димитров-Майстора с автор Иво Милев (откъс)

Биографичната книга за Майстора излиза в годината, когато се навършват 120 години от рождението му. Снимка: „Площад Славейков“ - Как селянчето Владе се превръща в Майстора

Биографичната книга за Майстора излиза в годината, когато се навършват 120 години от рождението му. Снимка: „Площад Славейков“

„Моля не ми казвайте грешките, аз си ги знам“, казвал Владимир Димитров на своите учители в столичното Рисувално училище. А прозвището си Майстора, както го знае днес всеки българин – дори онзи, който не се интересува от изкуство, той получава заради това, че по навик от бояджийството наричал всекиго „майсторе“. Иначе няма конкурс в училището, който да не е спечелил.

Това разказва новата документална биография „Владимир Димитров – Майстора“ на историка на изкуството Иво Милев. Това е може би първата така пълна и детайлна история на живота на класика на българското изобразително изкуство. Книгата излиза за 120-годишнината от рождението на Майстора, на когото бе посветена двойна изложба в Националната галерия, чийто куратор бе Милев.

Макар и неприеман еднозначно, още с първите си художествени прояви от 20-те години на XX век Майстора си спечелва мощни и влиятелни защитници – Сирак Скитник, Николай Райнов, Гео Милев, Чавдар Мутафов. Те отрано виждат в него толкова очакваната нова еманация на българския творчески гений, а в изкуството му – пътя на истинско национално изкуство, като само като българско може да бъде и общочовешко, пише Милев. Около името на Владимир Димитров се шуми, то буди възхита и отрицания, харизмата на неговия образ и личност е завладяваща, непоклатима. Сам той – с външния си вид, с поведението си, със своята загадъчност и тайнственост, създава и поддържа интереса към себе си. Още приживе става легенда.

„Майстора е усамотено явление в нашето изкуство – пише Васил Стоилов, – не прилича на никой друг, живописва както никой преди и след него.“

„Още приживе Майстора е приет за „класик“, „патриарх“ не само на движението за Родно изкуство или „Роден стил“ (както го нарича още през 30-те години Чавдар Мутафов), но и за „кулминация“ на цялата българската живописна традиция (според определението на Кирил Кръстев) наред с Боянския майстор и Захарий Зограф.

„Много труд вложих през годините на най-усилна работа, но почти нищо значително не направих… Може много да съм грешал в този път, но бях щастлив“, казва Майстора.

Предлагаме ви откъс от книгата за Майстора, предоставен от изд. „Книгомания“.

Решението на семейството да пусне Владе да учи, и то рисуване, в София е болезнено и не минава без конфликти. Допусне ли се подобен каприз, то ще се лиши от единствената постоянна издръжка, на която разчита. Бащата е категорично против, не спира да мърмори как богати, уредили живота си мъже си нямат друга работа, а мътят главата на сиромашията. Какво може да дадат 5 години губене на време в София – в най-добрия случай учителско място в провинцията. С какво това е по-добро от писарството? И по-късно в писма до Майстора бащата няма да спре да натяква, че всички разчитат на него и ако ще после и професор да става, каква е файдата, като сега всички са напът да умрат от глад. Майката категорично се застъпва за желанието на сина си. Немалка роля изиграва и обстоятелството, че няколко години по-рано (през 1901 г.) неговият братовчед Никола Георгиев е постъпил вече в Рисувалното училище.

Всъщност Майстора не тръгва сам за София. С него са приятелите му Никола Венетов и Емануил Попдимитров. Наличието на подобна компания дава достатъчно основания на Майстора да настоява за решението си, укрепва волята му да бъде заедно с тях в София и да сподели съдбата им. Венетов записва да следва филология в Държавния университет, а Емануил Попдимитров заедно с Майстора – рисуване. В Рисувалното училище те намират един варненец, прекрасен певец, дошъл тук да става музикант, но записал се да учи живопис – Петър Райчев. Тримата известно време живеят заедно в някакъв сутерен, който при дъжд се пълни с вода до колене. Съвсем скоро тази задруга ще се разпръсне, а всеки от тях щастливо ще намери подходящото си място: Емануил Попдимитров напуска Рисувалното училище, за да учи и скита из любимата си средновековна Европа, Никола Венетов няма да завърши и ще замине за учител в Айлан Кайряк, където ще попадне при своето толстоистко братство, което коренно ще промени живота му, а Петър Райчев, след като следва и филология, учителства, сътрудничи на сп. „Художник“, на сатиричните „Барабан“ и „Българан“, най-сетне ще изпълни мечтата си и ще запише консерватория в Москва. Само Майстора остава на мястото си в София – без колебания, твърдо убеден в избора си. Поради това, че няма завършено гимназиално образование, Майстора е допуснат като извънреден ученик на Рисувалното училище, следва общият курс на обучение и от 1907 до 1910 г. изкарва и завършва специалния курс „Живопис“. Негови преподаватели по рисуване са Петко Клисуров и след завършения общ курс – Иван Мърквичка.

Може да се каже, че годината, през която Майстора идва в София, е преломна за художествения живот на столицата. Тук само преди 18 години се е състояла въобще първата художествена изложба, а поради липса на място е била разположена в най-представителната обществена сграда – Народното събрание. За изминатите години художествената сцена се изчерпва с ежегодните изложби на Дружеството за поддържане на изкуството в България (от 1895 до 1900 г.) и няколко индивидуални изложби. През 1903 г. от една група на „скромни, млади сили“ е основано независимото художническо дружество „Съвременно изкуство“ и същата година е организирана неговата първа колективна изложба. Насетне, за некратък период от време художественият живот в София ще се доминира от конфронтацията и сблъсъка между казионната организация на Дружеството за поддържане на изкуството в България и младите, независими художници на „Съвременно изкуство“. Продължават да се завръщат художниците, заминали да учат в чужбина след Освобождението, в активна творческа възраст навлизат и първите възпитаници на Рисувалното училище. Зачестяват, както никога досега, самостоятелните художествени изложби. Много бавно званието художник получава своето признание и престиж.

Първоначалните занятия в общия курс на Рисувалното училище са „рисуване с чернило“, което се работи с „разтушовка“ – свита като масур и заострена от двете страни попивателна хартия. Започва се с рисуване на орнаменти – първо на такива със съвсем опростени линии и форми, като мотивите се усложняват с напредване на обучението, докато се стигне до гипсовите „маски“ и най-накрая – до бюста на Аполон. Клисуров е взискателен и безапелационен. Неговите методи на обучение и особено сентенциите му стават нарицателни: „коя страна на линията да вземем за вярна – вътрешната или външната“, казва той на учениците си, а те съвсем не разбират какво точно има предвид преподавателят им, или директно им задава въпроса, на който не всеки може да даде адекватен отговор: „с кое око рисувате – с лявото или с дясното“, или ги съветва: „преместете носа колкото половината дебелината на косъма“. Неговите ученици рисуват с по няколко креди, различни по твърдост, с подострени гумички и разтушовки, а етюдите, върху които ретушират в продължение на седмици, поразяват съссвоята строгост и прецизност – „те имитираха гипса с фотографска точност“ (Атанас Божков). За един етюд на Майстора, върху който той е работил цял месец, Клисуров казва:

„Ако го наречем завършено, лош е. Като започнато – добре е“.

А Майстора добавя години по-късно: Он косъмо на две цепеше. Вятър.

За цялото си следване Майстора е изключително добросъвестен. Старателно води записки за всяка една лекция, макар понякога трудно да разбира смисъла и значението на казаното, рисува всеотдайно и следи стриктно да изпълнява указанията и изискванията на преподавателя си в общия курс, когато докосването до маслените бои е още табу. Живее в покрайнините на града, до Военното училище, но това му е удобно, защото е достатъчно да се спусне по ул. „Оборище“, за да стигне до залите на Рисувалното училище. Всеки ден извървява все един и същи път от къщата до Рисувалното училище, отдаден на заниманията си да овладява занаята, който се оказва бая ми ти трудна работа.

В София Майстора води тих и затворен живот, далеч от представата за студента бохем. Още тогава той е вегетарианец и пълен въздържател. Това, с което разнообразява понякога дните си, е посещения на сказки: основно социалистически и анархистки. Трудно му е да вникне и приеме радикалните идеи и ги пречупва през своя кротък народностен мироглед, изтъкан от сиромахомилство и християнска нравственост. Години по-късно (1952) като оправдание ще каже: Тук получих основните познания по рисуване и живопис, но не още и мироглед, който да ме упъти в служба на народа. През писарлъка бях добил смътни представи за социализма. През време на моето следване в София слушах основоположниците на социализма в нашата страна Благоев, Кирков, Коларов, Димитров и др. и се убедих в правотата на самостоятелната класова борба (на тесняците). Но моята грешка се състои в това и тогава, и по-късно, че положих усилия за овладяване на занаята, без да обръщам внимание на идеята, която трябва да отразява даденото художествено произведение.

По онова време Рисувалното училище няма своя собствена сграда, а се помещава в няколко отделни сгради или помещения – неугледни и неудобни: няколко на ул. „6 септември“ и една на ул. „Оборище“, където се рисуват „гол мъж“ и „гола жена“. Пред безсрамно разсъблечените модели Майстора навежда засрамено глава и си повтаря наум: Какво унижение, ужас! Едва в юбилейната за училището 1906 г. се полага основният камък на новостроящата се сграда. В конкурса по повод годишнината Майстора печели трето място и премия от 20 лв. с „фигурална скица из българския живот“. През 1907 г. Майстора печели вече годишната премия на конкурса по живопис натема „Композиция из българския живот“ с работа си „На боклука“ и премия от 150 лв.

В края на 1907 г. Дружеството за поддържане на изкуството в България, преименувано вече на Дружеството на художниците в България (1902), организира своята зимна художествена изложба, където участват преподавателите – Иван Мърквичка, Антон Митов, Ото Хорейши, Христо Берберов, Стефан Иванов, Мара Лазарова, Никола Маринов, Андрей Николов, а от учениците: Никола Савов и Владимир Димитров – Майстора, който се представя с „Жертва“, която е откупена от д-р Гудев. Участието на Майстора в тази изложба съвсем не е случайно – той е сред най-добрите и прилежни ученици, твърдо решил да усвои занаята, отговаря на всички изисквания за академичен професионализъм и на класическия вкус на вече старомодните си преподаватели. Владе – за това, че по навик от бояджилъка нарича всекиго „майсторе“, вече сам е получил прозвището и няма конкурс в училището, който да не е спечелил. За целия период на следването си той печели общо 16 училищни конкурса и премиите към тях. Етюдите му са академично издържани, в типичните приглушени кафеникави и охрави гами, но в тях има нещо, което ще се засилва осъзнато като търсене, това, което сам Майстора нарича „психологизъм“. Него го вълнува физиогномично характерното, този интерес ще се превръща в опит чрез външното да се предават характерът и вътрешният, скрит живот.

В едно писмо до Учителския съвет (1908), вече студент в специалния курс по живопис, Майстора настойчиво моли да не се коригират етюдите му, докато работи, а чак след като е свършил с модела, тъй като иначе се обърква – такъв самостоятелен начин на работа искам, за да видите в края на краищата дали би трябвало да ми се помага или не, пише той. Върху един етюд на мъжка глава, също със силно изразена лицева характерология, той е написал: „Моля, не ми казвайте грешките“, вземайки израза от речите на Кирков, който казвал: Моля не ми казвайте грешките, аз си ги знам.

Особено характерни за студентските му години са множеството етюди на глави в различни положения, тела или части от тела в разнообразни ракурси, сместени на повърхността на едно платно и така превръщащи се в своеобразни композиции. Не само съображения за икономия на материали карат Майстора да изпълва така платната си, този похват ще се запази и по-късно, някои от по-късните му многофигурни композиции ще са изградени именно на този „принцип“ – стълпотворение от лица и физиономии (включително автопортрети) с подчертано индивидуален характер, силно психологизирани, в различни характерни състояния или в една обща емоционална гама.

По това време Майстора е слаб младеж, висок, с дълги коси и смолисточерна брада, меки и усмихнати очи. Характерното му, запомнящо се лице още отрано служи за модел. Един от първите негови портрети създава неговият състудент – плевенчанинът Ангел Спасов. Интерес към това харизматично лице проявява преподавателят му проф. Иван Мърквичка и създава негов портретен етюд, по всяка вероятност към някоя библейска тема (към 1909 г., сега в НГ). Въпреки всички спечелени конкурси от приложническата работа, която Майстора извършва за набавяне на допълнителни средства, рисуването на портрети по фотографии и помощта на кюстендилските благодетели, парите за собствена издръжка и тази на семейството никога не са достатъчни. Бащата е тежко болен и му пише:

„Колко пари ми струва утре и професор да станеш, когато днес родителите ти умират от глад“.

Майстора е принуден да се обърне (прошение от 28.02.1908 г.) към основаното през 1898 г. Дружество за подпомагане на бедни ученици при Държавното рисувално училище и поради лошите условия и издръжка на родителите си да иска заем от 200 лв., платими по 50 лв. месечно до края на семестъра. Това би му позволило да продължи образованието си, макар: аз да не мога да използвам училището за художествени цели, а само за учител, и добавя: учителстването ще е само средство, т.е. не и цел на неговото обучение.

Същата година бащата почива и остатъкът от семейството – майката и сестра му, се премества на негова издръжка в София. Със стипендия сестра му Данка заминава на двугодишна специализация във Франция и положението малко се облекчава.

В края на 1908 г. Майстора за пореден път печели годишната премия, този път на тема „Зимен пейзаж с мотив от България“, награда от 80 лв., като пейзажът му е откупен от годишната изложба на училището. С тези пари Майстора се записва за ученическа екскурзия до Русия и в началото на март 1909 г. от Варна, през Черно море, до Одеса той се отправя на едномесечно пътешествие през Киев до Москва и Петербург. В Петербург той е посрещнат от двама българи, отишли там да учат живопис: Сирак Скитник и Борис Георгиев. И двамата, всеки по свой начин, ще окажат решаващо въздействие върху съдбата на Владимир Димитров – Майстора. Майстора познава бегло само единияот тях – Панайот Тодоров, нарекъл се Сирак Скитник. Той е завършил Духовното училище в София, но свещеническият сан въобще не е от нещата, които го изкушават, а миризмата на боите. Този копнеж го е довел в Петербург, където се е записал да учи в частната школа на Звонцова, а по това време преподаватели там са Мстислав Добужински и Леон Бакст. Възприемчив, с бърз и ловък ум, имащ достатъчно обща култура още от София, Сирак Скитник внимателно следи какво се случва на сцената в Русия, основно го интересува отношението Изток-Запад и си прави своите изводи. А те са, че Русия, както и България, са особено място – ни изток, ни запад, и човек трудно би ги разбрал с тези аршини. Ако Западна Европа е първоизточник на всичко модерно в изкуството, то е само повод, „път, откриващ вратите на руския примитив, криещ огромно художествено богатство“. Руската култура не взема наготово, а доразвива полученото в дълбочина, стигаща до мистицизъм и „откровение“. Наблюдение, което той по-късно ще използва, за да обоснове опорите на уникалното за нашата култура движение за Родно изкуство от началото на 20-те години на ХХ в.

Фоби

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах