Каква би могла да е същността на живота, наистина?

Теодора Димова си е поставила необикновената цел да напише малка книжка за големите въпроси: смъртта (и страха от нея), какво е истинската вяра (и в какво се проявява Христос), любовта като начало, край, обяснение, единствен смисъл. Плюс такива неописуемо тъжни подтеми като къде се е изгубила църквата в България (в смисъла й на Храма и пътя към него вътре в нас).

Книгата е написана със собствен ритъм и своеобразната й форма (изречения без начало и без край, понякога неотделяне на мисълта, темата или историята до безкрайност от другото) работи като закодирана поезия.

Отчитам всичко това с уважение.

Това не е моята книга. Аз се вълнувам от тези теми и красивата и им емоционална „обработка“, но поддавам повече на рационалния подход и послания, изпратени чрез добре разказани истории.

В тази книга има поне две неща, които ме развълнуваха:

Кратичкото и нецинично „Каква би могла същността на живота, освен любов?“. Какво друго, наистина? Както и изключително интересния пасаж, в който внезапно (без каквато и да е очевидна връзка и без да има продължение и развитие след това) Теодора Димова обяснява, че „отец Ередия не е фанатик или зъл демон, който отблъсква влюбена в него жена… не, това не е фанатизъм, това е дълбок човешки истински трагизъм, фанатизъм е вярата без любов, вярата без любов е диктатура и тероризъм, вярата без любов е отричане на Христа, защото Христос е любов, един фанатик не може да се жертва заради умиращите и болните, един фанатик не живее сред лагера на болни от тиф“.

С което това изключително интересно отклонение приключва и тя никога не се връща към него. Но ме кара да разбера, че авторката е в многогодишен диалог със сянката, с думите, с образите на своя баща Димитър Димов, че ги разнищва, прекарва през себе си, търси да намери в тях друг, различен от публичния им смисъл. Този вътрешен „диалог“, който тя внезапно прекратява, дълбокото ме интересува и би било истинското литературно явление за мен, ако бъдем допуснати в него.

Не съм чела други книги на Теодора Димова и все още не мога да дам окончателна оценка за нея като автор и явление.

Имам само една забележка под линия.

Читателите заслужават да бъдат „черпени“ по-щедро. Т.е. издаването и продаването на малки книжки от 100 и няколко страници срещу 12 лв. е некоректно и би трябвало да е неприемливо, ако се размишлява логически за условията на българския стандарт. Дали това ще означава няколко творби от един автор, включени в естествен сборник или пък с друга цена, е отворен въпрос.

Съжалявам, че трябва да го кажа, но определено уважение и коректност към публиката, здрав разум и издателски професионализъм са необходими, дори когато става дума за литературни и нематериални ценности. В противен случай, несъмнено, щетата накрая ще остане за сметка на непрочетения автор…

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди повече от 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Тя публикува мненията си за различни книги на личната си Фейсбук-страница, както и в групата „Какво четеш“. Пускаме „рецензията“ й от Фейсбук с нейното съгласие, но с изричното уточнение, че това е личното й мнение, напълно безкористно забавление за свободното й време. То отразява личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и няма никаква връзка с професията и институцията й. В плановете й за лятото, според Фейсбук, са дълго литературно „пътуване“ и рецензии на книгите на Петър Делчев, Иво Иванов, Радослав Парушев, последният Захари Карабашлиев и дори Наталия Кобилкина, измежду много други.