Най-дълговременният партиен и държавен ръководител на социалистическа България не можеше да остане извън ласкателното внимание на киното ни. В продължение на 33 години той е демонстрирал своята заинтересованост от изкуството като към една обслужваща политиката сфера. Многократно се е изказвал в този дух, посочваше какво трябва да се направи и какво в никакъв случай не трябва да се допуска. Внимателно следеше развитието на киното. Хвалеше го или пък „градивно” го критикуваше. От своя страна киното можеше само да хвали. Филми от рода на „Маргарит и Маргарита” бяха немислими буквално до вчера.
В края на 70-те и началото на 80-те години у нас се появиха няколко игрални филма, които се обръщаха към революционното минало на Тодор Живков. Като цяло това е една тъжна поучителна страница от историята на родното киноизкуство, в което демократичните традиции имат дълбоки корени. Тези филми се родиха, благодарение на онзи добре познат механизъм, който в продължение на десетилетия изграждаше в общественото съзнание мита за изключителната роля на Тодор Живков както в партизанската борба, така и в строителството на социализма. Киното с известно закъснение се включи в този хвалебствен хор, но пък много бързо навакса „пропуснатото”. За този остър завой от демократичните традиции към венцеславенето на Тодор Живков има и конкретни причини, на които ще се спрем по-късно.
Към филмовата „тодорживковиада“ се включва и документалният пълнометражен филм „Човек от народа“ на Христо Ковачев, посветен на 70-годишния юбилей на тогавашния генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република България. Преди шест години, по време на една среща във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“, режисьорът сподели, че дълго време е снимал този филм без знанието на Тодор Живков. След като той разбрал, че другарите му готвят изненада, пожелал да види заснетия материал и после с известна неохота се съгласил да бъде показан този филм на народа. Предполагам, че и с другите филми се е случила същата история, преди да излязат на екран. А може и да е мит…
За първи път в игралното кино образът на Тодор Живков се появява през 1977 година едновременно в два филма. „Бой последен“ на Зако Хеския пристъпва внимателно към тази тема и може да се каже, че по това време образът на пълномощника на партията (в ролята Иван Бурджиев) не даваше основание за тревога. Още повече, че в основата на филма стоеше мемоарната книга на поета-партизанин Веселин Андреев и ние вярвахме на неговите спомени. Що се отнася до самия образ на пълномощника, той беше надарен с всички добродетели на един образцов партиен боец.

„Войници на свободата“
Но както се казва, злото не идва само. Появява се копродукцията „Войници на свободата” на Юрий Озеров (1977, 4 серии), в която освен „Мосфилм” участват и студии от България, Унгария, ГДР, Полша, Румъния и Чехословакия. От наша страна сценаристи са Димитър Методиев и Атанас Семерджиев, участват и десетина известни наши актьори. Това е киноепопея в типичния за застоя стил и размах, имаща претенциите да разказва за борбата на комунистите през Отечествената война във всички по-горе изброени страни. На фона на обикновените войници и партизански ръководители се пласира официалната комунистическа версия на събитията. Този филм подсказва още един начин, по който лесно и безобидно може да се развива култът към тези ръководители, ако, разбира се, днес те продължават да бъдат актуални.
Не във всички социалистически страни обаче това стана. В Полша, Унгария, Чехословакия липсват подобни филми. В Югославия е по-различно – Тито бе народен герой.
За съжаление обществено-политическата обстановка у нас ставаше все по-благоприятна за подобни филмови творби. Появиха се още три български игрални филма, които открито говореха за възловата роля на Тодор Живков в недалечното минало. Всеки от тях съдържа определени кинематографични качества, които навремето рецензентите са отразили. Но по същество те станаха израз на една политическа тенденция, която днес напълно рухна. Това дава възможност да погледнем на тях и от тази страна, за която почти всички знаехме, но нямахме сили и смелост да кажем.

„Ешелоните“
Това са „Ударът“ на режисьора Борислав Шаралиев (1981, в ролята на младия Тодор Живков е актьорът Любомир Младенов), „Ешелоните” (известен още като „Ешелоните на смъртта (не тръгнаха) на Борислав Пунчев (1986), съответно с актьора Филип Трифонов и „Те надделяха” на Киран Коларов (1986) с Антоний Генов. И трите филма са епопеи, черпещи факти от „документален“ материал и с художествени средства разказват младостта на Тодор Живков преди 9.IX.1944 г. Филмите описват и някои наистина случили се събития, но когато действието стигне до нашия герой, ние трябва да се отнасяме изключително внимателно към изложените факти. Тук с пълна сила нахлуват неуважението към фактите, подмяната на истината с измислицата, вземането на желаното за случило се. Каква е истинската рола на Тодор Живков в навечерието на 9.IX.1944 г., какво точно е направил, когато българската общественост се е борила за спасяването на евреите или когато бригадата „Чавдар” е била в обкръжение – на тези въпроси филмите не дават верен отговор. Тук трябва да се произнесат историците, свидетелите, документите. В този смисъл може да се съмняваме в документалната страна на тези филми.
Може ли в тези случаи да се говори за мит? Филмите са категорично доказателство за съществуващ култ към определена личност и опит да се изгради мит около едно име. Имайки предвид провала на официалната митология от 50-те години у нас и най-вече в Съветския съюз, авторите бяха по-внимателни и обиграни. Ако разгледаме всеки един от тези филми извън контекста на времето и другите филми, много трудно ще доловим този култ. Това е просто невероятно, но те изглежда естествено, нормално и даже… скромно.
Но ако отстъпим само една крачка назад и обхванем цялото явление, митът за най-безпогрешния и далновиден ръководител веднага ще изгрее пред очите ни. Това е мит от най-елементарен характер, в чиято основа лежи култът към вечния ръководител и неговата революционна младост. А след като още в младостта той е бил в центъра на всяко важно събитие, ръководил е всяка хуманна акция и смела операция, какво чудно има, че и днес е на тази висота. Такава е логиката на този мит.
И в четирите български филма Тодор Живков неизменно е двигател на събитието, той изрича най-важните реплики, той вижда най-далеч в бъдещето. Тези филми изграждат един удивително сходен образ, което е доказателство за еднопосочни усилия. Филмите избягват да назовават по име главния герой, но в същото време той е безпогрешно разпознаваем или чрез партизанското име Янко, или по търсената външна прилика. За това свидетелстват и част от тогавашните рецензии, които точно назовават кой е този герой.

„Те надделяха“
И така – той е този, който е неразривно свързан с народа, милее за неговите деца и им дава къшей хляб, когато са гладни („Те надделяха“), който не губи чувството си за хумор и в най-трудните моменти на борбата („Ешелоните“), който е хладнокръвен, безпределно смел и с железен характер („Бой последен“, „Те надделяха“, „Ударът“). Ако се замислим, ще видим, че именно тези черти са в основата на съвременния образ на Тодор Живков, изграждан от средствата за масова информация. Но да се върнем към екранния образ.
Той няма приятели, има предани сътрудници, другари по борба.
Той няма любима, а другарка.
Той е облечен с бяла риза или носи червеникав каскет.
Той спасява ешелоните, тръгнали към лагерите на смъртта, спасява бригадата от разгром, той ръководи удара на на 9.IX.1944 г.
В крайна сметка той спасява евреите, партизаните и народа.
В тези си начинания той никога не греши, никога не се налага да променя решението си, още по-малко да се разколебае.
В същото време той е най-обикновен човек, типичен българин. Е, не съвсем, тъй като от пръв поглед го различаваме сред останалите герои.
Статутът на този герой е неприкосновен. Той е мит. И като такъв не може да бъде показван в мигове на слабост. Не може да се оспорват неговите действия и решения, още по-малко да се критикуват или осмиват. Образът на Тодор Живков липсва от филмите на съвременна тема не само защото не се намери режисьор. Съвременната тема в нашето кино си е извоювала правото на по-голям реализъм и демократизъм. В нея официалната партийна митология се опитваше да проникне под знака на възгледа за „положителния герой“. Пък в живота на генералния секретар липсваха истински героични събития, в които да се изяви нашият герой.
Така години наред никой не можеше да погледне критично към образа на големия ръководител. От критика бяха запазени не само той, но и целия партиен и държавен апарат, редица институции и организации. У нас бе невъзможно да се появи филм от рода на „Има ли французи в залата?“ на Жан-Пиер Моки, който предлага един неординерен образ на президента на Франция в сегашно време. Невъзможно по същата логика, по която лозунгът „Всичко в името на човека“ в последно време се тълкуваше от народа в смисъл, че всички знаем кой точно е този човек.
А имаше за какво да се говори. Представата за него сред народните маси беше много по-различна от тази, която даваше официалната пропаганда. В частните разговори той беше „бай Тошо“, което свидетелства за липсата на каквато и да е митологизация. Киното се опитва да изгради един ненужен на народа мит, който обслужваше единствено партийната ръководна сфера.
Може би първоначалният тласък дойде от „Бой последен“ и „Войници на свободата“, където образът на Тодор Живков бе за пръв път показан с ореола на героя. Именно тази идеализация на един обикновен човек подсказва, че мотивът може да се развие безпрепятствено в съществуващите условия. В същото време допускам, че ако още тогава беше даден критически отпор на тенденцията да се свързва тази идеализация с името на Тодор Живков, следващите филми можеха и да не се появят. Но ние добре помним това време и знаем как би прозвучал такъв глас с едно съвсем разбираемо искане. Щеше да бъде анатемосан. Защото отдавна бяха нарушени границите на демократичността и гласността. Политическите качества на творбите не само че получиха приоритет пред художествените, но в някои случаи и напълно ги изместваха.
Създателите на тези филми не може да не са имали своите колебания и дори съмнения в правилността на подхода. Но човек лесно се утешава – пресъздаваш историята, а според официалните източници тя е точно такава. От друга страна, редица постулати на Тодор Живков от рода на твърдението, че „гръбнакът на българската литература винаги е бил политически”, даваха привидна сигурност и сила.
Но въпросът е за коя история става дума? За официалната версия на най-новата ни история или за тази, която предстои да бъде написана? За неговата лична митология или за историята на народа?
В историята на обикновения народ той има място не със заслугите си, а със заблудите, които внесе в партията, и чрез нея във всички сфери на живота.
Неговата обикновеност като човек се третира от филма „Човек от народа“. Филмът априори приема, че въпросният другар е виден, забележителен ръководител и партиен деец. Остава само да се покаже, че в същото време той е и един обикновен народен човек. Това не беше трудно. Той наистина приличаше на мнозина от хората, които срещаме. Но това, което създателите на филма приемаха като неоспорима истина, оставаше да се чувства във филма като огромна празнина. В „Човек от народа“ има прекалено много възторг вместо трезв анализ, има сантиментализъм вместо критичност. Това бе един измъчен юбилеен филм. Днес е документ за една отминала епоха.
Същите качества могат да се открият и във филма „Мислете за мене като за огън”, посветен на Людмила Живкова. Впрочем, предмет на тази статия са по-скоро филмите, в които по един или друг начин директно се персонифицира Тодор Живков, без да се навлиза в по-перфидните и завоалирани интерпретации на неговия мит в други жанрове на нашето кино.
Не може да не се запитаме какво обуславяше появата на тези филми в един сравнително кратък период. Най-общо казано – разцветът на застоя. Именно в този период начело на българското кино се оказа човек, олицетворяващ казармено-административен порядък. Хора като него по това време бяха почти навсякъде и имаха власт върху всичко. Той се опитваше с желязна десница да води кораба на нашето кино към разцвет, а всъщност всичко отиваше към крушение. Но това беше представително провеждане на „социалистическо съревнование“ кой ще направи най-хубав филм за първата линия на трудовия фронт, филм за първенците, за първите, за Първия…
Но и той не всичко успяваше да предвиди. Излезлият на екран филм на Христо Христов „Една жена на 33“ (1982) след печално известната статия във в. „Работническо дело” беше спрян. Подобни неща ставаха и в телевизията, където филмът на Иван Терзиев „Селцето” дълги години очакваше своята премиера. Много проекти угаснаха още в зародиш. Напуснаха задълго киното сценаристи като Георги Мишев, Боян Папазов, Валентин Ганев, редица водещи режисьори като Бинка Желязкова, Христо Писков не снимаха…
По времето на Никола Ненов – тогавашен генерален директор на Българска кинематография (до 1989 г.), за всеки идеологически важен филм се спускаха контролни цифри на зрители. Народът трябва да гледа филмите според тези цифри. По тази логика на активната част от публиката се падаше да „изгледа“ някои от тези заглавия по два-три пъти, за да се получи желания от БКП ефект. Това, естествено, никога не стана. „Зрителите“ бяха само в отчетите.
Имах възможност да се убедя колко внимание се отделяше на това по времето на един стопански съвет през пролетта на 1985 г. в Дома на киното в София. От висотата на своето положение Никола Ненов разпитваше пред аудиторията неколцина директори на кинефикации да кажат пред своите другари защо в техните окръзи даден филм не е събрал необходимия брой зрители. Те се оправдаваха като ученици в нарушение. Един от тях дори измисли следното оправдание:
„Откраднаха ми две копия от филма”…
Беше създадена такава атмосфера, че никой не смееше и да помисли да каже истината. А тя бе проста: народът не искаше да гледа насила този и други подобни филми. За това публика се осигуряваше главно чрез колективните посещения от предприятия, училища и казарми.
Това беше част от концепцията на Никола Ненов да се оживее сред капаните на тоталитарната система. Навярно и затова той публикува статия със заглавие „Тодор Живков, априлската линия и българското кино“ – единствена по рода си открита и безмерна възхвала на ръководителя и неговата културна политика.
Режисьорите на цитираните филми не са случайни хора в нашето кино. Всеки един от тях е добър професионалист със свое място в кинематографичния процес. Създали са едни от най-хубавите наши филми – да припомним „Всичко е любов“ на Борислав Шаралиев, „Йохохо“ на Зако Хеския, „Спасението“ на Борислав Пунчев, „Служебно положение – ординарец“ на Киран Коларов или документалния „Дамян“ на Христо Ковачев. Оказа се обаче, че за една административно-командна система не е трудно да си осигури добри режисьори за своите замисли. Този механизъм си заслужава да се разучи и винаги да се има предвид. Това би било гаранция, че няма да се повтори.
Митът за Тодор Живков в българското кино беше един срамежлив мит. Той не успя да се развие напълно, с всичките му разклонения и деформации, които обществото вече познава от времето на Сталин. Може би защото все пак вече съществуваше някакъв имунитет и днешните вдъхновители на възхвалите трябваше да се съобразяват с него. Дори в самите филми се пазеше някаква фалшива дистанция – използваха се партизански имена, ситуации-знаци, външна прилика и т.н. Но самата им поява показва, че в една епоха на стагнация и застой митовете за съвременните ръководители са неизбежни. Това е основната поука от тази история. В някои случаи механизмите така здраво се раздвижва, че ръководителят става смешна жертва на собствената си митология, като историята с писмото до създателите на „Борис I“, където алюзиите са заявени собственоръчно.
Въпреки това митът за изключителната роля на Тодор Живков в нашето революционно движение беше един измъчен мит, създаден с много пари, но без вяра и мъртвороден мит и затова никой не го отпразнува, макар че тези филми получаваха най-големите награди у нас.
Това бях празни филми в празни зали – част от нашата история.
* Оригиналното заглавие на статията е „Мъртвороденият мит“ , публикувана е в сп. „Киноизкуство“ през 1990 г.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение