Каква бе „тъпата България“, от която избяга Кристо

В свое интервю за вестник „Ди Цайт“ Кристо разказа как е избягал на Запад през 1957 година и как много добре разбира съдбата на бежанците, защото той самият е бил такъв. Пред журналистите световноизвестният художник казва, че като студент е за кратко в Прага и там решава да не се връща в „тъпата България“. Годината е 1957-а. Тъй като тази реплика възбуди духовете и Кристо бе заклеймен като предател, простак и некадърник, реших да погледна какво се е случвало през 1957 година в България и по света, за да реши един талантлив младеж, че държавата, в която е роден, е тъпа.

Всъщност 1957 година в световен мащаб не е впечатляваща с големи катаклизми, тя е знаменателна обаче в космическо отношение – Съветският съюз праща Лайка в „Спутник“ в космоса. Иначе това е годината, в която в Ливърпул Джон Ленън и Пол Маккартни се запознават, Албер Камю става нобелов лауреат, в Париж почива Кристиан Диор, Ленард Бърнстейн композира „Уестсайдска история“, Саймън и Гарфънкъл издават първия си албум и излиза „12 разгневени мъже“ на Сидни Лъмет, основава се S.I. – обединение на авангардистите, които влияят силно на изкуството чак до 1972-а.

В България животът протича различно. Изминала е само година от Априлския пленум на ЦК на БКП. Тогава първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков, следвайки примера на Никита Хрушчов в СССР, обвинява Вълко Червенков в политика на култ към личността и така се сдобива с реалната власт в страната.

От 1944-а до 1962 г. в България действат 44 концлагера, сред които Белене, Слънчев бряг край Ловеч, Свети Врач край Сандански, Богданов дол, Росица, пернишката мина Куциян, урановите мини в Бобовдол, Николаево, Поручик Чунчево, Ножарево, Черново, Зелендол, Скравена. Концлагерът в Белене е отворен още веднъж през 1984-а за въдворяване на български турци, отказали да сменят имената си с български. Според доклад на Държавна сигурност до ЦК на БКП, от септември 1944-а до май 1945-а през лагерите са преминали 184 360 души.

През 1957 година завършва и масовата колективизация на земеделските земи. Нивите са отнети от селяните и са включени в трудово-кооперативни земеделски стопанства – ТКЗС и държавни земеделски стопанства. Който не е бил съгласен да му вземат земята, е заминавал директно в лагер или е бил изправян на съд. През 1957 година се отчита 92% кооперирани земеделски земи. България става втората държава в света – след СССР, с обществена собственост върху земята, наричана социалистическо селско стопанство. Опитвайки се да подобри ниската ефективност на стопанствата, правителството на няколко пъти провежда кампании по тяхното обединяване и окрупняване, но това не довежда до особено подобрение. Така през 1959 – 1960 г. броят на ТКЗС е намален от 3457 до 972, а през 1970 – 1972 г. останалите 744 ТКЗС и 56 ДЗС са обединени в 161 аграрно-промишлени комплекса. Въпреки това се влошават показателите за производствения капацитет на селскостопанската техника. През 1960 г. един трактор извършва по 6 420 дка мека оран, през 1970 г. – 4 650 дка, а през 1976 г. производителността намалява до 4 170 дка. Преминава се основно към отглеждане на зърнени култури, неизискващи много ръчен труд, като се намаляват традиционните за България производства на памук, зеленчуци, плодове, грозде. С това се влошава износната листа на страната. Статистиката показва, че през 80-те години 5 – 10% от обработваемата земя, предоставена за лично ползване на кооператорите, задоволява над 40% от нуждите на населението от плодове и зеленчуци, което кооперираното земеделие вече не може да обезпечи.

През 1957 година съществено значение в икономиката на Народна република България играе принудителният труд, който има както стопанска, така и политическа и наказателна функция. По оценки на международни организации от 1952 година в България на принудителен труд са подложени между 80 и 120 хиляди души. Към принудителния труд могат да се отнесат и ограничения на трудовите права като „задължителното разпределение“ на млади специалисти, изселванията по административен път, често съпътствани с установяване на работа от местната милиция, правомощията на работодателите да предотвратяват напускане на работа или да прехвърлят работниците на друга работа, включително в друго населено място, без тяхното съгласие.

Три години след напускането на България от Кристо през 1960 година, Тодор Живков лично се обръща към Хрушчов, молейки СССР да закупи резерва на БНБ, трупан в продължение на 66 години – от Освобождението през 1878 година до 1944 г. Той съставлява 22 тона злато и 50 тона сребро. При продажбата България получава 23 милиона долара, които отиват единствено и само за погасяване на задължения на България предимно към съветските банки – „Ейробанк“ в Париж и Московската народна банка в Лондон.

На 4 декември 1963 г. Тодор Живков, в качествата си на Генерален секретар на ЦК на БКП и министър-председател на България към този момент, лично внася предложение по време на пленума на ЦК на БКП България да помоли СССР да я приеме като 16-а република. Пленумът на ЦК оценява предложението като забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм, което ще издигне на качествено нова степен братската дружба и гласува едонидушно „за“.

Но да се върнем към 1957 година.

Българска литература в периода 1945 – 1989 г. е маркирана от политическите промени след Девети септември, както и от изискванията на литературния реализъм. Във връзка с това се създават нови теми, свързани с новото социалистическо общество, държава и изкуството – в годината, в която в Европа процъфтява авангардизмът, у нас се появява социалистическият реализъм.

Държавата преследва неудобни творци като Георги Марков, Христо Радевски, Радой Ралин.

Само през 1957 година официално са забранени 849 книги. Димитър Димов е принуден да пренапише „Тютюн“, за да види книгата бял свят.

През 1957 година най-важното събитие в българската култура е назначаването на Вълко Червенков за министър на образованието и културата. За този ход британският посланик в София Ричард Спейт пише:

„След неговото понижаване миналия април, ние винаги сме смятали, че той упражнява значителна власт зад кулисите. Неговият нов пост означава нещо повече от връщане на един сталинист. Може да се очаква, че той ще действа с твърда воля за безмилостно справяне с всеки признак на бунтарство сред студентите. Нито пък е вероятно той да е по-малко суров спрямо критични коментари в пресата или по отношение на онези културни кръгове, които жадуват за повече свобода на изразяването“.

За случващото се в културния живот в България през тази година, посланикът споделя в доклада си до британското външно министерство:

„Потискащ факт е, че партийните ръководители, макар напоследък да предложиха нещо за подслаждане на населението, досега не са почувствали никаква нужда да направят подобни отстъпки на онези, за които духовните, интелектуалните и художествените свободи означават точно толкова, колкото добро заплащане и пълна трапеза“.

В подкрепа на тази си преценка Ричард Спейт цитира две статии, в които остро се нападат полски дисиденти.

„Това, което шокира, не е защитата на социалистическия реализъм – това беше неминуемо – а заключението, че Българската комунистическа партия е открила абсолютната истина в изкуството и българските художници трябва завинаги да се задоволяват с малки вариации на същата тема. Този аргумент изглежда куриозно старомоден в комунистическия свят на 1957 г.“, пише посланикът.

В свой доклад за икономическото състояние и стандартът на живот от август 1957 година посланик Стейт пише:

„Определено няма никакво придвижване към отпускане на диктатурата на малката група, която доминира Партията и страната през последните десет години: точно обратното, признаците са, че режимът възнамерява да реагира на отклоненията по-твърдо от всякога преди това. Подобна ситуация би била опасна в Полша или Унгария, но мисля, че за момента е вероятно да им се размине на тези на власт в България, където хората винаги са били доволни от малко, не са свикнали на свобода и обикновено духовните ценности са пренебрегвани, стига материалните нужди да могат да бъдат посрещнати.

Старото поколение е все още враждебно, но безсилно; интелектуалците са малко и им липсва водаческата дарба, проявена от техните колеги в Полша и Унгария; селяните не са никак настроени за активна опозиция; а студентите изглежда се интересуват повече от взимането на изпити, които да им помогнат да получат правителствени длъжности, отколкото да рискуват бъдещето си, като атакуват с копия вятърни мелници.

Що се отнася до промишлените работници и армията от бюрократи, на които режимът главно се осланя, признаците са, че стига да няма някакъв силен тласък отвън, те са готови да приемат сегашното състояние на нещата дотогава, докато то им предлага постоянна работа и растящ стандарт на удобство. Повечето от тях изглежда отдават по-голяма важност на перспективата за нов мотоциклет, отколкото на радостта от демократични свободи“.

През 1958 година британският посланик описва борбата срещу младежката престъпност в България. След убийството на кандидат-член на Партията в трамвай, се отприщва кампания срещу младежката престъпност. На 13 февруари посланикът съобщава на Лондон:

„Близо 2000 души бяха арестувани през последните 3 седмици, главно в София. Около една четвърт от арестуваните после бяха освободени, но останалите се пращат в Белене и други лагери. Арестите бяха извършени по твърде произволен маниер и освен истински престъпници младежи – черноборсаджии, проститутки, измамници и тям подобни – милицията замъкна всеки, който редовно е посещавал кафенета, където действат черноборсаджии, всеки, който носи тесни панталони, къси вълнени палта с качулки и практически всичко, което съответства на текущата местна представа за западен стил облекло.

Във всичко това властите сами се направиха за смях, особено с включването на палтата с качулки, 60 000 от които бяха произведени в България и се продават в софийския ЦУМ. Жената на един от секретарите в източногерманското посолство е била арестувана за носене на такова палто и тъй като не е имала документи, е била държана известно време, преди да бъде пусната. Един от служителите на британското посолство е бил очевидец как председателят на Софийската търговска палата, облечен с такова палто, е бил спрян от милиционер, който се опитал да го арестува, но трябвало да му се извинява, когато разбрал самоличността му. Подобно нещо станало в трамвая миналата седмица, когато милиционер спрял младата жена на един от френските секретари, която била с джинси, току-що донесени от Париж“.

В началото на февруари Народното събрание прокарва закон за малолетната престъпност. Законът предвиждал създаване на превъзпитателни училища за деца над 7 години и трудово-поправителни училища за малолетни. Ричард Спейт прави анализ на причините за увеличаващата се престъпност:

„Мисля, че това може да се отдаде на три главни фактора: неуспехът на режима да намери заместител на религиозното влияние, което той се стреми да унищожи с всички възможни средства; отслабването на семейството и неудовлетвореността, пораждана от ограниченията върху свободата на мисълта и пътуванията. И докато религиозните традиции на православната църква са все още силни, най-вече в провинцията, няма съмнение, че липсата на каквото и да било религиозно обучение в училищата, заедно с официалното отношение към религията, дава своето отражение върху младите хора.

Намаляването на родителското влияние – нещо, което стана почти навсякъде в Европа след войната – е по-остро тук поради социалните сътресения на революцията и вероятно дори още по-големия приток на хора в градовете и последвалото отчайващо пренаселване. За по-интелигентните млади хора ограниченията, които режимът поставя върху свободата им да пътуват, да получават книгите, които искат, да слушат музиката, която харесват, и да гледат филмите, които ги интересуват, неизбежно създава дълбоко чувство на неприязън и неудовлетвореност. В частност, студентите страдат от това, че не могат изобщо да разширят знанията си извън рамките на комунистическия блок. Потискайки джаза и рокендрола, властите отново прекалиха и онези няколко ресторанта в София, които имаха свирещи групи, са сега почти празни, което стана и с единствения нощен клуб (чиято главна певица беше между първите арестувани).“

Това е краткият преглед на България от 1957 година, която Христо Явашев напуска. В България той се превръща в „невъзвращенец“ – човек, който няма право да се завърне в родината. В САЩ той се превръща в Кристо – най-известният български художник и единствен от такава световна величина.

Вижте още: ПЛАВАЩИТЕ КЕЙОВЕ НА ПОЛУИДИОТИЗМА