Как Стамболов предвиди появата на видеото и политическите клипове

Неведнъж е ставало дума за способността на писателите да провиждат бъдещето. Научно-фантастичните романи и повести от векове създават усещане, че са писани от хора, придобили способността да надникват отвъд времето, да сътворяват във въображението си светове, които все още не съществуват, но са неизбежни.

Първите провидци, за които се сещаме, са световни класици – Жул Верн, Карел Чапек, Артър Кларк… Но и в българската писменост съществуват прозрения, които изненадват с точността си. В разказа си „Последният ден на ХХ век”, писан в последните дни на ХІХ век, Иван Вазов например предвижда появата на видеотелефона. Тази идея не е съвсем нова, преди това се появява в романи на позабравения днес писател и художник Албер Робида, съчетана с научна мистификация. „Телефоноскопът” през 90-те години на ХІХ в. е представен като предстоящо изобретение на Едисон.

Рядко се говори обаче за едно изключително прозрение, което е записано от човек, от българин, когото познаваме повече като политик, отколкото като писател – Стефан Стамболов. Във в. „Остен”, първият хумористичен вестник на млада България, издаван след Освобождението в Търново, Стефан Стамболов под псевдонима „Незлоблив поет” публикува през 1879 г. фейлетона си „Размишленията на един честит българский гражданин“. Цялата му финална част е посветена на ироничното, но изненадващо точно предсказание за появата на видеото. Това се случва 16 години преди братя Люмиер да обявят създаването на кинематографа, но в идеята на Стамболов има нещо повече от това. Киното почти до края на ХХ век не е едновременно запис на звук и картина, те се съчетават впоследствие. Видеозаписът обаче, възникнал в средата на миналото столетие, почти век след идеята на Стамболов за „бързофотографа”, е именно това съчетание на едновременен запис на звук и визия, за което говори българският възрожденец. При това Стамболов, макар и с убийствена ирония, предвижда и появата на политическите видеоклипове, които днес са основен инструмент в борбата за власт.

В по-известните фантастични романи от края на ХІХ век не съществува подобна идея, така добре формулирана и точна, както във фейлетона на Стефан Стамболов. Десетилетие по-късно, през 1889 г. Жул Верн публикува разказа си „Един ден на американски журналист през 2889 г.”, в който се споменават телевизионни излъчвания на новините и видеоконференции. Тоест, по всяка вероятност именно Стефан Стамболов е първият автор в световната литература, предвидил видеото и политическата му употреба.

Предлагаме ви откъса, в който политикът и журналист Стамболов прави своето предсказание.

Говорих аз веднъж, мой ти байно, за разпадването на турското царство и като исках да изобразя тая картина по-живо и по-релефно, то стараех се да поддържа словата си с приличните жестове, които могат да придружават една подобна катастрофа. Види се, изображаването на тая катастрофа да е било твърде силно, живо и неподражаемо, защото от ужас и трепет се обзел даже и невоодушевения предмет – стола. И аз като се поокопитих от своя патос, видях го потьрколен на земята и, нещо повече, – със строшени крака. Тогава се преизпълни сърцето ми с едно извънредно умиление към пострадавшия предмет от моето буйно и пламенно красноречие и като се боях да не би някога да направя със словото си същото действие и върху някои живи същества като люде, събрани в някоя черква или камара, аз паднах на колене пред иконостаса и като благодарих от дълбочината на душата си Пресветая Владичици за голямата дарба, с която ме е благословила, заклех се „най-тържественно“ никога, никъде и пред никого да не говоря вече за печални и странни работи, но всеки път да изричам благонамерени, смиреномъдри и кротки речи.

И така вече постъпвам. Аз никога не си позволявам да говоря буйно и разпалено. И като отида в някое събрание старая се да примиря препирающите се, като гледам да избера средата на противоположните мнения и да сближа двата противни лагера.

Тая моя постъпка е двойствено полезна за мене. „Перво и перво“, тя ме предпазва като гръмоотвод от моето буйно и пламенно красноречие; „во вторих“ – тя кара да ме уважават по-голямата част от представителите и на двете партии, и да ме избират във всякакви комисии и депутации. Както виждате, полезността на тая моя постъпка е така очевидна и осезателна, щото аз не мога да се начудя на себе си, като коя способност у мене е по-развита – благоразумието ли, смиреномъдрието ли, нискогледанието ли, хитростта ли, подлостта ли, лукавщината ли, или… или…

Но за това доста. Сега аз ще направя едно поетическо отстъпление и ще поговоря „за една мисъл, която ей сега ми дойде на ума“, а именно – за недостатъка на Едисоновия апарат, фонографа. По моето мнение, тоя апарат има един непростим недостатък, който така възмущава, щото аз без малко, готов съм да нарека „за една минута“ всичкия апарат безполезен и за нищо неспособен. Тоя недостатък е, че фонографа не е снабден с един „бързофотограф“, който да възприема и сетне да възпроизвежда всичките движения и жестове на говорящия – с една реч, всичките мимически красоти и прелести на оратора. А това е един непростим недостатък, който ако се не поправи, то моето потомство не ще има възможност да изпита всичката сила и прелест на моето „несравненно“ красноречие.

Представете си, че и тоя „бързофотограф“ е изнамерен и приложен към фонографа. Представете си, че аз, честития български гражданин, стоя и говоря пред него и всичко, което излезе от моите зорлообразни устица и думите, и гласа, и ударенията, и трептенията, и точките, и запетанието, и многоточието се отпечатват във фонографа, а пък моята фигурка, хубавата ми главица с лисината, като танур на темето, брадичката ми, мустачките ми, късото ми вратленце, мъничките ми лукави очички, носенцето ми, фрака ми, вратовръзката ми, с една реч цял-целокупен аз се отпечатвам в бьрзофотографа. Аз си издигна ръката и с един благ, като мед, и ясен като звънец, глас изкажа в началото на речта си: „Господа-а-а!!“ И всичко това – и думата ми, и гласа ми, и фигурата ми и полуотворените му устица, се отпечатва във фонографа и бьрзо-фотографа и остава навеки вечния да се гледа и поменува от потомството ми. Като си помисля какво силно впечатление и удовлетворение ще мога да направя чрез речта си и фигурката си върху потомството си, как то ще ме обича и почита, как от благодарност към мене ще да ми издигне паметник и ще ме слави и прославлява… устата ми се препълнят със слюнки, мускулите ми захващат да се сокращават и мене ми се скача, играе, пее. С една дума блаженството ми е пълно – и конец.

Тая картина така плени моето възвишено въображение, щото аз вече не на шега съм си задал въпроса да измисля гореспоменатия бързофотограф и да го приложа към Едисоновия фонограф.

Щом открия това, аз ще поискам привилегия от всичките съществующи правителства докато съм жив, само аз да имам правото да се ползувам от него.

Да не помислят някои, че като искам тая привилегия, аз съм движим от някое недостойно егоистическо чувство. Не, господа! В тоя въпрос мен ме ръководи моето искренно и дълбоко убеждение, че в целия свят няма по-интересен субект от мене, който да заслужава да се слуша и гледа не само от българското потомство, но и от цялото человечество. Това нещо аз и мисля да достигна чрез горната привилегия.

(Следува, но няма да се продължава.)

В. „Остен“, бр. 5 и 8 от 30 март и 30 април 1879 г. И в двата броя е с подпис: Незлоблив поет.